Време на промени
Трите кафета и двете коли, погълнати в разстояние на три часа дават достойно отражение. Крайниците ми лекичко потрепват, а сърцето ми бие в някакв странен ритъм. Не съм пъхнала слушалките на mp3-то в ушите си, което не се случва обикновено, когато бродя сама по улиците. Предполагам искам да чуя мислите си.
Само дето тях ги няма. Умът ми се рее някъде, без да се концентрира върху нещо конкретно. Минавам светофарите на Орлов, разминавам се с тълпите. Ходя като насън.
И само това чувство. Появява се всяка есен. Полу-тъжно и все пак по-скоро радостно. Предусещане за промяна, за началото на нещо ново.
Есента винаги е била период за промени в живота ми. Нов град, ново училище, нова връзка, университет, нова работа, нови хора в живота ми. И тази есен няма да е по-различно. Очертава се промяна, смяна на много важни група хора, място и задължения с нови такива. Нищо не е уредено окончателно, не се знае точната дата, но решението е взето. И усещам, че ще се случи.
Оптимист съм. Въпреки че някои хора взеха това решение няколко месеца по-рано и май сгрешиха. Фийби например.
Сутринта шматката имаше решаващ изпит, на който се явява за шести път. Моя милост имаше ключова роля – да диктува по телефона.
Предишната вечер направихме суха тренировка. Изчистихме детайлите. С неимоверно усилие станах в 8.00, за да посрещна Фийби, която трябваше да донесе темите. Девойката се беше окабелила прилично, с телефон затъкнат в сутиена и handsfree, подпъхнато под 3 ката дрехи и омотано в бухналата й коса. Пих кафе, пушихме по цигара и я изпратих към университета.
Вкъщи си направих ново кафе, настаних се на дивана в хола и наредих темите пред себе си в очакване на началото. Обзеха ме съмнения. Всъщност те се бяха зародили още предишния ден, но точно в този момент придобиха особена острота.
Откъснах се от българската образователна система на сравнително ранна възраст, заменяйки я с чужда такава, която ме учеше, че: “Cheating is a crime and is treated as such.” През годините станах свидетел как доста хора изгоряха пред очите ми я заради преписване, я заради плагиатство. И до ден днешен най-голяма обида за мен е да бъда обвинена в плагиатстване.
Но днес беше различно. Фийби се нуждаеше от помощ и аз бях единствената, която можеше да й я осигури. В такива случаи се налагат козметични модификации в етичните принципи и личния морал.
Изпитът започна с малко закъснение. Всичко течше добре до един момент. “Искам просто да ми покажете ушите си,” чух женски глас, различен от този на Фийби. И после хлипащата Фийби herself.
След половин час седим в кафето на Орлов. Фийби плющи големи водки, а аз поглъщам поредната доза кофеин. И знам, че всичко ще е наред.
Не държа да си отговориш на тия въпроси, както аз те насочвам. Това е мойто мнение. Може би защото съм прекалено строга към самата себе си и не вярвам, че каквото и да направя, всичко ще е наред.
Не те осъждам в никакъв случай. Бях провокирана от декларативния тон на изречението, че нещо се налагало. И то като опит за успокояване на угризения. Смятам, че единственото ни задължение е да правим, каквото искаме, и за всичко извън собствените ни желания няма никакво оправдание. Разбира се, ти може би си имала свое желание – например да запазиш отношенията си с твойта приятелка за сметка на дребно мошеничество. Може би отношенията ти с нея в случая са се оказали по-важни. И в това не би имало нищо лошо, според мене (освен че измамата е престъпление). Въпросът е да си честна поне за това, а не да твърдиш, че такива са правилата. Защото правило „щом е помощ за приятел, всичко е разрешено” няма.
Интересно, че ти някак си предчувствала развръзката.
Наистина, ситуацията изисква сложен избор - или аз, или тя. Всъщност сложен е, доколкото има конфликт с обществено удобната теза, че другите винаги са на първо място. А иначе дълбоко в себе си всеки би предпочел личния си интерес, според мене, и не виждам място за вина. Не, че не може да се изпита - ооо, знам, че може от най-личен опит, обаче не смятам, че корените на такава вина се намират у самия човек, смятам, че тя му е натрапена. В смисъл, когато отказвам нещо на някого, не смятам, че правя нещо лошо, смятам, че ТРЯБВА да е лошо. В угодническия случай по бих изпитвала вина (лична) (и то колкото заради самата постъпка, два пъти повече заради угодничеството), но не бих се заблуждавала, че решението е чуждо, за да я облекча. (Хм, не знам дали чувството би било точно на вина, може би по-скоро на омраза към себе си.) И при следваща подобна ситуация бих направила друг избор и бих видяла какво ще стане. Какво толкова може да стане наистина?
Не знам какво решение бих взела аз в тая ситуация. Може би и аз не бих успяла да откажа. Но не бих искала някой да подкрепи угодничеството ми, бих искала да подкрепи мене. Затова ще пожелая на авторката следващия път да се справи по-добре!:) Естествено - ако иска!
Обаче не бих отказала на приятел, и не мисля, че това е угодничество. За мен не е. Хей, има много пътища, не само един е правилният, по който можеш да стигнеш от точка А до точка Б. Ето, и Aqwet, и Фийби са извървяли този път и вече СА в точка Б.
Прекарала съм цели 2 години като преподавател в ПУ и знам, че това е открита практика сред преподаватели и дори инспектори. Които дори инсинуират подобно отношение и у колегите си спрямо съответния студент (студентка)... Понякога, колкото и да учиш, шанс нямаш, защото е предопределено да не го вземеш никога - така е решил правоимащият, възоснова на отношение, комплекси, лошотия, или каквото там се е омесило из душата му, ако има такава.
Затова и не смятам, че е нужно чак такова абсолютизиране на "личния морал" за горепосочения случай.. Звучи ми пресилено, дори смешно, Борислава. В пожелателен аспект, би било добре да се придържаме към чистотата на нравите, но .... в кой точно свят е това?
Таничка, не се боря за „чистота на нравите”. Видях, че авторката на поста сама не одобрява постъпката си, но я обяснява с принудата си да я извърши. Това, за което се боря, е да докажа, че никога не сме принудени да правим каквото и да било, че винаги имаме избор. А наличието на избор го смятам за изключително успокояващо.
Приятел взима неправилно според мен решение. - Опитвам се да го разубедя - не става. - Презумпция за помощ на приятел. - Ето, моли ме за помощ. - Помагам. - Той се проваля. - Той е виновен, негово е било решението да действа по този начин на изпита.
Не бих коментирала повече.