ЕСКУЛАП 8 Ортопедия

Професор Помаков имаше толкова голям задник, че не можеше да го почеше, колкото и да искаше. Всъщност, лакеи в катедрата не липсваха - само да махнеше и неколцина щяха да извършат движението вместо него на драго сърце. Точно тая внушителна част от тялото му съзрях, връхлитайки в кабинета. Закъснях!
По това време имах собствена кола - голяма гъзария за студент. Вярно, приличаше на злокачествено заболяване - радвах се на всеки подарен ден движение. Когато, обаче, започнах да използвам аварийните лампи по-често от мигачите, я продадох. Хванах автобуса. Не щеш ли, бай Коста ме заклещи там. Къде отиваше, нямах понятие! Искаше да ме поздрави, явно, но се уригна доста шумничко.
- Браво, възпитание! - чу се отстрани.
- Пенсийоооооооо, виж са, ма! Полата ти два пръста под гъза, за възпитание ще ми говориш!
Умрях от срам. Замъкна ме да пием кафе пред един павильон до Хирургичния блок.
- Знаеш ли кое е най-шареното пиле, а? Оная работа на бояджията, особено след няколко бирички. Ха-ха-ха-ха!
Удари две от споменатите питиета и се облещи:
- Ей, чисто пиян съм си! Ма не ме боли глава, то к'во да боли в нея?
С това не приключи репертоарът му. Запя заедно с озвучителния комплекс на мизерното кафе:
- Бяла роза ще закича, на капака на Москвичааааа и ша стана бати пичаааааааа...
Понеже тук отсядаха и пациенти на близкото психиатрично отделение, своеобразното му караоке бе прието с разбиране. По пътеката се зададе доктор Георгиев, бивш шеф на ХЕИ. Беше ни комшия във входа. Имаше измъчен вид, придържаше с две ръце долната част на гърба си и стъпваше внимателно. Много тих и учтив човек. Явно проблеми с дископатията.
- Докторе, к'во гиваш като ударен самолет, бе?-Бай Коста му беше боядисвал кухнята и оттогава и хлебарките я заобикаляха. - Кръста нещо, а?
- Да, Коце, нещо ме схвана.
- От много секс е, да знаеш!
- Сигурно! - В очите на възрастния човек проблеснаха пламъчета на мъжка гордост.
- Ми няма да даваш толкова да те е...ат, бе ! Ха-ха-ха-ха!
Тоя път се изнесох веднага.
Докато се кача на етажа всички бяха заели местата си. Всяка сутрин, точно в осем професора сядаше в рапортната зала и пъшкането му се смесваше с пукането по шевовете на коженото кресло под него. Аспиранти, стажанти, специализанти и ординатори си отдъхваха. Яка мебел, мама му стара! Нас не знам защо канеха там. Всъщност подозирах една причина. Така и не разбрах от къде идват корените на пререканията между ортпедите и анестезиолозите, които по още по- неведома причина също провеждаха рапорта си тук. Гати мешавицата! Тази сутрин имаше новина - бяха разкрили анестезиолигичен кабинет в поликлиничната част на първия етаж. Ортопедите по-лесно биха преживяли да са по договор в Гоби, дето няма поледици.
-ОООООООООООООу, дюкянче си отворили шаманите! - Професорът като, че тренираше за ролята на Боримечката. - К'во е това нещо, бе? Не сме го виждали до сега? - бъркаше кафето си с нещо като тест за бременност.
- Има го по целия свят, професоре. Пациентът минава от там след като е плануван за оперативно лечение, за да му се определи анестезия и евентуален реанимационен план според състоянието.
- А ако не се стигне до операция? Ще ги лапнете пак паричките, а?
Представих си какво би станало, ако някой предадеше Богу дух по вина на някаква непоносимост към съставките на упойката. Ах, горест! Очите им биха се навлажнили от смесени чувства, като след бутилка кола на екс. Тихо щяха да заскандират: "Убийци, убийци, убийци! Защо уморихте човека, бе, идиоти? Ще ви затворим дюкянчето, бе шматки такива!"
- Това ще е пренебрежим процент от случаите, съпоставен с процента в други отделения...
- Оооооо, моля, достатъчно за днес - има изпит, после банкет, не ми се слуша!
- Къде ще е банкета? - Груба анестезиологична грешка.
- Само лекари са поканени. - Играта загрубяваше. Въртяхме си главите наляво-надясно като на тенис турнир.
- Голяма работа! Имаме пари, можем и сами да се напием.
- Имате, я! Като продавате дрога! Тоя Лидокаин в рамка да си го сложите! - Ампулата Лидокаин е една от златните кокошки в медицината. Струваше стотинки, но при приложението й цената варираше, според зора на пациента, подобно мангал преди избори.
След това изявление обаждането не беше много здравословно. Шефът затова е шеф, за да слага точка на разговора, като победител, естествено.
Развеселено и приповдигнато започна тегленето на билетите. Всички колеги се натискаха да не са при професора, а при помощниците му. На мен, обаче един от тях ми каза:
- Сядай при Помака, той такива охранени ги обича, а и с тия празни листове, само височайше благоволение те оправя.
Паднаха ми се тортиколис (крива шия) и фрактури на предмишница.
Кривата шия е смесен феномен - скъсяването на мускулите изкривява прешлените, в млада възраст така си и остават, абе сложна работа. Бай Коста разправяше за един род от тяхното село, всички с криви вратове:
- Абе, мамка им, високопланинска, едно време ги пускаха с бъчви от баирите и където спрат - там се заселват. Криви са им гушите дето са гледали през канелките до къде е стигнало бурето. Опитах се да пробутам тази версия на професора, но не захапа. Заигравката с упойчиците го препълни. Слушаше ме с ледена физиономия:
- Следващият въпрос, колега!
На предмишницата има два кокала дето могат да те изкарат от равновесие. Комбинирани с мускулите, които при счупване дърпат кой накъдето свари, направо ми угасиха надеждата. Започнах логично да ги подреждам. Логиката ми ли нещо куцаше, за друга част на тялото ли говорех, но пред мен погледа на Помака еволюира от "Бати галфона, не можа сто страници да наизусти!" до "Мамка ти, на анестезиолог ми приличаш!"
- Фрактурата на радиуса на типично място я знаят и фелдшерите. Ти за Монтежия, Галеаци не си ли чувал, а? Да не мислиш, че са пилоти от "Формула 1"? Това е конкретен въпрос с конкретни позиции, къде хвръкна към Кюндарево?
Аз, обаче, си продължих. Изпитите са като замръкване в тундрата - спреш ли умираш. Има една уловка при фрактурите - в края на всеки въпрос се упоменават сроковете за гипсова имобилизация (кога ша свалят гипса, по народному). Рутинно ги наплясках всички по шест месеца.
- Ей, какво направи, бе? След това ще трябва да ги ампутираме на корем.
Все едно не го чух. Продължих. Разбрал, че с мен на глава не се излиза, отпи от кафето и каза:
- Пиша ти три, спри да твориш история! Ще ти препоръчам нещо, обаче. Имаш ли пациенти с фрактури, казвай им да си заровят за седмица един крайник по избор в земята. Няма да помогне, но поне ще свикнат с това, което ги чака след лечението ти!
Не можеше да ме обиди. Аз бях получавал къде-къде по-духовити съвети от къде-къде по-мастити водачи на катедри.
Бай Коста още мародерстваше интонационната среда пред кемеза. Беше черпил една банда душевно болни по някоя ракия и в комбинация с усмъртителния коктейл от паркизан, флуперин и так далее, ги беше довел до безпомощни състояния. Един искаше да отнеме болката му чрез стискане на кутрето и безименния, а друг козируваше безспир и маршируваше около масата. Останалите се лигавеха и кой знае, къде летяха в мислите си.
- Докторееееее, знаеш ли го? "На изписване от лудницата един казал: "Благодаря Ви! Никога не съм мислил, че нищожества като Вас ще ме излекуват от манията ми за величие."
Тръгнах да го водя, но той се дърпаше като магаре на теракот. Прилъгах го, че ще си отидем в нашето кръчме.
- Ама ония двете и майките им не ги харесват, а както знаеш майките са хората с най-лош вкус. Подозирам, че са първи братовчеди с бащите им.
Миглена седеше на бара с гръб. Как й бяха сервирали, не знам! Сигурно Атанаска беше изтичала за отрова. Това, че я мразеха беше един от парадоксите на женското мислене. Не беше по-красива от Зоя, например - по-ниска, с неопределена по цвят и дъжина коса, тънки устни и оскъден бюст. Никакъв грим, маникюрист не беше и помирисвала. Като хрътки, обаче , усещаха, че е стократно по-интригуваща от тях. Такива жени - непредвидими и шумни, не особено подредени и в час за семейните проблеми, интелигентни и немарливи към себе си, склонни към пиянство, способни да изхарчат парите си за папагал, ням по рождение - можеха да си тръгнат с всеки мъж, когото пожелаят, оставяйки другите с пръст в уста, не биха се въздържали да говорят за секс пред майка ти, можеха да те накарат да загубиш ума си по тях. Трън в задника! Обичах такива жени. Винаги съм се чувствал щастлив, ако изберяха да си тръгнат с мен.
Зоя и Атанаска бяха участвали в безброй схватки с такива "неблагонадежнички". Зарязваха ги по купони, автобусни спирки и вили, въпреки намазания им вид. Тогава ревяха като мечки, едната си намери селяндур по мярка, а другата ми хвърляше питиетата като на куче. Май не бях прав - това беше парадокс на мъжкото мислене... или не беше? Не знам!
- Потъвааааааааш! - оня до мен беше изтрезнял. - Отивай! Мъжът, мойто момче, винаги подсъзнателно търси похотта. Не оправдавам аз Христос, че е показал пътя на Магдалена! Направо й е орязал перата! Направил я е най- скучната персона в светите книги! Отивай сега, не се прави на ангел, а направиш ли го, ще кажа на Атанаска на бруса, че съм те виждал да се целуваш с нея.
Има три неща, който не подлагам на съмнение - българските поговорки, законите на Мърфи и бай Коста. Първите, защото с думи прости, слагаха Сенека, Конфуций и компания в малкия си джоб. Вторите, защото можеха да те накарат да приемеш усмихнат и собствената си кастрация. Байчото, защото обединяваше всичко това в себе си. Отидох.
- Търсила си ме!
- Минавах!
Започваше прекрасна изтощителна битка. Какво би бил живота, ако всеки прегърнеше отсрещния веднага?
- Искаш ли да се махаме от тук?
- Да.
На излизане наддадох ухо:
- Арабинът казвал:"Моята е гладка и грациозна като жребец! Руснакът: "Моята е грижовна и топла като мечка!" Индусът: "Моята е гъвкава, извива се и хапе, но е красива - като кобра!" Ганьо, да не остане назад: "Не съм такъв оратор като вас, не ми идват точните думи, но да знаете - и моята е жовотно! ". Най-странното животно, бих казал, ти го таковаш, то те целува.
Ракията в барчето, опъна като тетива лиричната душа на байчото. Оставаше психиатрията и приключвах.