Детето си отива...
Преди няколко дни се рових в библиотеката вкъщи и случайно попаднах на една книжка, за която не се бях сещала от доста време – “Малкият принц”. Включих си лампата и се зачетох. И ми стана тъжно. “Малкият принц” може би ми е любимата книга. И не само заради дълбокия смисъл, а и затова, че ми напомня за детството. Аз съм на 17 години и още съм си дечко, но доста по-различен дечко, от това, което бях на 6-7, да речем. Когато се зачетох в “Малкият принц” си припомних толкова много неща, които съвсем бях забравила. Спомних си за прекрасното си слънчево детство (леко шантаво и тайнствено), колко свободна бях (никога повече няма да бъда) и колко щастлива. Нямах никакви грижи, никакви отговорности, нищо, което да ми пречи да се радвам на живота. А колко съм се променила... Преди можех да си тичам с часове под дъжда, без да чувствам студ, без да се разболявам. Сега ако го направя ще легна с бронхопневмония за три месеца. Спомням си дори, че една зима, след час по физкултура, излязох на двора по къси панталонки и тениска, само с ръкавици и шапка. Замеряхме се със снежни топки, въргалях се в снега, а той ми стигаше до коленете. Само по къси панталонки и тениска. И не ми беше студено. Никога.
Животът беше лесен и приятен, а аз исках да порасна. Защо? Защото си мислех, че ще мога да правя каквото си поискам. Колко наивно! Ужасно исках да порасна, направо си мечтаех да ходя на училище и мразех до болка детската градина. Това продължи докато не навърших шест години. Тогава разбрах, че изобщо не исках да ставам “голяма”. Точно бяхпрочела “Пипи – дългото чорапче” и направо се ужасих при мисълта да порасна. Дори търсих дълго време из шкафа хапчетата “Смалидон” (Пипи казва, че ако глътнеш едно никога няма да пораснеш) и питах мама за тях. Тя каза, че даже не ги е чувала. Интересно защо ли... ;)
Аз бях много живо дете. Направо преливах от енергия. По цял ден тичах насам-натам и вършех бели. Виждали ли сте уморено дете? Да? Аз не. Децата сякаш имат някакъв неизчерпаем източник на енергия. Никога не съм могла да си го обесня. Хранех се като коте и майка ми вечно се притесняваше, че ще се разболея от нещо. Бях ужасно злояда и голям инат – насила нищо не става. Бях едно щастливо дете със изсветляла от слънцето кестенява коса и прозрачни сини очи. Не ми пукаше за нищо. Не разбирах много неща, но за сметка на това ги усещах. И сякаш беше много по-ясно. Много по-лесно и точно е да чувстваш света, отколкото да го разбираш. Не си толкова объркан...
Четях “Малкият принц” и се сещах за все повече и повече неща. Стигнах и до залезите: “Знаеш ли... когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези...”. Аз ги мразя. Още от дете ненавиждам слънчевите залези. Спомням си, че баба много ги харесваше. Взимаше си един стол, сядаше на него и чакаше слънцето да залезе. Баба обожаваше залезите. А аз ги намирах за много тъжни. Бях видяла на една картинка изгрев. И направо се влюбих в него. Ужасно исках да видя как слънцето изгрява, но никога не можех да стана толкова рано. Веднъж, обаче, успях. Бях си легнала много рано и се събудих към 5 часа. И от страх да не заспя отново станах и отидох до прозореца. Клепачите ми още лепнеха от сън, а беше и студено, защото беше зима. Увих се в пердето и зачаках изгрева, подпирайки се с лакти на перваза. Очите ми се затваряха – толкова ми се спеше. Отначало небето беше тъмно, нищо не се виждаше. После постепенно звездите избледняха, стана по-светло. Небето придоби онзи невероятен млечнобял син цвят – толкова свеж, чист и прекрасен. Утрото се ражда. Слънцето бавно се показва, първите лъчи вече танцуват по снега, обагряйки го в наситено кораловорозов цвят. Снежинките бляскат в сребристо, а небето се прелива от бледо оранжево, до кърваво розово. По края мекото бледо жълто преминава през карамелено бяло и накрая в болезнено синьо. Облаците са меки и пухкави, сякаш от сметана. Изгряващото слънце ги подпалва и огненото отдолу преминава плавно в лилаво. Не мога да го опиша с думи. Беше толкова красиво, че напълно забравих и сън, и студ, и всичко. Исках да гледам още милиони изгреви. Толкова е приятно да гледаш как се ражда утрото. Много особена радост. И няма нищо общо с тъжните залези. Когато гледам как слънцето изгрява, цялата се стоплям и мога да се смея колкота си искам. Малко дете, което се радва на един изгрев...
Това детенце си остана само в сънищата ми. Когато се сънувам винаги съм на шест години, сякаш времето е спряло за мен. Но това важи само за сънищата. Пламъчето на детството постепенно ми се губи, изплъзва се. Не искам да си отиде. Гледам хората, които се радват на живота и намират сили да се усмихват – те са го запазили, незнайно как и то ги крепи. И аз искам да го запазя, да си остана поне малко същата, а не безчувствена, погълната изцяло от сметките за парно и т.н. Казват, че децата били безчувствени – пълни глупости. Никога отнова няма да усещам така силно и радостта, и болката. Никога.
Затова много обичам изгревите, защого, когато ги гледам се пренасям назад в миналото - сякаш отново съм безгрижно дете, което стои на перваза на прозореца и щастливо се радва на първия си изгрев...
Животът беше лесен и приятен, а аз исках да порасна. Защо? Защото си мислех, че ще мога да правя каквото си поискам. Колко наивно! Ужасно исках да порасна, направо си мечтаех да ходя на училище и мразех до болка детската градина. Това продължи докато не навърших шест години. Тогава разбрах, че изобщо не исках да ставам “голяма”. Точно бяхпрочела “Пипи – дългото чорапче” и направо се ужасих при мисълта да порасна. Дори търсих дълго време из шкафа хапчетата “Смалидон” (Пипи казва, че ако глътнеш едно никога няма да пораснеш) и питах мама за тях. Тя каза, че даже не ги е чувала. Интересно защо ли... ;)
Аз бях много живо дете. Направо преливах от енергия. По цял ден тичах насам-натам и вършех бели. Виждали ли сте уморено дете? Да? Аз не. Децата сякаш имат някакъв неизчерпаем източник на енергия. Никога не съм могла да си го обесня. Хранех се като коте и майка ми вечно се притесняваше, че ще се разболея от нещо. Бях ужасно злояда и голям инат – насила нищо не става. Бях едно щастливо дете със изсветляла от слънцето кестенява коса и прозрачни сини очи. Не ми пукаше за нищо. Не разбирах много неща, но за сметка на това ги усещах. И сякаш беше много по-ясно. Много по-лесно и точно е да чувстваш света, отколкото да го разбираш. Не си толкова объркан...
Четях “Малкият принц” и се сещах за все повече и повече неща. Стигнах и до залезите: “Знаеш ли... когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези...”. Аз ги мразя. Още от дете ненавиждам слънчевите залези. Спомням си, че баба много ги харесваше. Взимаше си един стол, сядаше на него и чакаше слънцето да залезе. Баба обожаваше залезите. А аз ги намирах за много тъжни. Бях видяла на една картинка изгрев. И направо се влюбих в него. Ужасно исках да видя как слънцето изгрява, но никога не можех да стана толкова рано. Веднъж, обаче, успях. Бях си легнала много рано и се събудих към 5 часа. И от страх да не заспя отново станах и отидох до прозореца. Клепачите ми още лепнеха от сън, а беше и студено, защото беше зима. Увих се в пердето и зачаках изгрева, подпирайки се с лакти на перваза. Очите ми се затваряха – толкова ми се спеше. Отначало небето беше тъмно, нищо не се виждаше. После постепенно звездите избледняха, стана по-светло. Небето придоби онзи невероятен млечнобял син цвят – толкова свеж, чист и прекрасен. Утрото се ражда. Слънцето бавно се показва, първите лъчи вече танцуват по снега, обагряйки го в наситено кораловорозов цвят. Снежинките бляскат в сребристо, а небето се прелива от бледо оранжево, до кърваво розово. По края мекото бледо жълто преминава през карамелено бяло и накрая в болезнено синьо. Облаците са меки и пухкави, сякаш от сметана. Изгряващото слънце ги подпалва и огненото отдолу преминава плавно в лилаво. Не мога да го опиша с думи. Беше толкова красиво, че напълно забравих и сън, и студ, и всичко. Исках да гледам още милиони изгреви. Толкова е приятно да гледаш как се ражда утрото. Много особена радост. И няма нищо общо с тъжните залези. Когато гледам как слънцето изгрява, цялата се стоплям и мога да се смея колкота си искам. Малко дете, което се радва на един изгрев...
Това детенце си остана само в сънищата ми. Когато се сънувам винаги съм на шест години, сякаш времето е спряло за мен. Но това важи само за сънищата. Пламъчето на детството постепенно ми се губи, изплъзва се. Не искам да си отиде. Гледам хората, които се радват на живота и намират сили да се усмихват – те са го запазили, незнайно как и то ги крепи. И аз искам да го запазя, да си остана поне малко същата, а не безчувствена, погълната изцяло от сметките за парно и т.н. Казват, че децата били безчувствени – пълни глупости. Никога отнова няма да усещам така силно и радостта, и болката. Никога.
Затова много обичам изгревите, защого, когато ги гледам се пренасям назад в миналото - сякаш отново съм безгрижно дете, което стои на перваза на прозореца и щастливо се радва на първия си изгрев...
"Да порастна, просто да порастна!... Ако имаше наръчници за това... А един ден сигурно ще искам да бъда малка." из един мой ученически дневник
Мисля, че ти не си загубила детето у себе си и няма за какво да се боиш. Всяка сутрин това дете търси първия си изгрев. Понякога си така ангажирана с ежедневните неща - онези, които възрастните трябва непременно да свършат, че сама не забелязваш как нещо ти липсва, но то е там - детото стои до прозореца и никак не му е студено.
Според мен човек е щастлив в малко моменти от живота си защото постоянно се бори за нещо ново.В крайна сметка ако си постоянно щастлив,как ще разбереш,че си такъв? Именно затова в повечето случаи не харесваме моментното си положение и жадуваме за нещата,които нямаме.Те обаче носят със себе си един куп грижи като ги постигнем някой ден.През цялото това време спомените ни за отминалите времена се изчистват от негативните емоции и остават само позитивните.Ето защо както сега тъгуваш за детството,така ще тъгуваш след време за младостта си и т.н.Запомни ми думите..сама казваш,че си на 17 и ще видиш след 2-3 години като станеш студентка(дано имаш такива желания) колко много ще ти липсват безгрижните дни в училище,които сега са ти сиви и скучни,и те карат да се обръщаш назад към детството си.
Мила SelenValkerey,
Когато беше дете, ти не искаше да ходиш на детска градина. Мама те караше да се закопчаваш сама... колко трудно беше, направо невъзможно. Онова дете ти взе играчката и те ухапа. В първи клас те учеха да четеш... трудно, нали? Във втори клас четенето вече беше лесно, обаче тази таблица за умножение...
Така ти преодоляваше своите трудности, малките мъки и несгоди, покрай игрите и смеха. Не се отказвай да се радваш на живота - като дете на нова играчка. Само че сега играчките ти са други. Ще има още много изгреви. Купонът не свършва, а започва!
П.П. Като стана дума за колективното съзнание -гледам, че JoroAce е развил съвсем същата мисъл... какво пък, защо не.
Така.. Почвам подред:
momo
Изобщо не ме е страх, че ще загубя детето в себе си, а че ще го забравя. Аз съм привърженичка на идеята, че човекът е съвкупност от много и най-различни "аз", които се прояват при дадени обстоятелства (място, време и т.н.). Това проявление се нарича "промяна". Не искам да забравям предишните си образи, защото всеки от тях е уникален и неповторим, а сборът им съм самата аз. В противен случай ще се чувствам непълна.
Може би този пост е малко импулсивен и затова не илюстрира точно това, което исках да кажа. Представила съм се в такава светлина все едно съм бедна, стара клошарка, която вечер се грее на някоя запалена кофа и още пази черно - бяла снимка от детството си ;)
Всъщност просто исках да си припомня някои неща (да не си позволя да ги забравя). И така да запазя детското ;)
JoroAce
Напълно съм съгласна с коментара ти - от началото до края. Като си в 10-ти клас, съжаляваш за 9-ти, като си в 11-ти клас, съжаляваш за 10 и така до безкрай. И понеже искаш да повярваш, че миналото е по-хубаво, мозъкът ти автоматично изчиства негативното. Това става, защото нямаме база за сравнение - познатото до болка "оценяваш нещо като го загубиш". Опитвам се да се боря с това, въпреки че си е трудничко ;)
BasiDi
BasiDi, много се радвам, че ти е харесал постта ми и ти пожелавам никога да не погребеш "онова шестгодишното" ;)
Колкото за поста на Гаргичка... да му се... изобщо не мога да го намеря! Нещо не съм търсила както трябва. Като остане малко време ще се хвана и ще го намеря.
P.S. Пък и на всичкото отгоре съм го чела...
Shogun
И ето отново осъзнавам, че постът ми е "леко" импулсивен ;) . Наистина мразех детската градина, но само ПЪРВАТА. (минала съм общо през 3 ;). Следващите ги обожавах. Ходех с такова желание, че направо не ми се връщаше вкъщи. После, в училище, трудното започна едва в 8-ми клас. До седми (изключвам изпитите) животът беше песен. Даскалото по-скоро ме отегчаваше - домашни и т.н., които просто трябва да седнаш да напишеш. Скъпата ми баба ме научи да чета на 5 години (по-скоро аз я изнудих, щото не ми се чакаше до първи клас). Все завиждах на възрастните, които си четат списания, книги и т.н., научават сума ти интересни неща, а пък аз не мога. И така на 6 години прочетох "Стършела" + трите тома на "Винету". "Стършела" ми хареса адски много, въпреки че не го разбрах съвсем (четох го и по-късно - тогава вече го схванах). "Винету" и компания ми държаха топло доста време ;) А що се отнася до таблицата за умножение - аз и нея си знаех по-отрано. Беше написана на една линийка, с която си чертаех разни глупости и понеже по цял ден си драсках нещо направо ми се беше гравирала в мозъка. Но като оставим това настрана ;), разбирам какво искаш да ми кажеш. Аз се радвам на живота, гледам си изгревите и се смея до сълзи. Просто не искам да забравям ;)
И за десерт... Arlina
Да, точно никога. И си помислих пак. И всъщност има "никога". И наистина не трябва да се отказваш, но не става въпрос за това;) Думичката "никога", която толкова натъжава хората, всъщност е доста интересна, ако сменим гледната точка. Защо е интересна? Ами, защото вдига стойността на нещата. Няма две преживявания, нито две чувства, които да са напълно еднакви. Еднакво силни, еднакви по характер. И точно затова всяко изживяване е уникално, неповторимо и единствено. Повторението може и да е майка на знанието, но също е и привикване. А навикът превръща нещата от интересни в безразлични, после в отегчителни и накрая (при достатъчно време) в неприятни. Пренасищане. В този си смисъл думата "никога" е чудесна. Всеки миг от живота ти става безценен именно поради факта, че никога повече няма да се повтори. Или поне няма да е същото. И сега пак мога да тичам под дъжда (нещо ми е станало много весело), и може и пак да не се разболея, но НИКОГА няма да е същото. За мен в това се крие очарованието на живота;)
Финално:
Хора, наслаждавайте се на живота, тичайте под дъжда и се смейте до сълзи ;) И не забравяйте, че от вас зависи дали "шестгодишното" ще остане на прозореца, за да гледа как изгрява слънцето...
И аз се подписвам ;)