Един мрачен ден

    От два дни насам ме е обзело мрачно настроение. Поводите са два. Първо, вчера докато си вървях спокойно и безгрижно по улицата, забелязах един възрастен човек, който продаваше стария си бинокъл. Бинокълът беше стар, но красив – запазен, в цвят каки. Тази вещ едва ли би предизвикала особен интерес у повечето от нас, но за човека вероятно представлява скъп спомен, напомнящ  му за едни по-щастливи и дори славни дни. Стана ми много мъчно, че този човек, а също и много други, са принудени от бедността да продават дори спомените си. Та нали живеем в модерна държава, членка на Европейски съюз...
  Ворият повод са новините за двете деца от дома "Петко Славейков", от които едното е паднало от третия етаж, а другото е било ударено от друго дете: http://www.btv.bg/news/news_details.pcgi?cont_id=109721. Замислих се за това каква вина нося аз за това, че има безпомощни хора, за които никой не го е грижа. Сетих се за нещо, което бях написала преди години. Не съм възнамерявала да го показвам, но ми се иска да споделя мислите си:

                                              Един мрачен ден

  В този мрачен ден над града сякаш не грее слънцето, а свети луминесцентна лампа. Нейната  студена светлина кара улиците, голите дървета и хората да изглеждат сиви. Днес за първи път забелязах човека, който проси на улицата срещу нас.
  А този мъж сигурно е бил там открай време, защото седи облегнат на стената с протегната ръка, като че ли винаги е стоял тук и това е неговото място. Или може би имам това чувство поради факта, че в големия град просещи хора и такива, които ровят из боклуците не са рядкост. Напротив, виждаш ги на всяка пресечка, толкова често че вече не ги забелязваш – те стават за теб само едни неясни фигури, облечени в дрипи, окаяни, изпънали ръце. 
  От скука наблюдавам минаващите хора на отсрещната улица. Повечето си приличат, облекли дебелите си якета и опаковани в шалове, шапки и ръкавици. Не ми беше правило впечатление, че всеки от тях гледа право пред себе си, минава покрай останалите опаковани пешеходци машинално, без да ги види. Далеч са, но живо си представям угрижените им лица, на възрастните – покрити с бръчки, а на младите просто намръщени, с отнесен поглед.
  Повечето от тях вероятно също не виждат просяка. Дори да го виждат, те го отминават безучастно, може би защото тяхната болка, проблемите им, са по-важни от всичко друго. Или пък бързат, тичат по задачи...Някои го виждат и малко след като са го отминали спират и пускат в ръката му някакви стотинки. Други забавят ход и дори се обръщат, но след миг продължават напред, сякаш по инерция. Дали ги е страх да действат по-различно от отминаващите, да нарушат реда? Не знам.
  Това ли е да стигнеш дъното? Да ровиш в кофите за боклук с надеждата да се докопаш до храна, която наскоро е била изхвърлена; да молиш непознати да ти дадат пари да си купиш хляб...
   Ние „обикновените граждани” често говорим за Тях: сами ли предопределят съдбата си, изпивайки малкото, което са спестили; избират ли просията пред труда или работят за безскрупулни богаташи - престъпници, които в края на деня прибират изпросеното от тях. Вероятно няма да разберем, докато не се окажем в същото положение.
  В главата ми започва да звучи песента: „What if God was one of  us”. Сещам се как веднъж четох, че Господ понякога слиза на земята в човешки образ, за да изпита хората. Ами ако този просяк е Бог? Какво ще види от хората, които е създал с толкова любов? И дали ще приеме, че хората на улицата го отминават и нагрубяват, аз си седя в къщи на топло и пиша, просто защото всички ние не искаме да даваме пари на безскрупулните богаташи – тоест това не е безучастност, а борба срещу подлостта? Облива ме студена пот.
  Сепвам се. Време е да зарежа тези налудничави мисли и да се върна към работата, от която се бях откъснала, за да напиша тези редове. Действителността ме шибва като камшик – трябва да се стегна, времето ме притиска, времето е пари.
  Навън леденият вятър задухва още по-силно. Минувачите, потрепервайки, нахлупват още по-ниско шапките си, закриват лицата си с шаловете – и някак си, без да искат, извръщат поглед от просяка.