"Е айде нема нужда!"
Имаше един виц, много стар (и малко нецензурен, ще извинявате):
Един човек му бил много малък и той отишъл на лекар. Лекаря му казал, няма проблем, вземи това хапче и всеки път, когато някой ти каже "Благодаря!", ще ти порасва с един метър. Зарадвал се човекът, излязъл навън и веднага се завтекъл да помага на една възрастна жена да пресече улицата. Тя: "Благодаря!". Съответно действието ... ясно. После се качил в рейса и отстъпил място на един дядо. И той: "Благодаря!". Човекът бил много щастлив. На път към къщи гледа той в кварталната градинка как си играят децата и по едно време едното аха - да падне! Той се затичал и го хванал в последния момент. Затичала се и майката и казала към спасителя на детето си: "Хиляди, хиляди благодарности!"
Сигурно се питате защо го разказах. Ами чудя се едно нещо (и се ядосвам). Добре, ще си задам въпроса така:
Случвало ли ви се е да ви дразни като ви благодарят?
Аз в момента съм бясна! И някси не е честно, защото благодарността и учтивостта нали са хубави работи, това го знае всяко детскоградинче! Аз затуй питам, дали нещо в мен не е наред...
Добре, сега ще дам един пример: Една моя много близка приятелка ми се обажда в събота вечерта. Скарали се с приятеля си, на който тя много държи, и пита дали може да се видим. Беше много объркана. Викам й идвай насам, тя ми се извинява за безпокойството и благодари, окей, викам й айде пристигай да я видим каква е тая работа. Хубаво, обаче те след половин час се сдобрили, тя ми се обажда пак да ми каже, че няма да дойде и пак ми благодари, ама много ми благодари и колко било мило от моя страна, че съм била готова да й помогна. Тук вече на мен ми стана малко неприятно, че толкова много подчертава този факт. Ми то е пределно ясно, че ще говоря с нея и ще я успокоя! Пък и то даже не стана нужда... Видяхме се на следващия ден и тя пак: Много мило от твоя страна как беше готова да ми помогнеш ... много благодаря, много мило!!!!!!!!! Аз в началото викам няма защо нали, като нормален човек, тя обаче продължава колко мило било, а на мен вместо да ми стане драго, ми стана тъпо, че раздува тая работа и че едно такова ... поставя под въпрос нещо, което се подразбира от самосебе си!
Подобна ситуация и с една друга много, ама много близка приятелка, която ми дойде на гости. Аз имам 2 телефона и и дадох единия да го ползва докато е тук 2 седмици и се разбрахме сметката, която е изговорила, да ми я плати като се видим пак декември месец. Това не е проблем ... става дума сигурно за 10тина евро. Тя поне 5 пъти пита дали всичко е окей, дали не ни затруднява с парите, благодари за телефона и т.н. А то не е нищо! И благодари, че се виждаме с нея (аз и брат ми), притеснява се да не досажда (?) и ние все трябва да я уверяваме, че няма проблем, а то наистина, ама НАИСТИНА няма и тя наистина наистина не пречи, ами напротив - ние я обичаме и се радваме да я видим!
А мен ми е болно и обидно от тая работа с тия благодарности, учтивости, извинения и благопожелания. Направо сама не мога да се разбера! Сякаш създават дистанция ли ... просто ми става супер неприятно, че така се подчертават малките добрини ... Но в същото време осъзнавам, че не съм права да се сърдя и че в реакцията ми има парадокс ... или?
"Гора без вълци не бива!"
Прав си. Хората рядко получават такива услуги, за които после благодарят на друг, който им ги прави. И затова се чувстват толкова задължение и се извиняват и благодарят по много пъти. И аз го правя по някога и не мога да не го правя, просто в определени ситуации оценявам много високо нечий жест и се чувствам много благодарна, но в същото време ми е неудобно, че аз например не съм направила същия жест към този човек и се чувстма много задължена...
Разбираеми са и двете реакции - на прекалената благодарност и на досадата от страна на човека, правещ услугата...
Но все пак по-добре да усетиш, че някой, макар и досаден, ти е благодарен за нещо, отколкото да направиш нещо за някой, а той едно "мерси" да не ти каже...
Я кажи ти нещо друго: защо толкова се ядоса на тия пресилени благодарности?
На пръв поглед - защото изглежда, че подценяват приятелството ти. Като ти смъкват толкова ниско летвата.
Обаче може да има нещо друго: че ти започваш да се съмняваш в приятелите си, които, след като ти се чудят как си им казала Наздраве, като са кихнали - как пък ти да разчиташ на тях? Ако те не очакват нищо от теб, как ти да очакваш нещо по-серизоно, когато имаш нужда?
Сега чета нещо за дзен будизма, и там има разни неща за доброто. Нямат връзка с твоя случай, по-скоро с последните ти разсъждения и с абстрактното добро и на мен поне са ми интересни.
Теза: че даващият трябва да е благодарен, а не получаващият.
Това изглежда парадоксално, обаче само на пръв поглед. Вторият вече се сещаш какъв е и как даващият получава повече удовлетворение от получаващия, той е в по-силната позиция. Е затова помагат хората. Даже в отношенията родители-деца: най-чистото добро, което не иска отплата - то съдържа отплата само в себе си. Хората обичат да се жертват за ближния, да са себеотрицателни. Вземи християнската норма Когато даваш, едната ръка да не знае какво прави другата: Добре, но нали бог знае? Той те вижда как правиш добро? Та и в доброто си има егоизъм. Заради удовлетворението на даващия.
Разбирам, че не съм съвсем права: ако се давя, и сестра ми скочи да ме спасява, без да знае да плува? Къде е егоизмът? Е тоя пример от живота направо не знам как да го обясня... Значи все пак има чисто добро.