Вятърничево

                              Дойде с вятъра, ей така, без да я очаквам. Той си знае работата, ми казваше преди години една приятелка. Ама аз много-много не й вярвах. Не, че не ми се беше случвало. Разбира се. Но чак така, ненадейно, вихрено, не. А може би съм забравил, все пак отдавна беше. Хайде да не си спомням, ще излезе, че винаги така е идвала, с вятъра. Да, времето лекува, и затова дори преиначава някои неща. Защо ли, не съм длъжен да зная.

                                     А как си отиде, пак с вятъра. Изведнъж. Ненадейно. Не, не беше неочаквано, но като свикнем с нея, мислим си, винаги ще е с нас. Или с мен поне. То не е ли същото. Може би. Не знам, не съм сигурен.

                                      И сега къде ще я гоня. То вятър гони ли се. Е, аз съм се надбягвал с него, така е. Но това беше отдавна. Бях млад, и просто нямаше с кой да си меря силата. Не си спомням, аз ли го надбягвах, той ли мене. Но винаги ми беше интересно, как така аз се задъхвам накрая, а той, не … А може би малко и съм го изморявал, кой знае.

                                      Но сега не съм млад. То и стар не съм. Май съм в най-гадната възраст. Нито рак, нито щука, така ли се казваше. Косата ми още я има, но не е като преди. Брадата вече не е черна, ама не е и направо бяла. А бе с две думи, нито съм в началото, нито съм в края. Да се връщам, не става. Напред да драпам, от какъв зор. Но да мисля, че мога да очаквам вятърът с нещо да ме изненада, твърде не ми се вярва. Трябва да се примиря.

                                      Но как да стане. Нещо не ми се получава. А и си мисля, дали аз съм причината да си отиде. Или само ми се е сторило, че е дошла. Пък тя просто се е поспряла покрай мен, нямало е закъде да бърза. Кой знае. Е, няма да се тормозя повече. Не, малко се самозалъгвам, но само малко… ще го преживея, нищо не е станало.

                                      А бе с две думи, вятърничава работа!

 01.10.2009.                                                                      Любомир Николов