Говорим си… А ти чу ли нещо?

Срам ме е от мен.
Не мога да се погледна в очите.
Мразя се до дъното на душата си! А тя излиза прекалено плитка и унищожена, много повече отколкото си позволявам да го видя. Но аз нали нямам очи! Така и не си ги получих… въпреки моята молитва.
„А и защо ти са?”
Така би казал някой, който не го питам.
Жаждата по смъртта отново се възражда. Доктор Ох Боли, според който болките се лекуват само по един начин каза веднъж, че говоря като потенциален самоубиец… Страхувал се да дойде да ми помогне, да не би да си посегна. Това нямало да си го прости… Сякаш не на мен ще си посегна, ами на него. Но всъщност той се страхува именно от това, не защото го е грижа за мен. Смешно…
Потенциален самоубиец съм… вярно…
Такъв който не може дори живота си да си отнеме.
Такъв, който не може да види заобикалящия го свят и да го приеме.
Такъв, който не спира да плаче и да го боли мястото… мястото където отдавна няма нищо, освен паразитиращата илюзия, която зверски мъчи и която не си отива. Само приспива съзнанието за момент и засипва с лъжи. Все едно ме боли кракът. Ампутираният.
Ще се съсипя! Но защо?! Не съм ли вече съсипана? Не съм ли вече?
Ма неееее! Къде ти, има още за убиване.
Както казвах на едно друго място…
„Ако Смъртта съществуваше светът щеше да е много по-прекрасен и лек, елементарен, но поносим...”
От къде знам ли?
А от къде знам как се отварят и затварят очи?
А от къде знам, че се диша, а от къде…
Съсипаният ми живот започва… започна. Сега. Точно сега, когато свърши.
Нямам сили дори да спра и да погледна нещо… каквото и да е. Нямам нищо, освен … несъществуващото си зрение.
Ти помниш ли? Помниш ли, кога дойде при мен и се опита да помогнеш? Помниш ли, когато и тебе те изгоних!
Никой не заслужава да узнае какво става там, вътре, или навън… ако няма вътре.. тогава навън има ли?!
Помниш ли как ме зашлеви през лицето и ръката ти потъна някъде?
Дори не те забелязах… А ти си мислеше, че удряш лицето ми!
Запомни… аз нямам лице! Мен ме няма. И ти не ме виждаш, ти не видя мен, ти не можеш! Не можеш да ме видиш. Сигурно, защото аз не ти позволявам.
Позволявам си само да те гледам отстрани и да плача за теб.
Поредната загубена кауза, която остава незабелязана и погребана в лоното на забравените дни.
А нощите?
Тях ги няма и не ги е имало.
Както и мен ме няма.
Гласът звучащ в ушите ти не е дори моят. Взех го на заем от едно момиче, което си пилееше думите по цветната пътека, а аз вървях по стъпките й и ги събирах. Събрала съм вече толкова много…
Само че мене ме няма. Запомни го! Разбери го! И бягай… бягай докато можеш.
Не се подвеждай от милата ми усмивка.
Тя дори не е моята.
Не се подвеждай по плувналите ми в сълзи влажни очи.
И те не са моите…
Повярвай! Аз съм една проклета крадла и съм дошла тук за да си отмъстя на всеки, който направи грешката да обърне очи към мен.
„ А сега?” – сигурно се питаш…- „ Кой ми говори?!”
„ Еми… отново.. отново не съм аз.”
„А ти кога ще ми заговориш?”
Аз нямам собствени думи. Трябваше да го разбереш.
Времето изтича, нямаш много секунди за отстъпление.
Послушай ме.
Коварството ми няма граници.
Хората навремето се опитваха да ме подиграват. Наричаха ме Вампи… Нямаха никаква, ама никаква представа колко прави са и то не само защото зъбите ми прекалено много напомнят на вампирските.
Нима си помисли, че куче, което лае не хапе? Хапе, но не иска…
Нима си го помисли?
Но мило, я виж!
Виж малките дупчици на шията си…
Казах ти да си тръгваш, казах ти да се махнеш и да се спасиш… е не ме послуша.
Помниш ли какъв беше преди да ме срещнеш? Помниш ли?
Надали.
И ти забрави.
Добре дошъл в кръчмата на забравените крадци на духове. Ела.. не се притеснявай, тук никой не е нежелан, стига да има сили да го понесе.
Ти още не си станал един от нас.
Не си станал част от мен, макар и да получи първото причастие.
Мъките ти едва сега започват.
Какво не вярваш ли?
Мислиш си, че пак ще си същия, че пак ще раздаваш милосърдие? Че всички ще те обичат, особено Тази - Любовта на живота ти!
Нека ти кажа нещо, подрастващо копеле!
Нека ти кажа нещо за глупавото благородство и самонадеяна доброта, която те провали. Дори любов на живота си не си имал.
Това бях аз!
Аз откраднах Любовта на живота ти и я превърнах в пепел, с който посипах очите си.
От тогава виждам с нейните очи.
От тогава говоря с нейния глас… от тогава съсипвам всеки, до който се докосна.
Гледаш ме прекалено скептично.
Май ме мислиш за мръднала?
Нали така.
Е, че така си е, понякога е хубаво да можеш поне да мърдаш.
Или да пълзиш.
Но няма за мене.
И ти ще стигнеш дъното, помни ми думата.
Тогава някой ще открадне очите ти.
Тогава някой ще се смее с твоята усмивка и ще целува с твоите устни.
Тогава ще гледаш как крадецът те обсебва и те кара да станеш като него.
Тогава ще усетиш колко е сладко да ти е горчиво и колко истинско щастие се крие в нещастието.
Тогава ще изсвириш най-черната песен с пръстите, които едно време наричаше свои. Тогава ще изречеш най-пламенните слова, които не си и предполагал, че някога ще изречеш…
Тогава ти ще се влюбиш в себе си.
Ще стоиш до близнака си и ще му удряш шамари, без да можеш да го уцелиш.
Тогава ще разбереш!
Тогава ще разбереш какво е станало и какво представлявам аз и какво всъщност е животецът, който бедните хорица толкова искат и възхваляват…
Не ми обръщай внимание… говоря обичайните глупости.
Не ме гледай недоумяващо.
Все едно нищо не си чул.
Върни се на повърхността и си представи, че не знаеш истината.
Това предпочитат всички.
Това го предпочетох и аз.
Предпочетох го и така си подписах смъртната присъда.
Но само на хартия.
Защото ме преметнаха…
Някой беше взел ръцете ми, открадна подписа ми.
Ожени ме за теб.
Не си представях така сватбения ден.
Не си представях, че мога да кажа „да”… С моя си глас, който дори не мой.
Тъмно е… изключително тъмно. Точно преди зазоряване.