Един обикновен ден

    Вървя по улицата, просто един обикновен ден. Накъде съм тръгнал - не помня или може би ..., не не мога да си спомня. Поне да знам колко е часа - виждам един опърпан човечец протягам ръка да го потупам по рамото, но той изведнъж се обърща - странно прилича не мен, но е по - стар и нисък. Поглежда ме за секунда и ...
    Спокойствие, отварям очи, мрак. Какъв е този странен шепот - може би е стареца, който срещнах или не. Бездиханен вопъл проряза тишината и всичко става ясно - болят ме очите от ярката светлина - но виждам тъжното лице на човека срещу мене - сякаш ... е превъплащение на живота ми - с изпито лице и треперещи ръце и тогава осъзнавам, че това е огледало. Аз съм този старец - не мога да го понасям, не мога да се понасям, гади ми се, страх ме е, умри.
    Забивам нож в отпуснатата плът и събирам кръвта в счупена халба. Нека изцедя и последната капка от бездиханното тяло - така ми харесва. Пиршество на човекомразието - нека вдигнем тост в чест на Танатос и отпием от кръвта на себеподобния си. 
    Адреналин, мозъка ми започва да рабори бавно, изплуват спомени, мисли, въпроси - защо няма отговори. Вече не ме е страх, изпитавам само яд, не мога и секунда повече да гледам в това огледало. Къде оставих ножа? Избождам очите си, останаха само черни орбити - облекчение, така е по - добре. Няма я светлината, няма го огледалото, няма я и чашата. Още усещам пулсиращата болка в главата ми, странно започва да ми харесва. Пръстите лепнат от собствената ми кръв, е поне този път не беше жертва. Вече не останаха мечти, не остана и надежда - тя умря първа. Защо трябва да живеем, щом трябва и да умрем.
      Сякаш съм в сън, но знам че не е - това не може да ми се случва, аз не съм такъв, не си задавам такива въпроси, обичам живота, това не съм аз, не искам да живея така. УМРИ!!!
                                             Deja Vu