Добро утро, Любов моя!

Почти сутрин е. Какви ги говоря, сутрин е. Но остава още мъничко докато денят целуне ръката на ноща.

Беше филмова нощ. 3 филма. Много бягащи мисли. Мисли, който намираха своя получател някъде там, на около 3000 км от тук, в легло с друга жена. Мъж, който...бих могла да описвам дълго колко прекрасен е той. Но всичко, което е мога да опиша в две думи. Обичам го. Незнам кога се случи..когато бях на 15 и го срещнах за пръв път и той не намери сили да си тръгне или през някоя от следващите 8 годни? Не усещам времето с него. Не остарявам, не погрознявам. Аз все още съм онова 15 годишно момиче, което се влюби още щом го видя.

Радвам се, че не пиша на хартия.Сълзите щяха да отмият думите ми, а това е нещо, което искам той да знае.

Един от филмите, които гледах беше “Never bean kissed”. Филмите са измислица, фантазия, нечие желание и все пак отразяват нещо човешко. Героинята там използва вестникът, в който работеше,за да покаже на един мъж, какво значи той за нея. Аз ще използвам Интернет, виртуалното пространство, в което живея, за да кажа на човека, когото обичам всичко онова, което искам.

Объркано е. Като объркано кълбо, в което виждам всяка нишка, но не искам да подредя. Думите са на моя приятелка,която пише страхотна поезия.

Казвали са ми, че съм човек на крайностите, и че за мен средно положение няма. Може би заради това, от напълно реална личност, която граби с пълни шепи от живота се превърнах във виртуална такава, за която всичко се измерва в килобайти, секунди, пиксели... И ето ме днес. Часът е 6:53 сутринта. Денят е петък. Годината 2006-та. И единственото, което ме кара да се чувствам все още жива са 7 котки и един мъж на 2723 км от тук.

Вали,а аз обожавам дъжда. Сутрин е, а аз обожавам изгрева. Но днес ще изчакам.Още 2 часа, когато изгревът ще бъде при него. Може би и там вали дъжд. Може би първата му мисъл, в студените завивки ще бъде за мен.

Ям, спя и продължавам да меря всичко в килобайти, секунди и прочие... украсявам виртуалното си, с красиви кътчета от истинският свят, колкото може по-цветни, за да се залъгвам, че и тук има цветове. Уморена съм да бъда виртуална. Забравила съм какво е да се разходя. Искам да бъда целуната.

Мога да го направя още сега. Да загася виртуалния свят,да излезна навън, да чуя шумовете на сутринта, но продължавам да стоя тук. Чакаща, Очакваща - Него.

Боли ме. Боли от самотата, от виртуалното, от загубата на приятел, на когото неуспях да покажа колко обичам. За щастие в този свят нищо не се губи, просто се променя. И съм сигурна, че тя знае. Боли ме, от това, че хората не се усмихват един на друг. Боли ме, от това, че докато мисля за любовта си към Него,мисля и за друго – лошо. Спомням си, как обеснявах на приятели, че ако любовта ми може да съгради една колиба, омразата ми може да разруши цял град. Те вярваха, че мога да променя нещата. Аз знам, че мога. Всичко, което искам е неговата любов. Да се събуждаме един до друг, да гали разпиляната ми по възглавницата червена коса, да се любим под душа, да му приготвям закуска, обяд, вечеря, да бъда майка на децата му.... Искам да го правя щастлив, всеки ден. И най-накрая да му нарисувам картината, която съм му обещала. Искам да рисувам отново. За себе си и за него.

Тези думи,Любов моя трябваше да бъдат отправени към теб и получени от теб. Вместо това, ги получават едни прекрасни хора,които намерих във виртуалното, но които са реални. Те получават писмото, което пиша до теб, така както друга се събужда до теб. Аз няма да те упрекна за нищо, никога няма да ти кажа „ако ме обичаш, ти щеше да...”. Никога няма да отнема свободата ти и винаги ще бъда до теб.

Студено ми е. Но не заради голите ми рамене, не заради босите ми крака. Вятърът и дъждът също не са причина за този студ. Това, че не мога да ти кажа, колко те обичам е причината. Затова, че пиша смс-и, които незнам дали получаваш, затова, че пиша, писма, които не мога да изпратя, заради това, че душата ми търси твоята, но не е сигурна дали я открива там в далечното, на 3000 км. от тук, сред многото други души.

Щом мога да съм търпелива за да отмъстя, ще бъда и търпелива в любовта. Време е да спра да руша. Искам да създадем един нов свят от мечтите ни и любовта.

Докато пиша тези редове, Зората се прокрадва в съня ти и твоя град. И вместо да се будиш в моите цветни и топли чаршафи, от целувката ми, ти си някъде там... сам, въпреки тази до теб.

От самото начало писмата, които си пишем един друг, закъсняват - понякога с дни, понякога с месеци. И с това, ще бъде така...