До Самотраки и назад (Хрониките на един дълъг уикенд)

Събуждам се и тази сутрин с надежда,
че този път всичко ще е наред,
уви, животът ми до един миг се свежда,
все така мудно и без смисъл върви.

mothraki na stop-sf-kulata-alexandropolus-samothraki?”, гласи SMS-а, който получавам в 22:27 в четвъртък, след като панически съм издирвала в продължение на два дни перфектната компания и дестинация. “Мама му стара, защо не”, минава светкавична мисъл през главата ми и неприятния experience от провала с дългомечтания Каменбряг, морето и божурите, почти отминава.

Петък 7:30 на билетен - аз, той, русия Игор, Божо и Вики обмисляме всички детайли и се разделяме по живо по здраво.
Събота 7:15 под часовника. Познатата миризма - комбинация от хора, дългонаслагвана мърсотия и влакове. Миризмата на приключение. Появява се и изненадата на пътуването - Теди, за която набързо установяваме, че си говори сама.
Четири изнервени часа в “бързия влак” до Кулата (7,60 лв.), за който се оказва, че сме си закупили несъществуващи места. Чакането ни е възнаградено с добър обяд и усмихната сервитьорка, която ни обяснява, че утре ще има народни борби и победителя ще зема агне:)

Границата я минаваме безпроблемно и още докато Стефан снима картата на региона, ни качва първата кола, която ни закарва на един разклон на няколко киломентра в посока Серес.

Тук започва истинското приключение. Три двойки поемат своя път, който отново ще ги среще в Александорполис.

Стопът първоначално тръгва - до Серес. По този повод 90% от всички български шофери получават една голяма майна от мен и призив да се научат да бъдат по-културни и да прибират стопаджии, да не говорим като е лошо времето или са с празни коли. В това отношение гърците са къде, къде по-готини и по време на това пътуване за пореден път успях да се разочаровам от съгражданите си.

Един местен младеж (който спира в насрещното движение без да му мигне окото), пътуваш с приятелката си към лятната им вила, ни закарва на ужасно много километри в обратна посока и ни стоварва на спирка, на която прекарваме над два часа от живота си. Тук държа да отбележа, че въпреки огромния трафик на български коли с по 1-2-ма човека, никой от съгражданите ни не спира, освен кола с шофер грък и две българки. Заспивам в рейса (6 евро) и се събуждам тъкмо навреме за спектакъла - гр. Кавала се е настанил уютно по хълмовете на малък залив и се простира пред нас, заобиколен от планини и море в цялото си бяло велоколепие, което си личи и на лунна светлина.

Градът остава в сърцето ми, дълго след като рейсът (12 евро) ни отнася към следващата дестинация - Александрополис.

Фарът, нашият сборен пункт, контрастира изцяло с разположеният насреща Лунапарк.
Гъркините са облечени като от списание - три тона грим, фешън дрешки И клинчета, а мъжете приличат на безброй клонинги на Таркан (бас ловя, че всички четат списание - Men’s Health, което едва ли ще пусне корени в България).
Секундно недоразбиране в sms-те (0.71 ст. с ДДС от b-connect Globul, мама им мръсна скъпарите) и случайна среща предопределят останалата част на вечерта.
Сравнително мърсния плаж на града, на два километра нагоре от центъра, ни приютява и става базов лагер за палатките ни.
В 7:30 сутринта (след тази леденостудена нощ) Божо бодро ни разбужда. Самотраки (заветната цел) се блещи като гигатнско праисторическо чудовище на фона на сутрешното море. Може да се каже, че сме шокирани, несвикнали да виждаме нещо друго в морето освен безкрайния хоризонт.

Пием кафе на центъра (2 евро от машина + вода от чешмата) и шоколадово кексче (0.4 евро).
До тръгването на ферибота остават още 5 часа, които убиваме в пиене на бира на мръсния плаж и разходки из доста скучния, както се оказва в последствие, Александрополис.
Урааааааа, в морето смееееее. Фериботът, това огромно водно метално морско животно, което се движи с 13 км. в час, а в търбуха си вози десетки коли, ни закарва за три часа до острова.

Часът е шест. Към 8 вече разопаковаме палатките си в къмпинг Варадес (?) - безплатен по това време на сезона. Останалото преминава бързо - в огньове, препечени филийки, разходки, плаж, залези и около 40 градусова температура и треска, която ми спестява последната вечер и ме превръща в треперещ, увит в спален чувал пашкул.

Във вторник сутринта виждам почти всички представители на българската инвазия на о. Самотраки - около 60 човека, включваща голямата група от 40 човека, към която съм се присъединила и аз.

В Александрополис се оказва, че влаковете ще тръгнат - чак “Tomorrow morning”. Една от трите фрази, които знае гръцкото население, и която ще продължаваме да чуваме още доста пъти през следващите няколко часа.
“Първи май е ден чудесен, той е празник на труда”, звучи ехидно в главата ми познатия рефрен, докато почти панически се опитваме да измислим как по дяволите да се доберем до нашата граница.
От групата сме останали четирима, тъй като Игор и Теди са се уредили в колите при нашите приятели, а ние трябва да се предвижваме както намерим за добре.
Вдигам ръка и ни спира грък - ревностен почитател на хауса, клубния живот и … гръцката музика. “This music comes from the heart” ни обяснява той на разваления си английски, тупайки се по сърцето, а аз на моят още по -развален се съгласявам с него, разливайки при един завой половин шише вода върху дрехите си.
Пичът ни остава на 10 км. от първоначалната си дестинация, кръстовище от където би трябвало по-лесно да хванем следващата кола.
- Ясус - усмихва ни се и ни помахва за довиждане
- Tnx u, man - усмихваме се в отговор
След 40 мин., 1 шише местна бира (0.90 евро) и няколко цигари мелник, вдигам ръка и стопираме автобус:):). Изненаадааа. Пътят до Орестиада (6,40 евро) е около 2 часа, което използвам за кратка почивка.
Следващата изненада ни посеща в този град, който е на 35 км. от българската граница.
- България?
-”Tomorrow morning..

Fuck. Утре трябва да сме на работа, и “Tomorrow morning”, май не устройва и двамата.
Стопът е единствения изход, пък май и аз и Стефан искаме да продължим гръцкото си приключение.

- Show me your ID’s… - ни проверява местна полицайка, в компанията на още две куки, за които си мислим, че спират за да ни покажат правилната посока. “Ей, вече мога да кажа, че са ни спирали гръцки полицаи” - ще каже Стефан малко по-късно, а пък аз въпреки че мисля, че ще се панирам при подобна среща оставам напълно спокойна. “Какво работите? От къде сте? Как ще се приберете? Къде ще спите?, заливат ни със серия от въпроси, докато полицайката съсредоточено чопли поразпадналото се крайче на личната ми карта.
30 мин. по-късно сме застанали на разклона, а времето започва все по-бързо да се разваля. Колите ни подминават като пътни знаци със скорост от 150 км. в час. Вдигам ръка, докато Стефан маа сандвич с кашкавал и ни спира двойка с бус, с хладилна камера отзад, където явно возят рибата (личи си по миризмата).
- Волгария?
- Yes, man…
За секунди оставаме в абсолютна тъмнина, докато буса тръгва. И през главите на двама ни преминава една мисъл - “Е, са ни продадоха за органи”, но въпреки това вадим наличните снимачки и се щракаме щастливо за спомен.
Късметлий сме, копеле, пича ни стоварва на 5 км. от нашенско, а после ни прибира за без пари едно такси, с което за няма 2 мин. преминаваме границата.

Ей, най-накрая нашенско си викам аз, докато звъня на Ляндика.
- Ко прайш, кака - изчуруликвам весело в слушалката - На Свиленград ли си?
- Еми, чета книга кака, ти ко прайш?
- Тука съм на гръцката граница, елате ни земете.
- Ябааааа, верно ли? Идваме.
10 мин. по-късно Мишката пристига победоносно и ни прибира от моста над ЖП релсите. Българските рейсове и влакове се оказва, че също са “Tomorrow morning”, но това вече не ни притеснява особенно защото сме си у дома.
Вечерта приключва с мач (Челси, Челси!!!), домашната ракия дестилирана от бащата на Ляндика и Каката, 100% натурална свиленградска салата и много, много любими за мен хора, който ме посрещат като близък роднина.
5:30 непрогледният мрак ни обгръща на свиленградската автогара (оо, ооо, обичам теее, обичам те мила, по бели маратонки на свиленградската гаара:)). Усещам или по-скоро не усещам, учудващо за мен, махмурлук. Рейсът (16 лв.) тръгва няколко минути по-късно. Тук за първи път виждам да сервират безплатно кафе в български междуградски транспорт.
- Ей, момиче, тука сядат хора, а вие сте си качили краката. Не е приличо така! - ме сепва скапаната изрусена стюардеса (как по дяволите се казват този тип мацки по рейсовете?). Получава от мен един мислен универсален жест за прогонване на демони, а аз продължавам да похърквам доволно в задната час на рейса.

9:00 и нещо сутринта. Спираме на Горубляне, а аз с прискърбие се отправям към редакцията. След о.Самотраки, София ми изглежда още по-мрачна, а въздухът още по мръсен. Независимо от всичко се чувствам щастлива и се заканвам да го повторя съвсем скоро пак. Турция дръж се - ИДВАМЕ!!!