До Пловдив и обратно

Обичам да пътувам с кола - удобно е, забавно е и е бързо (най-вече последното). Аз, Орела (в ролята на вечният драйвър) и Полковника отивахме на нещо като прием, нещо като празненство, нещо като напиване. Абе от онези мероприятия за които казваме "Не яжте много на обед, че да има място за довечера". Е, това са глупости на пръв поглед, но доста хора се придържат към тази житейска философия.
Както и да е. Тръгнахме с Шарана в късният следобед на едина леко навъсена и май малко дъждовна сряда към Пловдив.
Минути мълчание, после  настроението ми започна да се подобрява с всяка измината минута. Най-вече заради музиката, която се оказва адски подходяща за път - The Who - Baba O'Riley, Nickelback - How you remind me... И така нататак.
Та интересна е атмосферата в една колага като тази тогава - имаме един шофьор, който е доволен от това, че върти геврека по цял ден и въпреки, че е адски печен човек понякога говори твърде много за коли. После имаме един о.р. Полковник, който си пада малко или много поет, страхотен редактов, голям пилот, невероятен човек. И накрая аз - перманентно депресиран, прекалено циничен, пишман ителектуалец, набеден журналист.
И все пак как можеш да подхванеш смислен и ценен разговор в тази среда - чак се възхищавам от геният си. Подхващам темата за мобилните телефони. Първите десет минути минаха в хвалби кой каква машинка притежавал и колко бил доволен от нея. После някой подхвърли две три фрази за това как на някои колеги сметките им са прекаленмо големи и темата избухна в това как може във фирмата да се трошат толкова много пари за глупости. След това от Троянови врата до Пловдив развивахме гениални концепции за фирмена политика. Определено можехме да станем милиардери... ако някой се беше сетил да запише поне 10% от идеите ни. дойдоха и отлетяха. Класика в жанра - винаги добрите идеи идват и си отиват, а остават посредствените глупости в главата. Голямо проклятие ми е на мен това. Даже бих искал да отбележа, че това което сега пиша вече го бях написал много по-хубаво в главата си.... Ама забравих.
Та влизаме в Пловдив. Никой не познава града. Тоест познаваме го - всички знаем как да стигнем от МакДоналдс до Джумаята и до там. И така трагедия, не само, че трябва да стигнем първо до едно място, ами и после трябва да идем до някаква си Балабанова къща. Трагедия.
Включваме се в движението на града. Ужас. Орела кара като дърт софианец. Хич не му пука на кръстовище да застане по средата и да си чака светофара. Направи той едно подобно брутално изпълнение с елементи на разни други мръсни номера от софийското движение на едно кръгово... Нямаше бибикания, нямаше светвания с фаровете, нямаше викания и псувания. Орела, беше възмотен. "Какво им става на тия хора?! Прекалено са спокойни!?" ДА прекалено са спокойни или са ни видяли номера и са решили да не издевателствуват върху бедните софийски селяни дошли им на гости. А никой в колата не е роден в София...
Както и да е. Та караме из Пловдив като за извадени от GTA3 и стигнахме до някакъв много интересен квартал в центъра май. Малки улички с къщи и дървета от страни. Разбира се беше адски красиво, тъй като валеше лек дъждец и дърветата изглеждаха още по-красиво зелени. Няма такива квартали в София. За секунда ми се прииска да живея тук. За секунда и отлетя желанието. Сетих се за любимият си олющен блок в Студентски...
Та успяхме да стигнем до там където трябваше, но после ни предстоеше да идем до тази Балабанова къща, която била някъде из Стария град. Ама как да се стигне до там. Обикаляхме около хълмчето като кретени (или пък туристи) поне десетина минути. Най-накрая стигнахме до гениалната идея да попитаме една възрастна жена, която вървеше по тротоара. Забаваме доближаваме се до нея и през прозореца я питаме, тя се прави, че не ни чува и забързва ход, ние след нея и вече трима човека са се подали през прозорците и викам след нея "Извинете, как може да стигнем до балабановата къща?" А жената вече почти си