Добра среща
- Че знам ли? Ако знаех сам щях да ти кажа, нямаше да те карам да ме питаш. Но ще се опитам да се замисля и подред да отговоря на въпросите ти... Сам не съм се питал до сега и навярно затова не мога да ти отговоря веднага... Аз съм на мнение, че не съществуват въпроси без отговор, освен когато си им тъшнал вратата изпод носа.
- Ах! Колко добре и обстойно се изразяваш! Но признавам, че малко се поувличаш и ако бях някой по-разсеян слушател, щях да загубя нишката на разказа ти. Всъщност... Знаеш ли, аз действително съм много разсеян, но не знам защо... понякога колкото и да съм разсеян, долавям неуловими сигнали, идващи някъде извън мен самия...
- Вярно... Именно сигналите, които не идват от самите нас са от голямо значение... Това означава, че човек вече е успял да разграничи сигналите идващи от самия него от тези идващи извън него... Признавам си... На мен ми бе много трудно да стигна до тук, бил съм толкова близо... Та сега съм тук, но от къде съм и къде отивам... Нали това ме попита? Може би първо иде ред на отговора за това кой съм.
- Е, аз не те попитах точно това, но това щеше да ми е следващият въпрос... Не че се познаваме, ама какво му е лошото на това човек да се интересува и да пита, все пак така шансът да получи верен отговор е по-голям и когато може да не си играе на гатанки и гадания за нещо, си е нормално да попита, не мислиш ли?
- Чудно, че разсъждаваш така! Повечето хора смятат, че трудният път е именно правилният и лесни отговори няма... Но и аз самият мисля като теб. Тъпо е да използваш неограничените възможности на фантазията си и да си създаваш сам трудности и отговори, при положение, че те отговорите... Всъщност няма смисъл да ти обяснявам. Писнало ми е да обяснявам това и онова на мен самия, а още повече на другите. Току що те видях, а ето че много добре се разбираме. Всъщност как ти е името?
- Йоана. А твоето?
- Дора. Ама не си обичам името, хората ме оприличават на нещо, което отговаря на името си...
- Какво съвпадение... И аз се чувствам по същия начин. Затова още от самото начало си говорим в мъжки род! Хе хе, малко е смешничко... Та до къде стигнахме?
- Ами да ти кажа първо как съм... Тъкмо пристигам от поликлиниката. Изпращат ме при някакъв известен специалист по незнам какво си. Питах ги какво ми е... Направиха някаква страхлива физиономия и ми казаха, че все още се колебаели, но не пожелаха да ми кажат в какво. Странна работа... Те се страхуват от истината повече от мен, а все пак тя не ги засяга, а засяга мен... Смешни сме ние човеците... Ние повече се вълнуваме от чуждото нещастие и се страхуваме да не се случи и на нас... Иначе не съм изгубил чувствителността и впечатлителността си, скуката не ме е навестявала от много време. Добре съм най-общо казано. Кой би могъл да се похвали с нещо подобно...
- Ама ти не се хвалиш.
- Така е... Не го правя, но всеки друг на мое място би го сторил.
- Аз не бих.
- Е, извинявай, не се изразих правилно. Редовно ми се случва. Та казах ти вече как съм. Май онази Приятелка пак се шегува с мен, доскучало ли й е... Ама косата й не е наточена, а пелерината й е посивяла. Време е да иде и да си поднови коафюрата, че не всява респектът, който й е присъщ. Или поне би трябвало.
Последва весел и непринуден смях. Досущ като две дечица свели главички една до друга се заливаха от смях, а светлината и ореолът им почти добиха плътност.
- Ама и теб си те бива. Ти си цяла Дорка – Бърборка! Колко интересен е и днешният ден, че реши да ме запознае с теб! Всъщност още не си ми казал от къде си...
- А, пропуснал съм значи. Добре, че ми напомни. Ами аз съм от... Тц, губи ми се нещо... Значи, роден съм в подножието на някаква скала, докато лудата ми майка се разхождала в гората и шматката й със шматка, не си направила сметката, че ми е време да се родя и е най-разумно да си остане вкъщи и да ме очаква. Вместо това нервата ли я подгонила, не знам, ама на разходка заминала и там ме родила. Там се появих аз, а тя изчезна. Може би и затова толкова обичам скалите... Майка ми ме родила, ама така без лекари и никой не знае какво точно е станало. Открили ме, когато съм бил на два дни... поне. И никой не можал да намери баща ми, затова не разбрали навреме какво е станало... Мама вече била мъртва, а аз как съм оживял, не знам. Инатливо пеленаче съм се оказал. Баща ми ми разказва за това всеки път, когато го ядосам и все казва, че майка ми го проклела с една проклетия два пъти по-голяма от нея самата. Така че от къде съм.., ами от тук и от всякъде, нали знаеш, ние хората принадлежим на света и на нас си...
- Интересна история разказа... Но преди малко спомена и че ще ми кажеш кой си, което ме наведе на една велика мисъл, която прочетох днес в книга, на която отдавна бях хвърлил мерак... Там герой беше Дяволът, но той си е от вечните герои де... Та беше се дегизирал и един обикновен човек, като мен и теб например, го попита кой е... Отговорът гласеше: „ Аз съм част от онази сила, която желае зло, а все добро твори”.
- Е, аз не мога да се похваля с такова изказване... Това кой съм преди доста ме притесняваше и когато се отказах да търся отговора, той ми се откри. Аз съм това, което съм, което ще бъда и което мога да бъда. А аз мога много неща, но и не мога много неща. Аз съм нещото в нищото и нищото в нещото...
- Май започна с гатанки да говориш. Нали ти бяха чужди? Всъщност на мен ми харесваш и така. Разбрах те кой си, дори много по-добре, ако го беше казал другояче... А... На къде си тръгнал...?
- На къде ли? Честно казано не знам, ама не ме и интересува. Май тебе повече те интересува... Отивам към една скала... Онази, в чието подножие съм се родил. Баща ми не ми каза къде е, но аз знам, че ще я намеря и отивам там. Искам да знам защо съм тук и си говоря с теб, искам да разбера защо онази сила, която така се стреми към злото създава добро... И ще успея. Айде, аз продължавам. Приятен път и на теб! До скоро и до нови срещи!
- Няма ли да ме попиташ и аз кой съм от къде съм...
- Ти вече ми отговори.
Коментари