Свечеряваше се. Отвън валеше тънък дъждец, чистачките плющяха по предното стъкло почти в ритъма на музиката, а бялата линия изчезваше в изпаренията от нагретия асфалт. Карах вече 11 часа и се усетих, че почти заспивам. До мястото, където трябваше да разтоварвам имах не повече от три часа път, а бездруго щяха да ме разтоварват чак на сутринта. Нямаше смисъл да продължавам да карам. Щях да заспя зад волана и да убия или себе си, или някой друг. Разбира се не можех да спра насред пътя, а отбивките ги виждах едва когато бе прекалено късно да спирам. Завой след завой, нищо освен мълчаливи, зелени борове изправени от двете страни на пътя и тихото свистене на гумите. Вече започвах да мисля, че съм изпаднал от Земята и съм се озовал на друга планета, където освен път няма нищо друго. Включих дългите, но стана по-лошо – светлината се отразяваше от мъглата и дъжда, превръщайки всичко извън кабината в млечнобяла стена. Нещо проблесна в далечината. Табела за някакво село. Три километра. Какво пък, помислих си. На селата това им е хубаво, че имат площади. Има къде да спреш, има и къде да обърнеш камиона на сутринта.

Когато видях светлина в далечината почувствах онова облекчение, което несъмнено Моисей е усетил щом е излязъл на околовръстното на Израел. Най-нагло паркирах влекача пред съвета и наметнал якето през глава се спуснах към светлината. Както и предполагах се оказа селската кръчма. Явно някой бдеше над мен. Обикновено в селата всеки живот замира около шест часа вечерта. Тук не само че имаше кръчма, ами даже и работеше.

Работеше, та пушек се вдигаше. Буквално. При първоначален оглед изглеждаше, че всеки от посетителите беше запалил поне по три цигари. Проправих си някак път до тезгяха и поръчах чаша ракия на гърдестата кръчмарка. Тя ме огледа с интерес – явно рядко тук се вясваха непознати муцуни. Държейки чашата в ръка се огледах. Имаше само една свободна маса, ако не броим единствения й обитател. Явно никой не искаше да сяда до него, но не личеше това да му прави особено впечатление.

Беше висок и слаб, но в същото време жилав. Лицето му бе набръчкано, почти с цвета на стара глина, и единствено черните му очи лъщяха неочаквано живо в рамката на пожълтялата му от тютюнев дим коса. Но първото, което видях бяха ръцете му, поставени на масата – спокойни и уверени, ръце, които не се боят от никаква работа.

– Може ли? – попитах, кимвайки към съседния стол.

Човекът ме огледа от глава до пети, след което леко мръдна кутрето си. Явно не считаше за необходимо да напряга повече мускули.

– Добър човек си. Сядай.

Нещо в интонацията му подсказваше, че ако не ме бе харесал щях да си вися на един крак до тезгяха. Беше от онези селяни, за които четем във възрожденските книги – скъп на думи, но свикнал малкото слова изцедени от него да бъдат чувани.

– Хубаво село – казах, докато вадех цигарите си. Като си в Рим прави като папата, или както там се казваше. – Явно е доста голямо.

– Към две хиляди къщи – изрече човекът, сякаш обмисляше всяка дума. – Хубаво ни е селото. Ти доста свят ли си видял?

– Шофьор съм – отвърнах. – Обиколил съм тук-таме.

– А аз, мойто момче, цял живот съм копал земята.

– Всеки има нещо, което го тегли – казах сговорчиво. – Аз не съм за земеделец. Нямам търпението и упоритостта.

Новият ми познат отпи бавно от чашата си, след което протегна ръка към цигарите ми, задържайки я в последния момент.

– Взимай, взимай – казах. – Имам цял стек в камиона.

Той внимателно огледа цигарите, сякаш да реши коя е най-достойна да бъде изпушена от него. Най-накрая избра жертвата си, потупа я с филтъра надолу в масата, и внимателно я запали.

– Други цветя садя аз – рече накрая с лека усмивка. – Гробар съм.

На това място замълчах. Какво да отговориш на това?

– Сигурно доста хора си срещнал?

– Не много. Да пътуваш е най-самотното занимание. Никога не оставаш на едно място достатъчно дълго за да опознаеш някого истински.

– Знаех си че си умен човек. Слушай един съвет от по-стар. Опознаваш хората когато умрат. Когато е жив човекът е загадка. Умре ли обаче можеш да си сигурен, че го виждаш такъв, какъвто е. Има хора, цял живот са били внимателни с другите. Легне ли в сандъка обаче лицето му е сгърчено от злоба. Далеч от такъв.

– А обратното? – попитах, заинтригуван от необичайната за кръчмарски разговор насока.

– Има и такива, но по-рядко. И те са за ожалване, защото са озлобени и наранени от другите. За това са станали такива. Като умре обаче е в мир със себе си.

Човекът махна с ръка и след малко кръчмарката сложи нова чаша пред него. След първата глътка затвори очи и въздъхна.

– Психология! Няма наука, която да ти разкрие душата на човека. Или усещаш този срещу теб, или не. Ако го нямаш в себе си – колкото и да учиш няма файда. А природата знае! Миналата година погребах мъжа на тая – той кимна към кръчмарката. – Колко хора разори тоя човек, колко краде, не ти е работа. И да видиш ти загадка. Посред пролет хвана студ. Блъскаш с търнокопа, с лопатата – нищо! Земята не го иска. Нейсе, пробих малко. Отдолу – корени! Не можеш ги изсече. До сега на гроба му едно цвете не се хвана.

За момент гробарят затвори очи, след това с рязко движение вдигна чашата и я изля наведнъж в гърлото си. Махнах на кръчмарката и посочих себе си и него. Той прие почерпката като нещо естествено.

– Има и други – проговори след вече познатата ми предпазлива и дълга първа глътка. Един твой колега преди пет-шест години карал тухли. Дъшеричката на кметицата изскочила пред камиона. Петгодишно хлапе, толкоз му акъла. На идване видя ли голямата къща до дерето?

– Гадно спускане – рекох. – Не е правено за големи машини.

– Там живее кметицата. Човечецът не могъл да спре и извил към дерето. Ремаркето обаче се извъртяло и размазало детето. Шофьорът умря на място. Самотен човек е бил. Така и не намериха роднини и го погребахме тук. Обаче не им била от Бога смъртта. Два пъти пропадаха гробовете и ковчезите се показваха. Накрая реших да ги преместя. Като отворих ковчезите – като живи. След три години! Не са си свършили работата на белия свят и природата ги връща обратно.

– А тези, на които им е дошло времето? Как ги познаваш?

– Има и такива. Ще те заведа ако искаш да видиш – гробове като градина. Цветя, дървета... Без никой да сади каквото и да е. Повечето обаче са алчни. Дошло им времето, но те и от онзи свят искат да се върнат. Не разбират, че вече няма място за тях тук. И роднините им все работят по гробовете. Да видят другите, знаеш. Ако се посади нещо – хваща се. Ако го оставиш обаче става пущиняк и вместо да се слегне става по-висок. Онзи иска да излезе, но не става. Не се рита срещу Онзи.

– Не ти е лесно.

– Защо пък? – Гробарят замълча с онова мълчание, когато решаваш дали човекът срещу теб е достоен за откровение. Накрая се реши. – Лани се опитах да си изкопая гроб. Бях болен, все си бях заминал, викам защо пък друг да ме зарови. След два дена се срина. Все едно не е било копано. После оздравях.

Оставих на масата банкнота и станах. Исках да кажа на човека нещо смислено, нещо умно, но главата ми бе съвсем празна. Очите ни се срещнаха и усетих, че той е разбрал всичко.

– Лека нощ – казах и тръгнах бавно към камиона без да усещам усилилият се дъжд.