Глупавите мигове в живота

Не е като да не съм попадал в глупави ситуации, даже си мисля, че ми се случват една идея по-често отколкото не средностатистическия българин.
Спомням си някои от най-култовите ми изпълнения напоследък.
Говорим си с един приятел по ICQ-то и той ми обяснява, че живота му вече е на кръстопът и че нещо доста значително се е случило. Аз, нали съм си кретен, го питам дали случайно приятелката му не е бременна, а той заявява супер тризначно, че човек трябва да внимава какво си пожелава, че може да се случи. Казвам си, ясно и хуквам да помагам на приятел в беда. И разбира се хуквам в буквалния смисъл на думата. Човека после писал в Q-то да не се правя не кретен и, че проблема бил друг. ама кой да чете. Работата била такава, че са го приели докторантора в САЩ, а на него май не му се ходи.  Аз вече тичам към него да спасявам света. И отивам там и той не споменава нито дума за "бременноста". Аз вече се чудя как да подхвана темата. И почвам да говоря, аз си мисля за мнимата бременност, а Бай Мангал за докторантурата в Щатите:
- И кога разбра?
- Ами днес преди няколко часа.
- И какво ще правиш?
- Ами чудя се.
- Тя ли ти каза?
- Коя да ми е казал?
- Ами Ива.
- Тя не знае още?
В тази секунда започнах да се чудя да не би да има нещом гнило в цялата история. Ако не е епременна Ива, то кой по дяволите е бременен.
- И от кого чакаш дете бе човек?
- Какво дете бе батка?!
- Нали ми каза, че някой е бременен?
- Не, няма такова нещо.
И започна да се хили мислейки, че това е някой от мойте изблици на кретенско чувство за хумор. Е и аз се смея да замажа ситуацията...
Разбира се това не е нищо в сравнение с това как един петък следобед съм се натоварил на маршрутката (номер 7) и отивам към Централна гара да си взема влакчето за родният град. Та тъкмо сме тръгнали по бул Христо Ботев и сме подминали тъкмо площад Македония и аз виждам пред мен онази голяма червена сграда дето се намира на площад Възраждане. Виждам я и си казвам, ха кога са боядисали гарата червена. Скоквам аз. Взимам си чантите. Отидам до шофьора и му казвам:
-  Спрете някъде до гарата.
- Къде да спра? - човека добре ме чу, но явно беше достатачно изненадан.
- До централна гара накъде.
- Ами момче има още около половин час до там.
Щеше да е много смешно ако не ми се беше случило на мен.
Историята помни и как аз и един колега се набутахме в лоби бара на Грант хотел София да взимаме интервю от един пенсионирани адмирали и как ме изоставиха да плащам сметката - четири броя капучино, точно 20 кинта. Добре, че го минах в графа служебни разходи, че щях да карам на хляб и вода няколко дни.
И ако в такива нормални житейски ситуации правя глупости представете си какво става, когато има някакво значително объркващо събитие. Като нашример днешната смяна на часа. Снощи се уговаряме с една съседка да се видим за закуска. Аз отивам за топли банички, а тя прави кафето и чая. Уговорката е за 11 часа , но аз си навивам часовника (телефона де), а той няма да мине в лятно време, защото не е достатъчно умен (като собственика си). Та ставам си аз в 10:30 по старо му. Обличам се, взимам банички. Отивам при Анелия. Тя прави чай (отделен е въпроса, че нямаше нито захар, нито мед, нито нищо и пих топла оцветена вода, но това е отделен въпрос). Та отивам у тях, мислейки, че е 11 часа. Хапвам, пiйвам гореща вода. Планираме купона за следващата събота. По едно време се загледах в компа и, че показва 13 часа (да WinXP е по-умен от Nokia 3200). Mdaaaaaaaaaa, сетих се, че ще променят времето. А тя горката Анелия имала среща в 13 часа някъде си и си мисли, че сега е 12. А аз се чувствам по възможно най-глупавият начин.
Та тярвбаше да се обадя на нашите да ги питам колко е часа, че се чувствах доста неориентиран. Срам, срам и пак срам.