Голямата разходка - Tekirdag

В Турция винаги духа вятър. Дори и когато времето е тихо, огромните червено-бели знамена - платноходи на национализма, пръснати навсякъде, с красиви slow motion движения носят страната към нейното бъдеще.

Петима. Supremehumanbeings, от чиято група съм горда да бъда.

Пристигаме по пладне. Огромно боядсано в розово училище. Легла на два етажа. Столова, в която често сервираме сами храната си. Скачам наоколо като малко дете, радвайки се на възможноста да бъда на 13 отново.

"Кой е лидерът на групата ви? Момчето с татуировката?"

"Не, аз.."

Бродя из празните коридори. Две чаши от чай забравени на масата в празната кафетерия. Следобедната светлина, която прониква през малките прозорчета на учебните зали. Silent Hill. Аз съм главната героиня.

Азиатската част на Турция ме очаква. Пътуваме през поля от слънчогледи, а аз скрита в удобната утроба на музиката, си мисля, че всичко е относително (факт) и че съм го осъзнала по-рано от Айнщайн. Ферибот. Море. Някъде там се мярка троянски кон. Щастие.

Лежа на бетоновата площадка пред училището. Звезди, чието разположение ми е непознато. Еверин пеен стара естонска песен, а моят дух се носи с дима от догарящата ми цигара. Бързо, по-бързо от вятъра, стигаме до лунната пътека на морето.

На другия ден всичко се обърква. Линейката. Болницата. Паниката в очите на децата. Невъзможноста да си спомня какво всъщност се случи. Докато се возя на безумния ролеркостер същата вечер, и се опитвам да не изкарам на показ обяда си, си мисля че в такива дни найстина разбираш кой си. Оживяхме.

Вечер е. Аромат на море, примесен с непознати подправки и пушек на наргилетата от съседното кафене, където насядалите дядовци играят табла и пият задължителния чай. Шумовете на улицата. Говоря с него от разбит уличен телефон. Имам нужда да чуя познат глас.

На следващата сутрин скачам с парапланер.

"Иф уи донт дай - кис. Вери денджъръс. Вери денджъръс" - разправя инструктурът на развален английски, докато аз крещя с пълно гърло. Небето, земята, синьото море, чувството за пълна безтегловност. Летя, боже, летя. Светът се променя.

Приземяваме се на плаж, който вече съм виждала в сънищата си. Щастие. Щастие. Адреналинът ме носи още няколко минути на вълната на възбудата.

Вечерта идва бързо, а с нея и частица вдъхновение. Седя на стълбите пред училището, съзерцавам морето и пиша в черния си тефтер Moleskine:

"Мистър И. ги караше да се чувстват неудобно. Дори когато се държеше добре с тях, децата леко пристъпваха от крак на крак, чудейки се в коя посока ще се запъти, ставащата все по-агресивна, лудост на директора.

В голямото боядисано в сиво и розово училище Мистър И. бе кралят. Всяка сутрин той обикаляше из заспалите коридори, хванал гордо своята показалка/скиптър и педантично проверяваше всяка стая..."

Спирам да пиша и отивам за Efes с групата.

Останалите дни си отиват като на сън. Всички реват докато изпращаме бандата малтийци. На другия ден нас ни изпраща само проливният дъжд и пичът, който работи във стола на училището.

Минаваме турската граница. Чувствам облекчение, че сме в България( може би за първи път от години се радвам, че си отивам у дома), и се отдавам на пълна простотия по целия път до София.

Часове по-късно ми казва, че приличам на пътешественичка. Усмихвам се. Точно такава искам да бъда.

Всичките ми дрехи са в пералнята. След три дни тръгвам пак.