Далече

Да поговорим... дори не знам за какво. Вълнуват ме толкова много неща, че не мога да ги обхвана в една тема. Непрекъснато горя в някакви обществени или лични пожари – след ден всичко се оказва поредната „буря в чаша вода”. Всъщност, когато вечер затворя очи, ме вълнува само едно нещо – съм ли аз щастлива, или не? В повечето случаи отговора е положителен, защото аз никак не съм взискателна към живота си. Какво всъщност искам – да те обичам, да знам че ти ме обичаш, да сме здрави, да успяваме да помагаме на хората, които обичаме, да отгледаме здраво, отговорно и мислещо дете, което да стане разумен и балансиран човек. Искам да се радвам на света, на светлината на слънцето, на морето... Сещаш ли се, както когато седя на морския бряг и слушам вълните, а ти се чудиш какво всъщност слушам? В главата ми остава само шумът на водата, която се бори с брега. За момент брегът побеждава, стои окъпан в пръски и пяна, а водата се оттегля в дълбокото. Но след хиляда години водата пак ще е вода – а брегът ще е разяден от ерозия, изветряне и всичко онова, което се е изсипвало върху него в продължение на толкова много време. Кой е виновникът – времето, или водата, или пък самия бряг? Изобщо смелост ли е да устояваш всеки ден, смисълът на съществуването ти да бъде устояването? Имам в джоба си едно малко
гранитно камъче, цялото осеяно с дупки – кой знае преди колко време е било част от някоя скала, устоявало е, докато престане да бъде бряг.
А пък днес някой ме попита „Да бъдеш - или не...”. Да бъдеш какво – бряг, човек, щастлив? Не може просто „да бъдеш” .  Някой друг упорито ми повтаря „Красотата ще спаси света...” обаче аз виждам как съвършенната красота на природата не я спасява, дори колкото по- красиво е едно цвете, толкова повече хора искат да го откъснат... И само понякога като че ли знам какво искам – да бъда далеч.