Граници
Тия дни чух една странна фраза - "Границите не разделят хората - само ги раздалечават. Странно и жалко еколко много време и усилия хвърляме, за да изграждаме граници..." Не цитирам съвсем точно сигурно, но смисъла като цяло е този. И се замислих. Доста.
Та за границите ...
Оглеждам се наоколо и ги виждам. Не, че сега ги забелязвам за първи път. Просто това ме накара да се вгледам в тях отново. И открих нещо още по-тъжно- границите не са единични. В смисъл - аз имам граница. Ти имаш граница. Там, където се срещаме, тия въпросните граници толкова са се доближили, че почти се сливат и изглеждат като една, обаче ... не са. Понякога, когато ни писне да се ровим в себе си, да си търсим оправдания и да се самозалъгваме, някой от нас се опитва да прескочи своята си граница и ... моментално се натъква на другата.
Дали пък затова понякога не ми се струва, че живеем в паралелни светове? То света си е само един, обаче ... разделен. И никъде няма пролука от моя свят до твоя. Не, защото са чак толкова различни или защото има наистина нещо важно и истинско, което да пречи, просто ... по навик....
Понякога физически усещам, как времето отлита безвъзвратно някъде там, маааалко в страни от мен и теб, но всеки от нас е потънал в собствената си локва самосъжаление и усуквайки душата си на възел, успешно се самоубеждава, че всъщност всичко е наред, че така е по-добре за всички, че ... сещаш се.
Защо тогава онова скапано чувство на самота ни души толкова силно понякога? Откъде идва смазващото усещане за безполезност?
О, да. Имам обяснение. Всъщност, и което е още по-лошото - имам хиляди обяснения. И ти имаш. Всеки има. Най-лесното е да излъжеш себе си...
После ще дойде следващото утро и въпроса "Какво направих с живота си" ще почука на дъното на съзнанието. Но за разлика от друг път няма да можем да го прогоним с поредното мърморене. Няма да има виновен. И ... ще трябва да си отговорим.
Та за границите ...
Оглеждам се наоколо и ги виждам. Не, че сега ги забелязвам за първи път. Просто това ме накара да се вгледам в тях отново. И открих нещо още по-тъжно- границите не са единични. В смисъл - аз имам граница. Ти имаш граница. Там, където се срещаме, тия въпросните граници толкова са се доближили, че почти се сливат и изглеждат като една, обаче ... не са. Понякога, когато ни писне да се ровим в себе си, да си търсим оправдания и да се самозалъгваме, някой от нас се опитва да прескочи своята си граница и ... моментално се натъква на другата.
Дали пък затова понякога не ми се струва, че живеем в паралелни светове? То света си е само един, обаче ... разделен. И никъде няма пролука от моя свят до твоя. Не, защото са чак толкова различни или защото има наистина нещо важно и истинско, което да пречи, просто ... по навик....
Понякога физически усещам, как времето отлита безвъзвратно някъде там, маааалко в страни от мен и теб, но всеки от нас е потънал в собствената си локва самосъжаление и усуквайки душата си на възел, успешно се самоубеждава, че всъщност всичко е наред, че така е по-добре за всички, че ... сещаш се.
Защо тогава онова скапано чувство на самота ни души толкова силно понякога? Откъде идва смазващото усещане за безполезност?
О, да. Имам обяснение. Всъщност, и което е още по-лошото - имам хиляди обяснения. И ти имаш. Всеки има. Най-лесното е да излъжеш себе си...
После ще дойде следващото утро и въпроса "Какво направих с живота си" ще почука на дъното на съзнанието. Но за разлика от друг път няма да можем да го прогоним с поредното мърморене. Няма да има виновен. И ... ще трябва да си отговорим.
Хората са егоисти по принцип.. Границите ги отделят, обособяват.. Всеки иска да е уникален. Дори и в тъгата... Затова и повечето си държим границите. Защото са нашите, нещо, което само ние можем да решим дали и кога да махнем.
Някои граници никога не падат. За съжаление.. Друг път на мястото на прескочените се изграждат нови. Често пъти по-добре охранявани...
Сещам се за една мисъл "Стените, които изграждаме около нас за да държим болката надалеч, ще държат далеч и радостта"
За съжаление обаче, понякога тъгата е толкова, че въобще не ти се мисли за радостта. Докато не дойде някой светъл лъч, готов да ти даде от своята радост. Да облее живота ти със светлината си, да иска да те гледа как се смееш и си щастлив.. И някакси намира пролука през твоите граници. Ако го пуснеш...
А ако случайно не дойде или пък не си го пуснал, се стига до "Какво направих с живота си". На който въпрос дори и да си отговориш тогава, не знам колко има смисъл...
Познавам някого, който не изгражда граници, а направо си е издигнал... кула. Кула без врата и само с едно прозорче - високо горе. От това прозорче той/тя (няма значение) гледа света, а всъщност си живее своя живот и изпълнява своя личен житейски проект.
За да се изкачи някой в кулата, е необходимо той/тя да спусне от прозорчето въжената стълба/дългата си руса плитка. Много малко хора са допускани в кулата, и повечето след кратък престой политат с главата надолу обратно.
Можеш ли да намериш щастие в зазидана кула? Моят дом е моята крепост - моята душа е моята крепост?
Не зная, не съм опитвала.
Вероятно - да, защото свещта на прозорчето там горе още свети вечер.
Ами ... да приемем ей така на доверие, че всеки човек се чувства понякога самотен. Особено когато има някакъв проблем и има нужда от подкрепа. Подкрепа във всякакъв вид, най-вече човешка и простичка. Някои май й викат лбов. Ами да, търсиш, така е, защото никой не може без останалите. То не е просто граница, може би е по-скоро семипермеабелна мембрана (това сме го учили едно време в даскало). От ония, де, с избирателната пропускливост. Дето не пускат от онова дето им даваш. Но в това няма нищо лошо, защото това, което дават, е точно толкова, колкото трябва и могат.
И ето идва и въпроса, бих го нарекла "уместен". Защото явно в момента някъде нещо в не те кефи съвсем. И цялото ти същество се опитва да те накара да го забележиш, онова мъничкото нещо. Ем мъничко, ем ще ти избоде очите. Да го забележиш и промениш... Странно как понякога една част от теб застава като магаре на мост и не иска да мръдне, докато не се случи ... какво? А сега, де.... Ами нещо. Нещо твое и лично, което можеш да намериш само с много любов... независимо откъде ще си я вземеш и генерираш.
И аз се чудя дали можеш да намериш щастие там на върха на кулата. Ами ... аз гласувам за "не можеш". Може би ще намериш спокойствие или ще възвърнеш силите си. Но даже и за това ти трябва някаква връзка с обществото. Не можеш ти без обществото (под някаква форма)!
Охх всичко това стана доста абстрактно, а?