Да открием своето място

   Беше лято, по време на кандидатстудентската кампания –някъде преди сто години…Аз и моята приятелка потеглихме към София с влака,първо за да подадем документите си. В рамките на един ден се отбихме и в Свищов. Малко преди да стигнем гарата му, от прозореца на пътническия влак нахлу горещ вятър. Един такъв сух и парещ, какъвто във Бургас не помня да е имало. Качваха се и заслизаха множество пътници, изглеждащи ми различно. И езикът им бе различен. Чуваше се турски, ромски и някакъв български, от който и думичка не разбирах. Някакви странни земи и събития.
   Слязохме от влака.Първо ни посрещна жегата – застинала, палеща, чужда. Не понасям жегата. Очаквах вятърът да я прогони, поне мъничко, но въздухът не помръдваше. Стори ми се, че времето е спряло заедно с вятъра, а пейзажът ми изглеждаше един такъв, все едно не присъствах там, а го наблюдавах от екрана на телевизор в момент на “пауза”.Улиците прашни, хората стари, птиците ги нямаше. А и гларусите вече ми липсваха…”Все нещо добро ще има и по тези земи – помислих си аз – ето, например липсват нощните атаки на комарите.” Огледах се, по прозорците на старите къщи не се виждаха мрежи. После усетих, че отново съм зачакала вятъра. Във Бургас него винаги го има. Закопнях за влагата във въздуха. Вярно е, не ходя често на плажа, въпреки че живея почти на брега му, но така съм свикнала с аромата и шума на морето…И ето, че най-накрая се подсетих, за какво всъщност бях дошла тук. Искаше ми се никога повече да не посетя това място. Така и направих.Когато дойде ред за изпити, просто не се явих. Не и в Свищов. Години по-късно мои приятели, които учиха там, ми разказваха колко невероятно място е Свищов,за спомените си, за красотата му. Сигурно е така. Предполагам, че този град е пълен с очарование. Да, но аз не го видях, не успях да усетя нищо, което да ме върне отново. Можеше да опитам все пак. Може би впоследствие нещата биха били различни. Винаги съм смятала, че първата мисъл, най-спонтанната, води до отговорите, които търсим. Първата мисъл, най-чистата, не обременена от логика и предразсъдъци, това е вътрешният глас, нашата интуиция. Почти винаги съм я следвала. А в редките случаи, когато послушам ума, а не сърцето си, после винаги горчиво съжалявам.
   А сетне дойде ред ина София. Имахме среща пред “ЦУМ” с наша позната. Да, ама как се стига до там?Упътиха ни за номера на автобуса, който всъщност се оказа не един, та се наложи двукратна смяна на превозни средства. Не обичам градския транспорт. Не обичам и жегата. Но се наложи да се преборя и с двете, в името на една по-висша кауза…Помолихме шофьора да ни подскаже по някакъв начин къде точно да слезем. Но когато наближихме, успяхме и сами да разпознаем сградата на “ЦУМ”. Но изглежда човекът бе взел присърце нещата, та когато вратите на автобуса се отвориха,услужливият шофьор се провикна с все сила от кабината си: “Хайде-е-е-е, цумаджийки да слизат!” Веднага разбрах,че това се отнася до нас, понеже всички ни гледаха. Поредните провинциалистки,дошли от далеко, амбициозни, мотивирани, готови да покоряват върхове, готови да се борят за най-престижните работни места, с цената на всичко…Винаги съм казвала: Никоя цел и никога не се преследва с цената на всичко. Да съхраниш себе си, своите идеали и вътрешни ценности, здравето, любовта, това, да си в мир със себе си, са все неща, които не бих продала, за каквито и да било цели. Помня,че тогава си казах:” Не, аз не съм цумаджийка, не съм просто някаква си амбициозна провинциалистка. Аз съм личност, както и всеки един в този претъпкан автобус.
   Същата вечер, в хотела, ми се присъни Ботев, седнал върху пералнята вкъщи и поклащайки крака,ми каза: “ Не му мисли много, момичето ми, всичко вече отдавна е измислено. Не се тревожи, просто следвай сърцето си.” Сега да не ми се смеете много. Ама това си е  чистата истина. Самият Ботев, качен върху старата ни пералня.
   Малко по-късно седях в една от залите на “УНСС” , в очакване да бъде съобщена конкурсната тема. Изтеглиха Публицистика на Ботев. Най-любимата ми тема от цялата българска история. Написах една блестяща работа, с всичката любов и желание, на които бях способна. Казах си: “Това е знак от Съдбата. Само преди часове разговарях с Ботев, сетне и писах за него. И то на тема, върху която съм най-сериозно подготвена. Да, тук е моето място. Съдбата ми го подсказа.”
   Излязох щастлива иоблекчена от университета. Но още щом прекрачих прага на вратите му, отново ме посрещна жегата. И никакъв повей. Никакви птици. Никакъв аромат. Никаква влага…Огледах се…за да потърся чувството…Но…никакво чувство…Празно, празно…Не можех да повярвам на Ботев, нито на Съдбата. Повярвах единствено в сърцето си,което в този момент ми нашепваше: “Не-е-е, Не и тук.” И сега, като се замисля,нещата, които онзи Ботев от сънищата ми бе казал, са всъщност думите на моето сърце. А то не ми показа мястото, а просто да Го следвам. Е, така и направих.
   Пътувах отново към гарата, в някаква маршрутка. До мен стоеше момче, което ми изглеждаше усмихнато и приятелски настроено. Реших да поговоря с някого, да не се чувствам чужденка в този така голям за мене град. Попитах го дали е от тук или като мен е дошъл от далече. А той все се усмихваше. После отново попитах, но момчето мълчеше.Сетне видях, че изпод косите му се подават тънки гумени въженца. Момчето слушаше музика. Затова се е усмихвал. Затова не ме е чул…Бил е в своя свят,някъде далеч от един град на непознати, далеч от мен, от жегата, от неприветливите шумове.
   Слязох на гарата и почти не се изгубих в подлеза. Хората ме разминаваха, но после се обръщаха усмихнати. “Толкова са дружелюбни”, помислих си аз. И аз им се усмихвах. По някое време ме заговори една жена(Моля ви, не се смейте! На мен хич не ми беше до смях!) : “ Извинявай, момиче, полата ти…Оправи я…,ако искаш.” Погледнах се в една от витрините. Крайчецът на полата ми бе обърнат навътре и така задните ми части се оказали на показ…Какъв срам! Каква нелепост! Затова хората са се обръщали. Затова са ми се усмихвали. Защото жалкото положение, в което незнайно как съм се оказала, е разсеяло поне за миг досадното им ежедневие, световете им, изпълнени със страх, и еднообразие, и скука. Е, поне и аз направих нещо добро за този град на непознати, мълчалив и шумен. И сега спокойна си отивам завинаги от него…
   И ето, че дойде ред и на Варна. Последният ми изпит. Настаних се в хотела заедно с братовчедка ми,която също учеше там. Следобед излязохме на разходка, а и тя имаше среща с разни свои приятели. Слязохме на брега на морето, осеяно от капанчета, кръгли барове, шезлонги, чадъри, волейболни мрежи, цветни платна в морето. Млади хора разговаряха помежду си, смееха се. Стори ми се едно такова жълто. Така съм го запомнила - ярко жълто…Жълти бански и шапки, жълти надуваеми топки, жълти плавници, жълти платна и хавлии, жълти чадъри в коктейлите, златист тен по кожите…И вятър – лек и галещ. И влагата във въздуха. Отново дишах спокойно. И много птици, предимно гларуси. И много приятели, млади, красиви, жизнени.Говорих, говорих, този път наистина. Смях се, този път истински.
   На другия ден бях на изпит. Падна се Вазов – “Под игото”. Признавам, не ми е на сърце Вазов. Не е толкоз краен,агресивен, динамичен като Ботев. А и “Под игото” бях прочела насила.Не помнех много от романа. Но после пред мен всичко пожълтя, почувствах аромата, младостта и вятъра. И тогава писах, писах без да спирам. Когато бях готова, погледнах своята приятелка, стояща в дясно от мен. Подготвяли се бяхме заедно през цялата година. Курсове, уроци, домашни…Но сега лицето й изглеждаше безизразно, а очите й потънали. “Защо не пишеш?”, попитах я, а тя ми отговори:“Защото Той ме чака отвън. А аз не мога без Него. Не искам да съм тук.”
   По онова време и мен ме чакаше едно момче, с което силно се обичахме. Но аз нито за миг не се разколебах. Така ми подсказваше интуицията и аз просто я последвах. Е, сега вече всичко разбирам. Всеки сам избира пътя си, следвайки сърцето си. И така е най-добре. Няма правила за това как да изживеем живота си, къде да учим, какво да работим, на кого да отдадем живота си. Има само едно Сърце, един Глас, който е целият свят за нас, всичкият смисъл и щастие. Послушайте Го, последвайте Го,повярвайте Му.
   Ех, Варна, Варна!Колко много спомени открих при теб. Най-щастливите ми пет години, най-веселите,най-пълните, най-истинските…Какво щях да бъда аз сега без спомените ми от Варна.Защото, ако не бях послушала сърцето си, не бих срещнала своята половинка, не бих имала прекрасното си дете. И сега, когато погледна в очите на сина си, виждам в тях морето и вятъра, своето сърце, безгрижието на вълните и свободата на морските ветрове…