Добър вечер, вечер!
Работейки на компютъра, хвърлям премрежен поглед към прозореца и се усмихвам: отвън денят ми се усмихва в отговор. Но, лишен от внимание, той се отегчава и усмивката му започва да помръква.
Сигурно е прав – с какво ли не го натоварих:
с яд и раздразнение;
с безсмислен смях и празни думи;
с разочарование и безрезултатни усилия;
с напрежение, напрежение, напрежение, от което могат да светнат крушките на средноголям град….
Вчера той ми отправи не много деликатно предужреждение: скри лицето си точно по обед – за да се замисля, да го оценя, да се поуча…. Кой обаче се вслушва в предупреждения? Не и аз.
Когато си тръгвам към къщи, денят ме посреща на вратата – и панически побягва: бях му омръзнала. Къде ли отива? Сигурно – да си търси някоя друга: не толкова опърничава, не толкова себична и вглъбена в себе си….
Тръгвам пеша от Позитано към дома в полите на Витоша. Обикновено, когато се прибирам пеша, аз си устройвам състезание със себе си, поставям си личен рекорд: ето, успях да пристигна за 50 минути, ето – подтичвайки - се класирам за 45…
Но не днес. Уличният шум и суматоха не ме достигат. Аз съм сама на улицата. Походката ми може да се опише с много определения – пееща, отнесена, замечтана… само не с думите: енергична и забързана. Вървя и наблюдавам как светлината се променя. Златното отстъпва и към всеки цвят се добавя по малко лилаво. Точно срещу мен Витоша наедрява, заема все по-голяма част от видимото пространство.
Аз гледам Витоша отдавна, от много години, и тя като че ли става по-красива с времето. Днес е наметнала раменете си с мек бял шал. (Мисля си: май шаловете излизат на мода…трябва да взема мерки.) Синьото е толкова нежно! (Точно такъв цвят сако ми трябва…) Мисля и сама се чудя на себе си: ако някой ми отнеме суетността, колко ли ще остане от мен? Може би… някакви части… но едва ли достатъчни да се сглоби цял човек.
Вече е съвсем тъмно. Добър вечер, моя прекрасна, топла, пролетна вечер! Ти ме прегръщаш – гальовно, нежно, обграждаш ме с мрак и светлинки. Ти няма да ме изоставиш. Защото всъщност ти си моето време: не красавецът ден, който ме следи знойно или хладно през прозореца и ревнува. На теб мога да се посветя изцяло, както и ти на мен.
Разтварям се в твоето приятелство. Най-сетне съм у дома.
Сигурно е прав – с какво ли не го натоварих:
с яд и раздразнение;
с безсмислен смях и празни думи;
с разочарование и безрезултатни усилия;
с напрежение, напрежение, напрежение, от което могат да светнат крушките на средноголям град….
Вчера той ми отправи не много деликатно предужреждение: скри лицето си точно по обед – за да се замисля, да го оценя, да се поуча…. Кой обаче се вслушва в предупреждения? Не и аз.
Когато си тръгвам към къщи, денят ме посреща на вратата – и панически побягва: бях му омръзнала. Къде ли отива? Сигурно – да си търси някоя друга: не толкова опърничава, не толкова себична и вглъбена в себе си….
Тръгвам пеша от Позитано към дома в полите на Витоша. Обикновено, когато се прибирам пеша, аз си устройвам състезание със себе си, поставям си личен рекорд: ето, успях да пристигна за 50 минути, ето – подтичвайки - се класирам за 45…
Но не днес. Уличният шум и суматоха не ме достигат. Аз съм сама на улицата. Походката ми може да се опише с много определения – пееща, отнесена, замечтана… само не с думите: енергична и забързана. Вървя и наблюдавам как светлината се променя. Златното отстъпва и към всеки цвят се добавя по малко лилаво. Точно срещу мен Витоша наедрява, заема все по-голяма част от видимото пространство.
Аз гледам Витоша отдавна, от много години, и тя като че ли става по-красива с времето. Днес е наметнала раменете си с мек бял шал. (Мисля си: май шаловете излизат на мода…трябва да взема мерки.) Синьото е толкова нежно! (Точно такъв цвят сако ми трябва…) Мисля и сама се чудя на себе си: ако някой ми отнеме суетността, колко ли ще остане от мен? Може би… някакви части… но едва ли достатъчни да се сглоби цял човек.
Вече е съвсем тъмно. Добър вечер, моя прекрасна, топла, пролетна вечер! Ти ме прегръщаш – гальовно, нежно, обграждаш ме с мрак и светлинки. Ти няма да ме изоставиш. Защото всъщност ти си моето време: не красавецът ден, който ме следи знойно или хладно през прозореца и ревнува. На теб мога да се посветя изцяло, както и ти на мен.
Разтварям се в твоето приятелство. Най-сетне съм у дома.
Коментари