Детето

Понякога силите не ми стигат, за да продължа да се надявам. Знам, че не съм първата, нито ще бъда последната. Знам, че мъката ми далеч не е най-страшната, която мога да изживея (справка – Надето и страшната изненада, която и се стовари). Но понякога просто не мога да издържам повече и ми иде да се тръшна, да зарева с все сила, да тропна с краче „Искам!”. Искам пък!

Но няма смисъл. Това минаваше, когато бях малко момиченце и исках мама да ми купи нещо или да направи нещо за мен. Мама можеше всичко, милата мама, всемогъщата мама – стига само да поиска да го направи. И когато тропах и плачех, обикновено го получавах.

А сега? О, мамо, толкова изморена се чувствам, толкова без сили и така обезверена! Сега не можеш да ми помогнеш, мила мамо, не можеш да пребориш природата, или съдбата, или и аз не знам какво. Не можеш да заченеш и да родиш вместо мен, макар че ако можеше, не се съмнявам, че би го направила на минутата. Толкова те обичам, мила моя мамо! Не мога да дойда при теб и да изплача очите си, защото това ще разкъса сърцето ти – да гледаш рожбата си да страда и да не можеш да и помогнеш.

Каква ирония – копнея за майчината ласка, обезверена и отчуждена от невъзможността да имам дете. Невъзможността да усетя движенията му в себе си, невъзможността да го гушна, невъзможността да чуя свидното „мамо”...

Дали пък не зачевам, защото аз самата не съм готова да бъда мама? Не съм всемогъща и не съм.... мама. Чия закрила мога да осигуря аз, беззащитната?

Чаках дълги, тягостни месеци. Броях дните, дебнех момента, надявах се. Вярвах. А днес... днес съм без вяра. Но не и без надежда. Изгубя ли и нея, съм загубена.

Но... нали имам мама? Мама може да оправи всичко! Може би наистина може... Може би тя ще ми помогне да направя правилните изследвания, необходимите процесури, ще ми вдъхва кураж и ще ме изправя на крака, когато се уморя. Мама е силната. Смелата. А аз... къде съм аз, коя съм аз?

Все още съм детето. А моето дете? Къде е моето дете?