“ДОБЪР ДЕН, ПРЕКРАСНА МАСКО!”

Площадът “Сан Марко” е най-красивата

бална зала на света

и няма нищо по-достойно

от синьото небе, което да бъде тавана й.”

1810, Наполеон Бонапарт

Корените на Карнавала във Венеция се губят във времето на античността. Казват, че неговата история започва през 1094 г., когато дожът Витале Фалиеро го споменава за първи път в официален документ. През всичките години след това карнавалът е бил магическия момент, който въвличал целия град, знакът на свободата и на “нарушаване” на всички правила наложени от Република Серенисима, необходимостта - типична за човека - да се остави на играта, на омаята и забравата от празника. Една голяма илюзия, която събирала класата на благородниците с тази на бедните и чрез своите форми криела персоналната идентичност, пола и социалния произход на участниците.

Карнавалът означавал представления в театрите, в дворците, в кафенетата и редутите, по улици и площадчета, но преди всичко създавал празнична атмосфера, в която били разпръснати простолюдието и благородниците, смесени с балерини и шарлатани, продавачи на балсами и на варени ябълки, артисти - комици и вълшебници със змии. В тази приказна обстановка маската и карнавалното облекло - давали единствената възможност, на всички хора през тези дни да бъдат считани за равнопоставени. Преоблечени с един от многото фантастични костюми, венецианците изживявали интензивно този период. Вратите на дворците се отваряли за празниците. Навсякъде имало спектакли и музика, които развеселявали дните и нощите. По продължение на малките венециански улички, по каналите или в алеите, специално отделени, за да се излагат там на показ най-разкошните, пищните и великолепни маски на града, поздравът бил : “Добър ден, прекрасна маско!” Самоличността, полът, социалното положение не съществували повече, всеки ставал част от голямата илюзия на Карнавала.

Много били и останалите важни празници, на които венецианците не отсъствали и участвали : надбягвания с колички, опасните и кървави преследвания на бикове... Но най-голямата лудост била запазена за последния ден, който бил най-радостния и без никакви задръжки. Съсредоточавал се в центъра на града на площад “Сан Марко” – една истинска вакханалия, както са я наричали свидетелите от онова време. В разгара на празника, маскираните, които се събирали там, за да могат да се забавляват без ограничение, се впускали в танци, които ги оставяли съсипани от умора и бездиханни. Били последните часове на свобода, празникът не се ограничавал само на централния площад, разпростирал се из целия град, хиляди преоблечени хора бродели по улички и площадчета, с факли, които осветявали града сякаш било ден. Една огромна кукла, която представлявала маската на Панталоне, се разполагала между две колони на площадчето, за да може да бъде изгорена, докато целият народ наоколо пеел погребален химн и от камбанарията на църквата Сан Франческо дела Виня, бавните и печални звуци от камбанния звън давали знак за края на Карнавала и началото на Куарезима /Велики пости/ – период от 44 дни, в който се подготвяли за настъпването на Паскуа /Великден/.

След падането на Венецианската република под австрийско господство, чуждото правителство не позволявало вече лукса да се правят маски, ако не са само за частни тържества или за някои елитарни празници.

Италианското правителство се показвало по-отворено за този празник, но венецианците били вече неуверени в себе си : Венеция не била вече града на карнавала, а само една малка провинция на австрийската империя, без свобода.

Венецианските господа - скъперници по отношение на маските - започнали да се нагаждат към новите ритми на виенския валс.

Как се ражда днес една маска, която е като едно ново лице? Изкуството на тези, които изработват маски е антично, колкото самия карнавал. Истинските майстори, онези самобитните занаятчии са останали малко, подчинени на динамиката на пазара, създавана от туризма, която е принудила много от тях да се превърнат в обикновени търговци. В последните години благодарение на политиката на кметството във Венеция, което се старае да възроди активността на занаятчиите, страшно много млади хора – подновяват и отварят старите ателиета, използвайки античните декоративни техники.

Как се прави една маска? Какво се крие зад тези “лица”, окачени по витрините на магазините? Каролина, Карлос и Аугусто са трима аржентинци, които живеят и работят във Венеция. Учили са се да правят маски при най-добрите майстори от града на Марко Поло и Казанова и сега ги изработват и зареждат с тях многобройните му магазини . Венецианските маски са произведения на изкуството, в които са смесени – интелект, творчество и страст. Днес те не са само онези типичните като например - класическите маски, използвани от благородниците в редути и театри през 16 - 17 в., за да ги прикриват и пазят анонимността им. Маските са запазили в себе си очарованието от мистерията и тайнството на отминалите времена, ставайки символ на този град, но и прибавили в самобитната си красота елементите създавани от съвременните майстори, живеещи през 21 век, които продължават да ги изработват. Всяка една се ражда изпод човешките ръце и е душата на някого, който живее отделен от нея някъде другаде.

Карнавалът е в разгара си и тази година. Мистерията му продължава да живее чрез неговите маски и костюми, които със своята енигматична красота приобщават всеки от нас. И който се влюби в една венецианска маска означава, че обиква всички и завинаги в един сън отделен от реалността, където хора и маски съжителстват и се радват заедно. “Какво ли си казват Маските, когато се срещнат във Венеция след една година раздяла от своята заразна магия?” се пита Фулвио Ройтер - световноизвестният италиански фотограф, запечатал най-красивите мигове от венецианските карнавали и отдаден на утопията да намери между многото - Абсолютната маска. На въпроса му може да си отговори всеки от нас, в зависимост от това, какви нови емоции е добавил в душата си от дните и нощите прекарани в карнавална Венеция - в компанията на Маските и тяхната нереална красота и загадъчност, даващи ни преди всичко - усещането за свобода, съвършенство и безвремие.

© Весела Лулова Цалова, журналист Free lance

tzalova@libero.it