Да полетиш

Изключвам микрофона, предималко съм задал последният си въпрос. Добре се получи, ценна информация получих. Закърпвам си постепенно материала. Жега е. Около 35 градуса - все пак нормално е. Денят е втори август. Трябва да си призная, че не през цялото време слушах събеседника си, очите ми непрекъснато гледаха през прозораца.

Там беше той - голям, мръсен, леко олющен, зеленикав, огромен. Искам го!

Ето го и него -http://www.bezdumi.com/data/02709600f60cc5f733fd879be89f4b3b/5724_p71709.jpg

"Може ли да дойда с вас?" - питам аз, принципно знаейки, че отговора ще е "да" и все пак тръпнех в очакване.

Човека ме погледна, така както баща поглежда синът си след като за първи път го е питал дали може да покара семейната Жигула.

"Хайде идвай" - каза той и се затича към вертола.
Тръгвам след недо, тичам след него, не трябва да изоставам. Ще летя. Излизам на вън – горещият въздух ме удря като лопата. Ето го и бай Евгени (колегата ми) – под прял се е на статива си и си говори с някакви летци. А аз тичам, тичам след човека в син гащиризон.

“Човече ще летим, хайде идвай” – не съм сигурен, че ме е е чул.
Чул ме е. С периферното си зрение видях как оставя нещата си в краката на Силвия (една колежка) и хуква след мен.

Ето го и него – 406. Около него се суетят техници, летците преглеждат машината и преглеждат документацията. Всички се качват на борда. Губи ми се как се качих – май просто си метнах раницата и скочих вътре. Ти си има стълбичка, ама ей на. Мерак! Евгени се качва след мен.

Влизали ли сте в подобна машина – едва ли? Може би сте летели на лъскав цивилен авиолайнер. Няма нищо общо. Да не говорим за това, че няма стюардеси. Вътре няма удобни седалки – просто няколко метални пейки, носилки, допълнителен резервоар, едва си намерих място. Вътре мирише на... На машина. Трудно е да се опише – нещо като смес между керосин, машинно масло, метал, хидравлична течност и Бог знае какво още.

Започва да става все по-шумно и все по-горещо. Двигателите се запускат. Вътре във вертола е ниско. Аз не съм от високите и пак не стоя много спокойно когато се изправя. Допирам ръка до тавана. Пари. Над нас 3000 конски сили затворени в два двигателя се задействат за да понесат вертола в небесата. Техниците затварят вратата. Мога да се хвана на бас, че температурата е поне педесет градуса вече.
Тръгваме. Но не на горе, а напред. Колкото и парадоксално да звучи тръгнахме по рольожката като автомобил. Завихме на две места и се озовахме на площадката за излитане.

Двигателите започват да шумят още повече. Вече нищо не чувам, даже собствените си мисли. Не ми и трябва, знам, че скоро ще съм в рая. Специфичното шумене от носещия винт започва да става още по-остро и писукащо. Невероятно е.

Излитаме. Усетих го. Не не усетих лекото почти незабележимо трепване на машината, което се тушира от и без това гадните вибрации. Усетих как се отделям от земята. Изведнъж сякаш духът ми пое на горе, сякаш бях по-лек, по-ефирен. Та както вече казах излетяхме.

Минахме над летището и поехме на запад. Много бързо се озовахме над гъзарките квартали на Пловдив. Хубави големи къщи, сини басейни, зелени ливади, високи бели дувари... Майната им, аз съм над тях. В прекия смисъл на думата, а най-вероятно и в преносният. Височината е около 300 метра. Под мен все така хубави къщи.

Започваме да снижаваме. Вече сме на височината на дърветата. Скороста е около 150 – 160 km/h. Страхотно е. Невероятно е. Адреналина ми е вдигнат до немай къде. Виждайки поредното дърво, което минава сякаш наметър под нас се замислям. Тъпо е да мислиш в такива моменти вместо да ги изживяваш. Много е тъпо, но кой казва, че съм умен. Та мисля си сега какво ще стане ако се забием някъде. Усмихнах се. Бях в рая вече. Не ми пукаше ако точно в този момент бях умрял. Бях невероятно щастлив. Адреналина все така блъскаше от вътре. Ризата ми беше вече залепнала за мен. Снижаваме още повече и прелитаме над Марица. Около нас се разнася облак от водни пръски, тревички, клонки и какво ли още не. Височината е някъде около десет метра вече.

Вертолета сякаш се изправи. Скороста бързо падна до почти 0. Докоснахме земята отново. Страхотно кацане. Май ще пукна от адреналиново отравяне на кръвта. Гледам към Евгени. Зениците му са разширени. Пулса ми е поне 120. Поглеждам към вратата. Секунтата в главата ми се разтегля в часове. Исками се да отварям вратата и да разтоварвам десанта, докато лошите ни стрелят. Все пак това тренирахме в момента. Как да е - недоизживяно детство или малко висене в казармата. Едно от двета.

Излитаме отново. Всъшност бяхме на земята по-малко от секунда. Правим остър вираж над малката площадка, която преди малко докоснахме. Издигаме се бързо. За по-малко от минута и сме на километър височина. Слънцето залява, а под нас са големите тракийски села. Хубав земеделски край, както казва началството. Минаваме точно над едно село.

Ето го селото - http://www.bezdumi.com/data/02709600f60cc5f733fd879be89f4b3b/5724_p71711.jpg

Да не говорим за блаженната хлад на тази височина. Слънцето залязва точно зад опашката ни. КрасотЪ. Почти ми спра дъха.

Ето го и залеза - http://www.bezdumi.com/data/02709600f60cc5f733fd879be89f4b3b/5724_p71713.jpg

Полета постепенно стана плавен и скучен. Всъшност се движим страшно бързо, но на тази височина трудно се усеща това. Почвам просто да се дивя на красотата на Пловдивско от въздуха. Подавам си главата на вън - не беше много умно от моя страна. За малко да ми хвръкнат очилата. Започвам да се разхождам наляво-надясно из вертолета. Май скучая. Или просто съм вече прекалено емоционално изтощен. Метнах си дъвката на вън. Дано не утрепах някой на земята. Е не се чу после нищо.

И през цялото време се чувствам един такъв лек. Чудничко.

Виждам нашето летище. Захождаме и се отправяме за кацане. Не искам, но трябва. Става ми малко тъжно честно казано.

Кацаме - http://www.bezdumi.com/data/02709600f60cc5f733fd879be89f4b3b/5724_p71715.jpg

Пак се изтъркалваме до нашата си стоянка и спираме. Техниците отварят вратата. Още не са сложили стълбичката, а аз скочих на вън. Над мен носещия винт още се върти. Спирам на едно място и сякаш времето спря. Искаше ми се да се разплача. Не знам защо. Бях щастлив, но пак бях на земята. Силвия ми маха в далечината. Излишно е да споменавам, че беше обградена от авиатори, дето се опитваха да и направят впечатление. Трудно!

Да май се разплаках. Е айде, една сълза беше. Разплаках се от щастие. Там горе бях в рая, всичко беше перфектно. Тук долу....

Нарамвам си раницата и хуквам към щаба. Трябва да си правя репортажа. Всичко ще го изживявам по-късно. На път за София. Обаче все още бях горе, очите ми не виждаха, не чувах. Бях все още горе.

Ама колко "високо" бях....

Дали разбрахте за какво ви пиша? Един ден ще разберете.