Диво сърце

   Нежното майско слънце игриво надникна между раззеленените клони и премрежи погледа. Цялата гора се обля в топла светлина, а по полянките затанцуваха слънчеви петна. Птичките, будни още от тъмна зора, сега се надпреварваха да приветстват утрото със звънливите си гласове. Листата на старата къпина затрептяха – оттам изскочи малко кафяво зайче, поспря се, завъртя уши и след като не дочу нищо обезпокоително заподскочи към близките шипкови храсти. Слънчевите лъчи събудиха и дивите оси, които наелектризираха въздуха с напевно жужене. Те се суетяха между дърветата – бързаха да съберат дървесина, за да изградят килийките за мед. Навсякъде се носеше упойващ аромат на люляк и момина сълза. Гората се събуждаше от бодрата милувка на пролетта.

  Край скокливото бистро поточе, огласящо околността със звучна песен, имаше малка поляна, където цъфтяха невен и теменуга. Там се беше излегнало едно шестнадесет годишно момче, сложило ръце на тила си и вперило замечтан поглед в небето. Целите му панталони бяха зелени от тревата, а блузата му отдавна бе изгубила първоначалния си цвят. От прохладния ветрец и ласката на слънцето лицето му беше поруменяло и заприличало на ябълките, лежащи до главата му. Русите къдрици на момчето свободно се стелеха върху теменужките, а сините му очи с интерес следяха пухкавите бели облаци, плуващи като фантастични кораби в небето. На устните цъфтеше безгрижна усмивка.

  Изведнъж иззад дърветата се разнесе пронизителен кучешки лай. Ангел, така се казваше момчето, бързо се изправи и насочи взор към мястото, откъдето идваше. След не повече от секунда оттам изскочи едро запъхтяно куче с големи весели очи и без да спира се насочи към собственика си.

― Ехееей, Сашка, къде се изгуби непослушнице! Какви бели пак си правила? Ха – ха, стига си ме близала, ей! Така няма да изкупиш вината си!...А къде изостави другаря си?! Къде е Вихър?

  Ангел се отскубна от грубата прегръдка на Сашка и започна да се оглежда на всички страни. Скоро от там, откъдето изскочи първото куче, се появи и второ, доста по – изморено и умърлушено. Вървеше бавно и едва си поемаше дъх. Всъщност това бе по – скоро вълк, защото имаше сива, макар и доста проскубана козина и черни диви очи. С бавни несигурни стъпки се приближи към момчето и Сашка, която веднага се хвърли да играе с опашката му. Вихър не и обърна внимание, спря се в краката на Ангел, а той започна да го гали и да му говори ласкаво:

― Милият ми Вихър...колко си се уморил! Ех, тази Сашка не те оставя на мира – кръвта и кипи, играе и се. Ама ти защо и ходиш по ъкъла! Я езика ти по земята се влачи! Не си вече млад както някога, да бягаш цял ден по баирите...

  Момчето продължаваше да говори на двете животни, докато те си почиваха в нозете му. Макар и див по природа, Вихър го гледаше със спокойни добродушни очи, в които годините бяха оставили своя тъжен незаличим отпечатък. Той лежеше с кръстосани лапи и сякаш бе забравил и Ангел, и Сашка, и необхватните с око простори. Погледът му бе сведен и замислен- Вихър усещаше, че краят на живота му наближава и вълчата кръв го зове към тъмните горски дебри, в сърцето на планината, където ще умре свободно, на родна земя. Вече се чувстваше стар, много стар. Беше станал чужд на заобикалящия го свят, на лудориите на Сашка, която не спираше да го закача и дразни; дори любимата дрямка под прасковата в двора не му носеше така желаното спокойствие...

  Тъжните очи на вълка се спряха върху руменото весело лице на момчето. А как щеше да се раздели с него?! Та те винаги са били заедно, винаги са споделяли всичките си тъги и премеждия. Когато Ангел беше съвсем малък, Вихър по цял ден си играеше с него, дръпваше му приятелски ръкава и започваше да подскача смешно, забавлявайки детето. А после колко пъти се надбягваха по ливадите, кръстосваха горите, гонеха прекрасни пеперуди?...Така се радваше Вихър на летните вечери на пейката пред къщата, когато Ангел заспиваше, облегнат на него. И той, вълкът, оставаше буден да го закриля от всякакви опасности... Не, не можеше Вихър да изостави Ангел, твърде привързан бе към него, твърде много го обичаше.

― Хайде, ставайте, че стана късно и мама ще се кара. Откога ли ни чака за закуска? Вихър, мили мой Вихър, направи още малко усилие да се приберем и после лежи колкото искаш. Е, гледай я Сашка къде отиде вече, не можеш я настигна!

  Момчето – с бодра крачка и ябълка в ръка, кучето – с лудешки бяг и радостен лай, а Вихър – с бавни изтощени стъпки: всички поеха към къщи. Ангел си припяваше някаква мелодия и сладко отхапваше от сочния плод – той отново мечтаеше за далечни земи, накъдето може би са се запътили белите облаци над главата му. Ех, да можеше да полети с тях...Щеше да вземе и Сашка, и Вихър, и разбира се скъпата си майка – и така, отвисоко, можеха да видят селцето, където живееха, тучните уханни поляни, и величествената планина, която криеше толкова тайни!

  Не след дълго между короните на дърветата се показаха къщички, като че ли току-що кацнали от някое небесно царство. Керемидите, измити от среднощния пролетен дъжд, блестяха на слънцето. На пътя няколко врабченца се къпеха в локвите, като се биеха и оглушително цвърчаха. Ангел ускори крачка. Ето го и неговият дом, малко по-отдалечен от другите, ето го и стария кладенец, зеленчуковата градина, щъркеловото гнездо. Усетила насладата от скорошно угощение, Сашка се втурна напред, като внесе смут сред кокошките до пътя. Момчето отвори портата и кучето влетя вътре.

― Вихъъър! Идвай че затварям!

  Ангел се обърна, за да подкани стария вълк и изумен забеляза, че зад него няма никой. И далеко назад виещият се път бе пуст, само врабчетата продължаваха да се къпят в локвите.