Една разходка

            Исках да разказвам за една моя екскурзия до с.Драгойченци.....

Тов село не го бях чувала до този момент – намира се на 20км от сръбската граница в една изключително красива местност. Като отидеш там все едно се връщаш поне с 50г. назад въвремето – всичко е спряло. Селцето има 4жители – за съжаление като в повечето български села.

Та мисълта ми е, че там беше толкова невероятно – от една страна призрачно и самотно, от друга – прекрасно,пъстро, тихо. И направих една разходка с компанията, стигнахме почти до браздата. По път минахме през една от махалите на селото. Имаше толкова много къщурки и всички бяха изоставени... Само тук таме имаше пожълтели некролози на някогашните обитатели. В една от къщурите беше отключено – влязохме вътре/не меобвинявайте, че не е редно – знам го/. На закачалката беше останала антрейкатана дядото, все едно ей сега ще я облече. Само дето беше потънала в прах итолкова проядена и окъсана....Намерихме и носията на бабата – някога е билатолкова слаба и елегантна девойка. И си личеше с колко любов е везана-явно за сватбения чеиз. Дори имаше брашно, захар и сол в онези старовремските кутии-такива, едни порцеланови, с надпис ГРИСЪ на тях.... И бяха пълни!!!!!!!! Имаше дори  в-к Работническо дело от 1965г с цена 3ст., който беше поставен до леглото и явно е бил все още актуален до последно. Къщата си изглеждаше, сякаш бабата и дядото, като в приказките, са излезли да си наберат гъби и всеки момент ще се върнат. Само че, реалността те блъска в лицето, като погледнеш на входната врата....Пак, че някой си беше направил труда поне така да ги почете....

            И продължихме разходката......

            Нещо остана да витае....Нещо тъжно, самотно....Липсата насмях, на детски смях или да чуеш говор. Точно в този момент. Нищо самотишина....И нашите стъпки....