До краен предел
Днес е един от последните „нормални” работни дни за тази година. Те, обикновено протичат в целодневно преподаване, поддръжка на компютри, консултации, информационни и технически услуги, преводи, административни и други дейности. Курсът, който водя в момента се провежда по поръчка на Агенцията по Заетостта. В рамките на 330 часа упражнявам преподавателските си умения над множество пораснали жени. Това за пореден път ми дава възможност да тествам безграничното си спокойствие и вяра в крайния успех. В първите дни всичко изглеждаше болезнено безнадеждно - раздавах всичко от себе си, но резултата обещаваше да е плачевен. Десетина дни след старта обаче, виждам как жениците самостоятелно извършват всички рутинни дейности под Windows, а в момента набират и оформят некролози на Дядо Мраз. Това ме кара да се усмихвам и да престана да си задавам въпроса чий болен мозък по каква земна логика е изпратил жени пред пенсия на квалификационен курс. Кратък миг блаженство... докато мениджърът ме осведоми преди минути, че е постъпила заявка за провеждането на ново 240-часово обучение по Национална програма „Компютърно обучение на Младежи”. Съгласих се да водя и него, та сам си направих работният ден 14 часов. Замислям се докъде ще ми стигнат силите и дали допълнителният стимул си заслужава изтощителния труд и жертвата на личния живот. Както и да е, надявам се поне в сънищата си да не съм на бач :) Дори и да не ми остава време да пиша често в блога, ще влизам от време на време, колкото да съм в течение с нещата около вас. Приятно изкарване на срещата!
Никак не ти е лесно. Преподаването е тежка работа. Работен ден от 14 часа? Струва ли си да се товариш с толкова работа? А здравето? Умората се натрупва да знаеш. Аз имах пролетта подобен маратон, но след това за една седмица имах чувството, че единственото, което мога да правя е да спя :( Но ти си знаеш най-добре. Успех.
Жалко, че няма да дойдеш на тази среща. Дано до следващата си по-свободен.