Говори ми...

Говори ми...

- Отново съм си вкъщи. Дълго време търсих обратнияпът и всеки ме убеждаваше, че няма такъв. Аз обаче не се отказах да търся,защото имах усещането, че всички тези трудности са поредния опит на някаква зласила да ме накара да престана да се боря и да се предам.

- Вкъщи си друг път. Само така ти се струва. Нима сиродена тук? Нима тук си гонила пеперудите и си ги препарирвала на паното у вас,което виси над леглото ти? Нима това е прозорецът, през който за пръв път видязвездите и луната, млечния път и този който те доведе при мен?

 - Ти нищоне си разбрал.- каза тя на него, като лека усмивка си проправи път измежду      устните й.

   - Че какво има да му разбирам толкова епросто...

- Така си мислиш ти, скъпи. Виждаш ли картината,която съм поставила тук? Какво е нарисувано?

- Хе хе... Нарисуван е онзи сън, за който миразказа в дните на нашето запознанство и в който ти летеше.

- Знаеш ли скъпи... сънят ми сега е реалност. Неми се вярваше да стане така, надявах се... чудо или не, но стана.

- Пак бълнуваш нещо, витаещо същество такова. – итой се усмихна докато галеше живописните къдрици на косата й. - Ти, мила,наистина си в сбъднатия си сън... Наистина... ти светиш, помниш ли, когато миразказа за излъчваната светлина..., аз го усещам това..., ама пак не разбирам.Това не е твоят дом.

- Нима не е? А къде е тогава... Знаеш ли... човекпрез целия си живот лежи, спи, върви, тича, бяга, прогресира..., всеки следващден, в който прекрачвам ме кара да минавам през всяко едно от тези състояния.

- Защо ми говориш за това? Мислех, че отдавна сизабравила и не си мислиш за тези неща. Знаеш, че лекарите ти забраниха. – тойпогледна притеснено съществото до себе си.

- Спокойно.- каза тя смеейки се.-Погледнисветлината в очите ми, погледни залеза и изгрева, облаците и дъжда, небето,слънцето, луната и звездите..., нима искаш да изчезнат? Нима искаш пустотата дасе върне? Помниш ли за повея на вятъра и за лампите, които светят у нас?

- Помня, как да не помня... ти си моята горящафакла, ти...

- Нима желаеш пак да угасна? Нима искаш студът дасграбчи нозете ти, а мисълта ти да се лута безпътна в дебрите на едно място,което наричаш свой дом, а всъщност се оказва твой затвор?

- Не ми говори така... права си, но понякогазабравям, че светът е прекалено абстрактно място и порядките в него смазват.

- Аз няма да те смажа. Знаеш, че аз и ти живеем вдруг дом, в нашия, който другите така и не намират колкото и да го търсят, защотоизбират грешна посока, която уж е различна, а е все една и съща. Ще ми се ...

-Какво, съкровище? Кажи ми.

- Ще ми се да прегърна духа ти и да осъществимедно астрално пътуване, да извървим още поне няколко пътя и пак да се завърнемтук... Заедно. Искам да разговаряме както сега и душите ни да живеят и дадишат, да се хранят и извисяват над всичко, което може да ги омърси...- тя сезагледа в картината...

- Страхуваш ли се? Слабостта отново ли наднича задрамото ти? Ей, мишле... това съм аз...

- От кога не си ме наричал така! Помниш ли кога миго каза за пръв път?

- А как бих могъл да забравя! Това беше в онзимомент, когато разбрах, че някой мишкува в сърцето ми. Тогава усетих, че лунатае слязла при мен. Тогава разбрах, че тъмнината е красива, а слънцетопрекрасно... Тогава препарираните пеперуди полетяха ...

- Видя ли? Нима не сме си вкъщи?

 Тя сеусмихваше загадъчно, а две души в този момент преливаха от Вселена във Вселена,от Космос в Космос и приемаха различни форми. Те извършваха своето поредноастрално пътуване...