Гълъбът

Гълъбът

Ще Ви разкажа една история, която ми се случи преди време. Истинска е. И навярно ще Ви натъжи...

Но не мога да не я разкажа.

Видях го през прашното стъкло на прозореца. Гълъбът беше кацнал на терасата ми - тъмен на цвят, с блестящи във всички цветове на дъгата перца около шията.

Не изглеждаше добре - беше притворил очи и отвреме-навреме леко се поклащаше от крак на крак. Перушината му беше настръхнала.

Когато отворих вратата и приближих до него леко отвори очички, помръдна малко встрани и отново се унесе.

Помислих, че просто е гладен и изнемощял, взех филия хляб и му подхвърлих няколко трохи от нея.

Дори не ги погледна.

Само се премести по-далеч от мен - в другия карй на терасата.

Реших, че трябва да го оставя за малко - може би ако останеше сам щеше да се почувства ро-спокоен и да клъвне няколко трохички...

Върнах се по-късно. Той беше отново на старото място - стоеше върху трохите и сякаш не ги забелязваше.

Протегнах бавно ръка и го хванах.

Още щом го докоснах разбрах че е обречен...

Опита се да се съпротивлява, но явно силите бързо го напускаха.

Опитах се да му пъхня няколко трохички в човката, то без успех - щом сложех троха в разтворената му човчица, той притваряше очи и тя падаше на пода.

Сякаш ми казваше "Има ли смисъл да ме храниш? Смъртта е толкова близо."

Какво ли беше го накарало да кацне точно на моята тераса? Може би ятото му беше го низвергнало?

Дали искаше в последните минути от краткия си живот да не е сам, да има някого около себе си - макар и човек, вакар и същество, което не може да го разбере...

Реших, че ще се почувства по-добре ако го сложа в нещо като гнездо - купбинка парцали, които накъсах от една моя стара хланелка. Положих го върху тях, но той залитна и падна на едната си страна. Вече не можеше дори да се държи на краката си. Явно времето му изтичаше много бързо.

Оставих го за около час. Слънцето бавно се скри зад хоризонта. Когато падна мрака, отново отидох да нагледам гълъба.

Отворих вратата на терасата. Беше паднал отстрани до гнездото, което направих за него. Главата му беше извита настрани, крилете му - леко разтворени. Сякаш в сетните мигове от живота си отново е искал да полети за последен път... Човката му беше отворена за да поеме последната глътка въздух в този свят.

Или може би за да ми каже "Сбогом!"...

На мен- един човек, който се беше опитал да направи спокойни последните минути от живота му.

Стана ми тъжно. Сякаш бях загубил стар приятел.

Приятел, с който сме се разбирали само с поглед, без думи. Приятел, с когото ми е било приятно да бъда, дори и само за да помълчим заедно...

Приятел, който Смъртта ми е отнела толкова бързо - още преди да съм му се порадвал...

Още се питам дали това беше някакъв знак, който Животът ми даде, чрез смъртта на това невинно същество?

Може би знак за това, колко крехко и нетрайно е всичко около мен. Знак, че трябва да отворя очите си за невидимото, което ме зяобикаля.

Знак, че трябва да дарявам от себе си, от своето приятелство на всеки около мен.

Знак, че доброто може да се почувства не само от хората.

Не знам дали е било така.

Знам, че загубих приятел...

И знам, че винаги ще го помня.

Сбогом, приятелю! И дано там, където си сега се чувстваш по-добре от света, който напусна!

Желая ти безоблачно небе и безкраен полет!