Влюбих се като ученичка

         Може ли любовта да трае вечно? Как може вече 10 години да не мога да спра да обичам. Преди ДЕСЕТ години го видях за първи път. Когато го видях корема ми се сви на топка, помислих си "той е страхотен, дали ще ме забележи", бях на концерт с приятели, а той беше седнал точно пред мен. Няколко месеца по-късно сестра ми ме запозна с новото си гадже - беше той. Чудех се накъде да погледна, къде да се скрия. Естествено нищо не й казах. Докато беше с него не чуствах ревност, радвах се ча мога да го виждам, да го опозная. Тя излиза с него един месец и го заряза.
След известно време моето гадже ми каза "Хайде да отидем на гости на един приятел". Познайте кой беше този приятел. Гледахме филм у тях, не можех да повярвам. След малко майката на гаджето ми се обади и го повика спешно. Той тръгна, а аз останах да догледам филма. Не че ми се гледаше - филма беше ужасно тъп. Тогава се случи нещо невероятно, той се изправи, сякаш искаше да отиде някъде, направи две крачки и спря. Върна се и застана пред мен, не можах да кажа нищо, само стоях и го гледах. Тогава той се наведе към мен и ме целуна. Целуна ме така, сякаш беше чакал този момент дълго, целуна ме страстно. Целият свят ми се преобърна. Приближи се до мен и прокара ръка по косата ми, не каза нищо, нито пък аз. По цялото ми тяло минаваха тръпки. Не можех да мисля, ушите ми бучаха. Сякаш времето беше спряло. Целуна ме отново, още една вълна от топлина ме обля. Усетих че трепери, също като мен, едва доловимо и много страстно. Не мога да намеря подходящите думи за да опиша това което се случи по-нататък.
    Започнахме да се срещаме редовно, никой от нас не говореше за това какво  прави през другото време (когато не сме заедно), не ни интересуваше. Когато бяхме заедно сякаш времето спираше и ни прехвърляше във друго измерение. Не ме интересуваше дали излиза с други момичета, никога не изпитах ревност, обичах го прекалено много за да позволя на такива собственически чуства да се промъкнат в съзнанието ми. Той никога не ми каза че ме обича, но го показваше постоянно с начина по който ме гледаше, с начина по който ме целуваше и прегръщаше.
   Бяхме заедно три месеца, три прекрасни, незабравими месеца. После на мен ми се наложи да замина за дълго. Разделихме се с целувка и без много думи. Макар че раздялата ни остави огромна празнота в душата ми не можех да плача, искаше ми се да се разплача и цялата болка да излезе от мен, но неможех. Върнах се след година за кратко, търсих го всеки ден, но го нямаше, вратата за дома му ми се струваше все по-голяма и черна, а телефонния звън все по-далечен и празен. Заминах пак, въпросите се лутаха в главата ми, какво ли беше се случило, заминал ли беше за някъде. Едва дочаках до следващото си връщане в България няколко месеца по-късно. Отново го търсих и отново не успях да го открия, нямахме общи приятели, които да питам за него. Така се връщах няколко пъти и го търсих, но напразно.
   Тогава реших просто да спра да мисля за него и да започна да излизам с някой. Започнах да се срещам с един мъж, след няколко месеца забременях от него. Предложи ми брак и се съгласих. Тогава се върнахме заедно да кажем на роднините ми че ще се женим, той поиска ръката ми от баща ми и вече станахме официално годеници.
   На следващия ден излязох да се разходя в парка сама. Спомних си всички щастливи мигове които бях прекарала преди с голямата си любов. Седнах на една пейка и просто наблюдавах хората, беше ми приятно да слушам  българска реч. Тогава се почуствах както когато той ме гледаше. Не мога да го опиша. Тогава го видях, не можех да повярвам, вървеше към мен, бавно и колебливо. Станах от пейката и когато стигна до мен хванах ръката му. Прегърнахме се силно.
   Отидохме на по-спокойно място, където нямаше много хора. Казах му че ще се омъжвам и че съм бременна. Тогава за първи път ми каза че ме обича, каза: "Ще те обичам вечно, знаеш ли." Заплаках сега, чак сега, бях мечтала да го видя отново толкова дълго, а сега не можех да кажа нищо. Той изтри сълзите ми с ръка и ме попита "Може ли да те целуна за последен път?". Не му отговорих, а се приближих към него и го целунах така, както той ме целуна за първи път. Почуствах отново всичките онези чуства, които изпитвах преди. Разделихме се и се прибрах.
    Сега съм омъжена, имам две прекрасни дъщерички. Не мога да кажа, че не съм щастлива, щастлива съм, но не мога да престана да мисля за голямата си любов. Надявам се да е намерил жена, която да го направи много щастлив. Не мога да плача, но не минава и ден без да мисля за него, последните му думи сякаш са се закотвили в съзнанието ми и преглъщам буцата в гърлото си. Искам да престана да го обичам, да мисля за него, но не мога. Обичам го толкова много че дори на мога да изрека неговото име.