Една неделя

Неделя.Следобед.Обичам неделите,носят някакво спокойствие и в същото време загадачност – краят на седмицата на една крачка само от нещо ново /в повечето случаи от така отвратителния понеделник/.
Тази сутрин ме събуди телефона.Това е от нещата, които наистина мразя.
„Как ти се струва една розходка?”
Часът е към 8 и мислите ми се лутат в различни посоки и единственото, което мога да кажа са някои нечленоразделни звуци.Все пак много добре познавам този глас и това изречение.То е като запазена марка,щом го чуя знам,че ме очаква нещо наистина интересно.Няма да забравя  лятото как докато ядяхме сладолед и брояхме точно колко баби има в парка /а те наистина бяха много/ го каза и след извесно време вече се разхождахме по кълдъръмените улици на „Етар” - а и то хапвайки от гевречетата със сусам /уникално нещо,трябва да го опитате,но там/ и захарни петлета...
И тази сутрин се оказа също толкова изненадваща като се появи на вратата и каза нещо от рода „На кафе в Карлово”.Това китно градче се намира само на някакви си 50км. и то по път осеян с дупки сякаш си на високо и едвам проходимо място.Красота – с една дума.
Честно да си призная – Аз съм ужасен пътник.Обичам да припявам, но този път реших да го спестя,все пак трябва някой да кара колата,е не да си мечтае да е глух.Та бях „Танцьор в колата”,което се оказа също толкова опасно колкото и пеенето.
Минахме през куп китни селца и в мислите ми нахлуха спомени.От онези приятните,в които сякаш се връщаш най-хубавите моменти и ги преживяваш отново.Сякаш отново застанах на улица „Тинтява” /или Люляк-нещо цветно беше/ и във въздуха се носи аромат на диня.Иска ми се да спрем и отново да поседя там.Помня къщата толкова добре,че ще я позная веднага. Ако натисна звънеца може да изкочи отново рошавата глава на Марти и да кажа:
„Ти помниш ли ме?Аз те помня.Помня и как цяло лято стояхме на улицата и брояхме геройските си рани по колената.”
За това обичам неделите,защото спомените изникват така изневеделица и те карат да се усмихваш.Просто така.Без причина.
Обичам го този човек,винаги успява да ме изненада.Връщайки се от София мернал мястото и си обещал да се върне там.
Не.Небеше кафене,въоще не беше заведение.
Оказа се най-прекрасното място осеяно с хиляди малки цветчета.
Прегърнах го,как няма да го направя.
И той винаги успява да ме накара да се усмихна,дори и да не е неделя.