Да живееш като бройлер
Толкова много хора не смеят да направят нищо да променят статуквото, в което живеят. Имам чувството, че много хора ги е обзела една апатия. Сутрин се завиват в шлифера, вдигат високо яката и се блъскат в автобуса, който сякаш не е пълен с хора, а с бройлери. Отиват на работа вече изтормозени, уморени и с мътен поглед, който е помътнял именно от усещането да се чувстваш като бройлер. Работят, а дори не знаят защо работят. Прибират се по същия този до болка повтарящ се начин, излизат с приятели за да споделят своята мъка или гледат телевизия до късно и се опитват да припознаят себе си в поредния сериал или шоу. После лягат с въздишка за неудовлетвореност и животът продължава.
Този вид хора не гласуват на изборите или гласуват за хора, които им обещават лесносмилаеми неща. Този вид хора не се замислят как могат да променят своето настояще. Мислят за бъдещето, но съвсем мимолетно. Много от тези хора дори вече са се отказали да мечтаят. Примиряват се с малкото, което имат или пък припознават себе си в някоя звезда и се надяват, че късмета ще им се усмихне и ще станат като нея. Живеят живота си от ден на ден, без да влагат страст в нещата, които правят. Липсва им борбеност, увереност в себе си, желание за живот.
Предпочитат да се оплачат на някого и да чуят, че някой друг също се чувства зле, отколкото да си зададат най-важните въпроси в живота си, да намерят сили за да го променят към добро.
Защо се получава така? Защо тези хора се отказват от мечтите? Дали защото позволяват на живота да ги смачка, да ги стисне "с лапи чилични"? Дали не се обезкуражават и обезверяват?
Тъжно ми е, че това се случва. Сутрин в автобуса и вечер сякаш виждам не хора, а бройлери. Изнервени, действащи под действието на гневни инстинкти, уморени и със загаснали очи. Не очакващи нищо, не вярващи в нищо, просто съществуващи своя угаснал някога живот.
Този вид хора не гласуват на изборите или гласуват за хора, които им обещават лесносмилаеми неща. Този вид хора не се замислят как могат да променят своето настояще. Мислят за бъдещето, но съвсем мимолетно. Много от тези хора дори вече са се отказали да мечтаят. Примиряват се с малкото, което имат или пък припознават себе си в някоя звезда и се надяват, че късмета ще им се усмихне и ще станат като нея. Живеят живота си от ден на ден, без да влагат страст в нещата, които правят. Липсва им борбеност, увереност в себе си, желание за живот.
Предпочитат да се оплачат на някого и да чуят, че някой друг също се чувства зле, отколкото да си зададат най-важните въпроси в живота си, да намерят сили за да го променят към добро.
Защо се получава така? Защо тези хора се отказват от мечтите? Дали защото позволяват на живота да ги смачка, да ги стисне "с лапи чилични"? Дали не се обезкуражават и обезверяват?
Тъжно ми е, че това се случва. Сутрин в автобуса и вечер сякаш виждам не хора, а бройлери. Изнервени, действащи под действието на гневни инстинкти, уморени и със загаснали очи. Не очакващи нищо, не вярващи в нищо, просто съществуващи своя угаснал някога живот.
Коментари