Да оставиш следа, да дариш Живот
Напоследък ми е тъжно, перманентно тъжно..Не намирам причина да се събуждам сутрин, нито пък да правя всички онези неща, които толкова обичам...Кафето ми сутрин е някак си горчиво и тръгвам за работа с все по-голямо нежелание..
Биологичния ми часовник не спира да тиктака и годините се изнизват неусетно...
Вчера правих равносметката, която от толкова дълго време отлагах..Не ми хареса в какво се превърнах..Не ми харесва нежеланието и гневът събран в мен...Искам си надеждата, искам вярата ми да се върне...
Странно е как малките камъчета имат способността да обърнат колата...От абсолютен оптимист се превърнах в жалка страхливка..
Самосъжалявам се, обвинявам Господ за това, че загубих бебето...обвинявах другите, себе си...А знам, че е време да прогледна и да продължа напред...Някак си не искам да забравя...
Казват, че ако искаш нещо достатъчно силно ще го получиш..Аз искам нещо простичко: Да оставя следа, да даря Живот!..
Разкъсвам се от безумието, което ме е завладяло...страх ме е...
Искрено се радвам на бременните жени, които срещам и тайничко с полуотворени устни им пожелавам успех...
Силна съм за адски много неща, но по дяволите...колко слаба се чувствам сега..
Едно дете, един ангел...не е ли най-чистото, най- невинното и свято нещо в живота ни..
Не е ли най-голямото чудо, не е ли предизвикателство...
Всяка усмивка, първите зъбки, всяко нежно дихание, стъпките..част от твоето тяло, част от твоя свят...
Дариш ли Живот, не правиш ли най-ценния подарък?
Биологичния ми часовник не спира да тиктака и годините се изнизват неусетно...
Вчера правих равносметката, която от толкова дълго време отлагах..Не ми хареса в какво се превърнах..Не ми харесва нежеланието и гневът събран в мен...Искам си надеждата, искам вярата ми да се върне...
Странно е как малките камъчета имат способността да обърнат колата...От абсолютен оптимист се превърнах в жалка страхливка..
Самосъжалявам се, обвинявам Господ за това, че загубих бебето...обвинявах другите, себе си...А знам, че е време да прогледна и да продължа напред...Някак си не искам да забравя...
Казват, че ако искаш нещо достатъчно силно ще го получиш..Аз искам нещо простичко: Да оставя следа, да даря Живот!..
Разкъсвам се от безумието, което ме е завладяло...страх ме е...
Искрено се радвам на бременните жени, които срещам и тайничко с полуотворени устни им пожелавам успех...
Силна съм за адски много неща, но по дяволите...колко слаба се чувствам сега..
Едно дете, един ангел...не е ли най-чистото, най- невинното и свято нещо в живота ни..
Не е ли най-голямото чудо, не е ли предизвикателство...
Всяка усмивка, първите зъбки, всяко нежно дихание, стъпките..част от твоето тяло, част от твоя свят...
Дариш ли Живот, не правиш ли най-ценния подарък?
виж този материал, който е от сайта на BTV. Има хора, които сбъдват мечтите си така. Аз поне дълбоко ги уважавам.
"52-годишната родилка Зоя Иванова и близначките се чувстват добре
07 Септември 2007
Най-възрастната родилка у нас - Зоя Иванова, и новородените Ива и Калина се чувстват добре, но живеят сами и без помощ от никъде. За раждането на близначките инвитро от 52 годишната жена ви разказахме преди месец в bTV Новините. Въпреки трудностите, Зоя не се оплаква и мечтае да види момичетата да проходят. Зоя решава да стане майка отново на 52, защото 19 години се бори за здравето на големия си син - 19 годишния Цветелин. Той е с вродено тежко заболяване и придобита детска церебрална парализа. Преди 12 години съпругът на Зоя и баща на Цецо не може да преживее болестта на детето и умира от мъка. Това разказва Зоя. Сега тя се радва на две малки здрави момичета и мечтае те да проходят, нещо което с първото си дете никога не е преживяла. Зоя Иванова: „Искам да оставя здрави деца след себе си, здраво дете, те пък се случиха две... Не се уморявам, все още не съм се уморила, може би защото се хранят по различно време, нощно време така спят, будят се по различно време..” Четиричленното семейство живее с 90 % от учителската заплата на Зоя - близо 300 лева, които обаче НОИ изплаща нередовно. Ще получават тази сума докато децата навършат 9 месеца, а после остават на майчинските от 220. Зоя не се оплаква и от това, че й помага само възрастният й баща. Съседите и колегите й също се зарадвали на децата. Зоя не вярва, че може да се намери татко за децата й, някой който да приеме болния Цветелин и близначките. Но каза, че мечтае за първите стъпки на Ива и Калина и това осмисля дните й. "
Късмет!