Вчерашния ден

Събудих се. Не бях спала много. В слепоочията ми смъдеше главоболие,неясно като спомена за вчерашната вечер. Три текили и два коктейла. Немного, реално погледнато, но аз от месеци не бях близвала алкохол...Навън беше слънчево, беше ДЕН, имаше хора и коли на улицата, а на менвсичко ми се струваше толкова нереално, сякаш го гледам по телевизията.Замислих се за вчера: всъщност не се случи нищо кой знае колко и незнам защо ми беше така криво. Бях на работа в заведението до сред нощ,имаше голям празник, много хора и следователно много работа. Нопроблемът не беше в това. Не беше и в това, че след работа видях двемои бивши "връзки" (бившата и преди нея). Коктейлите ги изпих с единия,после си тръгнах и видях другия, с него бяха текилите. Всъщност идвамата бяха готови да се погрижат да не се събудя сама ... но аз,странно, колкото и да пия, в мен остава трезво едно малко разумночовече, което ми казва да не правя глупости. И така, това въпросночовече ми каза вчера да се прибера вкъщи. (благодаря, човече!)

Жилищетобеше празно и тихо и в момента ми приличаше на тунел. Брат ми го нямаше(в България е. иначе си делим квартирата). Беше ми някак самотно итъжно и ми се виждаше толкова абсурдно, че навън слънцето грее!Всъщност вече от седмица нещо не беше наред с мен. Даже и човек да неме познава, може много лесно да забележи кога нещата се закучват по двапризнака:  първи стадий: в стаята ми започва да цари хаос, койтовсе повече се задълбочава; втори стадий: започвам да пропускамтренировки. Сега и двата признака бяха налице - стаята - неоспоримо, ав залата бях ходила за изминалата седмица само веднъж. Просто впоследните дни нещо в живота ми не вървеше както трябва, но ми бешетрудно да определя кое от всичките неща ми идва в повече.

Като бях в кухнята да закусвам, намерих на масата една злобна бележка от някой анонимен съ-общежитник: боклука смърди! кой е наред! Да хвърлите боклука! Кой - аз бях наред, иска ли питане! Но все пак се ядосах на бележката, на тона и, а и подозирах кой е авторът, един много, ама много несимпатичен индиец.

 И така, ща не ща, лошо ми - не лошо, боклука си е боклук и не можех да го отлагам. Тук между другото боклукът не се хвърля на едно общо, ами се разделя по вид. Изкуствени отпадъци отделно, хартия отделно, стъкло ... та въпросния боклук се казва Био Мюл, разбирай остатъци от храни, черупки от яйца, забравеното сирене с променен цвят и т.н. Имам чувството, че някой ден, изхвърляйки биомюла, оттам ще изскочи някое мутирало животно, съвсем нов биологичен вид, който се е развъдило в тази уникална благодатна, топла и питателна био-среда!

 Излязох навън с въпросния мюл  и ме лъхна един много приятен ветрец. Всъщност ветрецът беше ТОЛКОВА ЯК, че в този момент забравих и за мюла, и за индиеца, и за двамата бивши вчера, за това, че довечера съм на работа цяла нощ , и за един куп други неща, които ме тревожеха, и реших, че трябва да отида да карам колело!

 Ново двайсе: гумата издишала. И се помпа само с една специална помпа, каквато нямам. За миг светът отново беше на път да се сгромоляса над главата ми. Не заради едната гума, ами заради спомена: един човек (джъст-френд), с който караме колело и който се грижеше всичко да е в изправност. Няма сега да се впускам в подробности какво стана. Накратко: миналата седмица го помолих да не ме търси повече, да ме остави на мира за известно време, защото той прекали. Вместо да му се ядосвам, ми става болно, че така се получи.

Нищо де, намерих отворен сервиз и даже един твърде симпатичен момък работеше в него и с готовност ми помогна. Оказа се, че сме се виждали във фитнеса. Разменихме няколко общи приказки, той полюбопитства накъде ще карам... Нарочно не се застоях там повече от необходимито, сбогувах се любезно и си тръгнах.

 Тук има много добри възможности за каране на колело.  Можеш да караш по реката на специално направена за целта алея, а за 1 час си във Франция (ако караш много бързо - за 45 минути).  По тая алея срещаш много други колоездачи, дядовци на колела, цели групи на колела, (влюбени) двойки, както и бързи като вятъра типове в прилепнали спортни трика стил "тур дю франс", които винаги са със слънчеви очила, ама такива специални дето се изсветляват ако е по-тъмно. Смисълът е не само в слънцето, ами и в досадните мушици, които ти се забиват като куршуми в очите. Аз си нямам такива очила (да се отбележи: рождения ми ден е през октомври!!!), ами си карам с мойте от Илиенци за 4 лева. Келвин Клайн са и са си супер.

Иначе по тия алеи се карат и ролери (тук жените са повече, не знам защо. при колелата е обратното), има бегачи от всички възрасти, както и симпатични баби с анцузи, които размахват щеки и си приказват оживено.

 Та да се върна на историйката, че много дълъг стана тоя блог. В един момент ме задмина някакъв - може би гони 40, но много спортен. Всъщност аз изобщо не успях да го видя (нали ме задмина!), единственото, което видях, бяха добре оформените му прасци.

Не беше чак толкова бърз - може би просто маааалко повече от мен, и това адски ме амбицира! Реших да следвам неговото темпо, на почтително разстояние, разбира се. Когато той задминаваше други велосипедисти (или ролеристи), даваше повече газ, което идва да покаже, че не караше на предела на възможностите си. Но той караше на предела на мойте!!! Така че малко по малко аз започнах да изоставам .... В един момент той стана голям колкото грахово зърно и аз усетих, че скоро ще го загубя. Незнайно защо и откъде, но това ме ядоса. Превключих на по-висока скорост и започнах ожесточено да въртя педалите. Грахчето стана орех.

Тук ми се иска да разкажа, че съм събрала сили и съм го настигнала. Че съм хвърлила пак едно око на прасците му. Но не стана така, ами в един момент окончателно го изгибих. Беше вече почти накрая - зави нанякъде.

Тук някой сигурно ще ме вземе за откачена - да карам след един мъж. Но на мен не ми беше заради него (макар че прасците си ги биваха) всъщност той беше просто един ръб. Но смисълът беше друг. Ставаше дума за идеята. Ставаше дума за това, да се бориш докрай ... охх трудно ми е да го обясня. Да си решиш нещо и да го направиш, именно защото е абсурдно и трудно постижимо ... и после да се радваш не защото си успял, а защото си дал всичко от себе си.

 Пристигнах и седнах в едно уютно паркче. Изядох си храната, която си бях взела, отговорих на няколко есемеса, които  чакаха от сутринта, и потеглих наобратно.

 На връщане заваля. Бях по средата на пътя и нямаше къде да се скрия. За миг и душата ми помръкна - ето, казвам си сега, ужас, вали като из ведро! А аз съм тука сама тръгнала, между Германия и Франция с колело и мокра до кости. Какво ще правя сега?

Ами какво? Продължих да карам. Оказа се, че не е толкова страшно да се кара на дъжд, а и той беше един топъл хубав .... скоро даже намаля и започна само да ръси леко, примесен с един ветрец (оня сутрешния, якия).  Получи се нещо много интересно: въпреки дъжда изсъхнах! Просто той не беше достатъчно силен, а вятъра беше като сещоарче! Това ми хареса, досега н бях виждала подобно нещо. Карах бързо, макар че вече мускулите ме наболяваха.

И изведнъж изгря слънце! Това беше някак невероятно. Огледах се. Не видях дъгата, но знаех, че е там някъде