- Как реагираме, когато предвидливо сме планирани нещо, и някъде по средата на процеса ни среща случайността ?  - честно казано няма случай, в който нещо да не се е случило - за това винаги имам поне по един (а най-добре три четири) резервен вариант, с цел оптимална изгода без оглед от ситуацията:)

Лорде, дори и когато тази случайност предизвиква нещо необратимо ?

Off topic:

 

tekudo, виждам те он-лайн!!  Цяло събитие! Къде се изгуби, приятелю? Радвам се, че не си забравил BGlog.net!

един от резервните варианти винаги покрива - фазата "каквото и да стане" - аз съм реалист - т.е. песимистите ги смятам за оптимисти. В краен случай се уповавам на опита на моят идол - Wile E. Coyote, profession: Genius - "Ще го измисля в процеса на работата" - до такава степен съм свикнал всичките ми палнове да се провалят по непредвидено (и съвсем не зависещо от мен) стечение на обстоятелствата, че отдавна вече не планирам, а го измислям на момента - както преди време получих обаждане с цел оговорка за бира за предстоящата седмица, при което отговорът ми бе: "Уговорки за повече от 1 час напред са извън моята юрисдикция - като ти се допие просто звъниш и ще ти кажа дали ще стане или не"

Много интересни въпроси, Дарла...зададох си всеки един и отговаряйки, установих, че само преди 10 години съм била много по-независима, спокойна и оптимистично настроена, отколкото съм сега. Само едно нещо не се е променило - и сега, както и преди, когато съм убедена в нещо, съм способна да го направя въпреки съветите на всички около мен.

Е, то ако не допускаме в намеренията ни и опцията "форсмажорни обстоятелства", значи сме много самоуверени. :-)   Но, все пак това е несравнимо, когато едно добро дело остава недовършено поради внезапната смърт на добротвореца.  Смъртта е необратмия процес, и в случая аз визирах този казус в цитираният параграф от въпросите.  Различен опит (опитност) - нищо повече!

Също има разлика, когато даден план (намерение) в процеса изисква да се видоизмени, коригира, забави с оглед на желаната цел.  Тогава, стига човек да има креативен ум и по-развито стратегическо мислене - варианти много.  За други неща - прав си!  Що трябва да планираме нещо?  Аз например почти никога не правя планиране на семейния бюджет.  Нося всички пари в портфейла и харча, когато трябва нещо да се плати.  Когато свършат парите -- варианти много. :-))  Ключът в този пример, е винаги да има и резервен (спасителен) план, а именно - някой от фамилията да се е сетил да остави поне една петдесетолевка настрана. :-)

или да се ровя в купа с прането и да открия някоя двайсетачка из джобовете - няма по-щастлив човек от мен:)

Такаааа ..... сега ще се опитам да им отговоря на въпросите, пък вече ще се види достигнала ли съм я зрялата възраст.

 
- Зависими ли сме от един човек, за да се чувстваме добре ?

-> Ами не е само един. Зависима съм реално погледнато от адски много хора, за да се чувствам добре. Мда .... колкото и да не искам да си го призная, пука ми какво мислят наште за нещата, които върша, пука ми когато добра моя приятелка няма с месеци време да се видим или когато, както се пее в оная песен, what are we supposed to do/ аfter all that we've been through/ when everything that felt so right is wrong/ now that the love is gone ?...

Абе .... това с независимостта е една много сладка заблуда. Независими са само мъртъвците. Докато си жив, си зависим от какво ли не - и това му е най-хубавото, защото винаги можеш да си избираш от какво. (за твое добро можеш да избереш по-качествени работи, но не е задължително)

- Как реагираме, когато предвидливо сме планирани нещо, и някъде по средата на процеса ни среща случайността ?

-->  Псуване, ругатни, кълнене ина набедените виновници (винаги трябва да има такива! Ако няма, си намерете, ако наистина не се сещате, помислете пак), ритане на кошчета за боклук (алтернативно: запалване на същите), побой в кварталната кръчма (или женския вариант: безпричинно цупене пред някой-който-наистина-му-пука). А сега сериозно: ами определено зависи от това колко бели е нанесла въпросната случайност. Иначе (в идеалния случай!) ако наистина, ама наистина добре сме планирали нещо, белите са минимални. Да де, знам, че няма такъв случай :)

 - Можем ли да запазим вътрешното си равновесие, когато е очевидно, че не сме в състояние да контролираме всичко случващо се  с и около нас ?

-->  вж. предишната точка :)

- Ако всички ни разубеждават и ни казват да се откажем, рискуваме ли (въпреки всичко) ?

--> Да, разбира се. И после като се прецакаме, всички ни казват: "Казвах ли ти аз!..."

- Опитахме ли днес да живеем все едно утре няма да ни има на тази земя?  Какво се случи ?

--> Охх, дайте да не започваме тая тема. Мен обикновено ме удря на мързел и става много, много лошо....

 - Създаваме ли успеха и сбъдването на мечтите ни в невидимия свят на мислите ни ?

-->  Оф, не думай. В невидимия свят на мечтите аз вече имам Нобелова Награда за особени постижения в когнитивната психология, към която награда вървят пари и....  Обаче във видимата реалност все още съм докторантче на смешна стипендия, което нощем не може да спи заради интересността на занятието, а денем мисли да си сменя ръководителя, защото този съм се видяла в чудо, и за 5 лева работа не върши. Но .... да .... именно въпросните невидими мечти (не за нобелова награда, ами по-едни такива абстрактни и леко идеалистични .... абе будала, какво да се прави) ме държат още "на бойното поле", друг е въпросът това добре ли е или не е добре.

 - Искаме промяна....  Променихме ли веднъж в живота си нещо, което зависи само и единствено от нас ?

--> Хммм този въпрос ми звучи почти като упрек. Ами да, променихме, променихме....стараем се, стараем се....

- Говорим ли по начин очертаващ контурите на бъдещето ни, такова, каквото мечтаем да бъде; на живота ни, който винаги сме искали да живеем; с хората, с които жадуваме да сме обкръжени ... ?  (Пример:  Вярвам, че утрешният ден ще бъде по-добър!  вместо: Надявам се утре да е по-добре. )

--> Този въпрос не го разбрах съвсем....

- Подарихме ли една от най-ценните си вещи на този, който има реална нужда от нея ? :-)

--> Ами честно казано не се сещам за такъв случай :) Точно пък за "най-ценните" вещи да си ги дам на някой.... хм.... ами те нали и на мен си ми трябват, щом са ми даже най-ценните?....

- Ще ни заболи ли, ако изгубим голяма сума пари...?  А, ако осъзнаем, че притежаваме най-голямото богатство (душата си), ще се откажем ли от всичко, за да я запазим жива ?

-->  Да (и още как!). Да (е, ако се налага..... ама то налага ли се?)

 - Наистина ли умеем да обичаме?  Кога за последен път простихме?  А ние, кога поискахме прошка ?

--> Ами тая тема за прощаването и друг път сме я нищили (поне аз, де). Общо взето прощаването (според мен) не може да се приеме като нонплусултра-норма в обществото (или форма на реакция), защото казано с две думи, човек, който твърде много прощава, му се качват на главата. (жив пример за това съм самата аз понякога, но това е друга тема....). Ами .... нашето общество е изградено малко или много на принципа престъпление-наказание, така, както има и принцип причина-следствие. Няма "прошка" за изнасилвачите, педофилите и масовите убийци. Логично излиза, че ние хората прощаваме най-вече незначителни работи и колкото по-незначителни (като последствие за нас или за обществото), толкова по-готови сме да простим. Е добре .... какъв е смисълът да говорим за прошка тогава?!?

- Ако днес, най-скъпият ни човек напусне тази земя, можем ли да присъстваме на погребението без да изпитваме чувство на вина ?

--> Мммммне.

- Ако днес ти  напуснеш тази земя, ще оставиш ли нетленното наследство на достойно изживян живот и увереността, че ще те срещнем отново ? :-)

-->  (да чукна на дърво, но...) Ако така стане, то със сигурност ще оставя като на първо време едно огромно наследство - планина от пране, голяма почти колкото Стара планина. Така че айде да не е днеска.....

 

 

 

 

Дарличка, откога не си писала? Липсваше ми...

И аз бих коментирала като Гарджето всеки въпрос, но нямам никакво време. Само ще си мисля върху онова, което си споделила тук.

Мила Деси, толкова се радвам да те видя с постинг! Оня ден видях твой коментар и паk се зарадвах. Дано имаш време по-честичко да се появяваш тук! :)

Интересни въпроси. Да, зависима съм от един човек. Нещата обикновено се объркват и не само по средата, тогава взимам мерки (и теглилки). Не винаги запазвам вътрешното си равновесие, но поне го запазвам, докато действам. Действията са това, което помага. Рискувам, въпреки всичко. Нетленно наследство: само това, което съм предала от себе си на децата си. Не, не съм се опитала да живея, все едно, че утре няма да ме има, но мисля понякога за това, че така всъщност трябва да се живее. За да го направя, не ми достига вътрешна концентрация. Реализмът на зрялата възраст не ми позволява да очаквам, че утрешният ден ще бъде по-добър: по-скоро разчитам, че няма да бъде по-лош.

А къде са верните отговори? :)

Amirlin, какво да ти отговоря? J Ще използвам част от текста на песената „Мой свят” на Кирил Маричков, в която се пее:”Моят път не е твоят, нека сам да вървя, нека с риск да пропадна поне за миг полетя!”

Куини, не ми се пишеше досега.  Но, явно желаниет о  ми да блогвам се завръща, защото в общност Пътешествия стои недовършена черновата ми за пътуването ми до остров Мавриций, а съм замислива да опиша и почивката ми това лято. Така че, стой в очакване. J)

Нели, тази сутрин преди да тръгна към НДК за изложението Стройко, по стар навик включих първо компютъра. Прочетох коментара ти, който ме зареди положително за деня. Благодаря ти, мила!

Гаргичка, впечатлена съм от последователността ти. Благодаря за критичнот о ти мислене, което между другото е високо ценено сред академичните среди. Желая ти успех с твоята докторантура, а сега ще акцентувам върху някои неща . По-скоро за яснота и обратна връзка, на които държа.

За зрелостта имах предвид този житейски стадий в човешкото развитие характерен със самоосъществяване, натрупан опит, изградени ценности, но също и със спокойствие когато вече се радва на постигнато . Е, тук някаде индивида започва да прави едно повторно оглеждане на собствения живот. Според теорията на жизнения цикъл това е възрастта на 30+. Все пак един юноша и/или младеж не се вълнуват  от тези въпроси, както и това не са въпросите на стадия на старостта (може би с изключение на въпросите за смърта).

За прошката – тя е дълбоко интимен момент (акт).  Както и любовта е дълбинно чувство.  И двете засягат другият, тоест, друг себеподобен, който обичаме, но ни е наранил.  Тук объркването идва от резонния въпрос, винаги ли и на всеки ли може да се прощава?  Ако някой е достигнал до нивото на Божествената любов и е способен да изрази тази милост към всеки и винаги – хвала нему!  Аз не мога!  Но мога да избера да не търся отмъщението или да не се затворя в изпитваната болка, разочарование, безнадеждност и разбити илюзии.  Мога да избера пътят към връщането на свободата, което всъщност е и прошката.  За това обаче се изисква да се погледне с други очи – опит да видя другия отвъд злото, защото човек е сбор от добродетели и пороци. 

За независимостта – не отричам потребността ни от другите, а най-вече от значимият друг за нас – съпруг/а, любим/а, майка, баща ...  На мен ми е необходима, защото съм нормален човек.  Но, когато живота ме постави (без да ме пита) в ситуацията да се уча да бъда здрава личност без тази подкрепа, тогава може би съм си задала и този въпрос. 

За вяра и надежда в думите ни.  Нюансът е различен. Вярата е убеденост , надеждата е упование, но надеждата съдържа и елемент на съмнение.  Затова аз предпочитам да говоря положително.   Вместо да казвам „Няма мляко” – „ Утре ще доставят”.  Или, вместо да казвам на сина ми, „Не там. Ще паднеш!” – „Виждам те, страх ме, но опитай. Аз съм близо до теб, ако си в опасност!”.  Или за живота ми, вместо „ Живея в липса” – „Вярвям, че най-добрите ми дни предстоят”. J   И така мисленето ми се насочва не към песимистичното очакване, но по-скоро към наблег на позитивното ново начало, когато реалността ти представя апокалиптична картина.  Най-вече го правя, защото искам синовете ми да не възприемат негативните думи и изповеди на бабите и дядовците, които вечно мрънкат, вечно недоволстват от този от онзи, от системата, от шефа, от данъците, от държавата.... Е, как всичко това ще се отрази на самочувствието на синовете ми?   Ама те не мислят за този ефект. Важното е, те да си разтоварат напрежението.