ЕДИН ЗА МАЛКО ДА МИ УМРЕ В РЪЦЕТЕ

Петък сутринта е. Върша всичко бавно с предчувствие за три слънчеви почивни дни в началото на пролетта. Вятърът е издухал всичката пепел и виждам много надалеч. (Още не бях чул за Червен Бряг). На едно от кръстовищата мога да продължа направо, или да завия на дясно. Все едно. Гледам навалицата е за напараво. Аз се наредих за на дясно. По едно време един така ме затисна, че ща не ща продължих направо. Напсувах го, ама не се ядосах. Нали правя всичко бавно. На кръстовището момичето в реното в дясно се черви пред обратното огледало. После крадешком ме поглежда. Аз пък й намигнах. Тя май че се ядоса, даде газ и отпраши... половин кола напред. В такова задръстване това си е постижение.
На следващото кръстовище нещата се промениха. Отпуши се и всички хукнахме в тръс. На места в галоп. Леле, май ще мина и на следващия светофар - остават още 6 секунди. Минах го.  Вече се целя в следващия. И тогава всичко стана в миг. Един човек както си вървеше по тротора рязко зави и се затича да пресича. Колата, която беше в дясното платно го удари. Той отхвръкна и тупна пред колата пред мен. Едва спряхме. На мен това ми е трети такъв случай през последните десет години. Излетях пръв и го гледам затиснат наполовина от голфа. Не мога да го извадя сам. Оглеждам се за помощ. На тротоара стоят втрещени двама мъже и една жена. Единият започна да снима с телефона си. Извиках им да дойдат да помогнат. Дойде жената и единият мъж. Задено с шофьора на голфа надигнаха  колата и го измъкнахме. И тоя беше излязъл от обувките. Абе защо всички като ги удари кола си събуват обувките? Нямаше видими поражения. Само ръката му беше наобратно и беше в безсъзнание, но дишаше равно. Усетих, че няма време за чакане. А и от тапата булевардът беше станал по-рехав. Натоварихме го на джипа и подкарах. Бях натиснал всички бутони по таблото, та светех и пищях като панаирджийска количка. На едно две места се опитаха да ме запушат, но един шофьор на такси май се усети и започна да мете пред мене. В "Пирогов" ни чакаха. Благодаря на този, който успя да им се обади.
Докато уреждаха формалностите си мислех дали не сбърках с това превозване. Понякога е опасно, ако е увреден гръбнака. Мислех си и за хората. Те бяха вцепенени, защото бяха много, много уплашени.

В същност това е само част от историята, която искам да ви разкажа. Човекът ще го бъде - преди малко се обаждах.

Днес решихме да отидем на вдигането на националния флаг. Обичам ги тия церемонии. Някак без да искаш започваш да ходиш в крак с военния марш и чувстваш сухажилията си опънати като свири химна. Докато пътувахфме на там чух по Дарик радио една такава история:
Малко преди 1989 година решили да направя в Русе пантеон - костница на възрожденците. Добро намерение, само че за място на пантеона избрали църквата "Вси светии", където били погребани всички митрополити на Русе. Трябвало да разрушат църквата, но никой не искал да участва в това. Наел се някакъв затворник - Драгия му казвали, с бригадата си. След година Драгия го поразила кълбовидна мълния, а тия дето откраднали материалите от църквата да си направят вили измрели от болести. Русенци мислят, че от тогава градът им тръгнал на обратно.

Стигаме до площада. От едната страна стоим ние, после въжета, после полицаите, после караулът, после политиците - Станишев, Пирински, Президентът, Симеон, Доган, мюфтията и разни други. Вдигнаха флага и караулът мина в тържествен марш. И... стана дупка. Онези отсреща стоят и си приказват (много от тях ни загърбиха), а ние от сам стоим и веем флаговете, дето си ги купихме по 5 лева. А по средата празен площад ограден с въжета. Като в зоологическата градина, дето гледаме носорозите през един ров. Стана ми интересно дали поне един от тях ще дойде при нас. Не. Май тия момчета с жици по ушите не ги пуснаха, или се страхуваха от тримата снайперисти на камбанарията на Александър Невски. Или може би предпочитаха да усещат народната любов по-отдалече, по от високо, някак.
Усетих, че в същност... техният свят не е нито на ударения от кола човек, нито на уплашените хора, които гледаха катастрофата и от страх не идваха да помогнат, нито на възрожденците, в чието име предшествениците на тия от среща са срутили църква.

Слава Богу има закон. И той е Законът за всемирната регулация - Законът за Кармата.

Е, Родино, честит празник!