Виртуалност и реалност
Постинг от чужд блог:
Няма
Дядо пристигна.
"Какво си седнал, изключи го и ела да поприказваме, че рядко се виждаме".
Седя си и не ми се ще да го изключвам, защото знам за какво иска да говорим. Изключих монитора, отпуснах се на облегалката. Разприказвахме се за работата, за осигурителните книжки, за старата ми работа, откъдето не си взех документите. Сърцето ми се къса, чувствам мислите му. За проблеми и проблеми.
"Е, добре, виждам, че не ти се говори".
Докато пиша, той въздиша, "да-да-да-да-да".
"Не се заседявай много пред това чудо, опасна работа е... знаеш ли?"
"Не знам".
"Много предавания има за това".
Гледам го.
"Е, какво няма ли да говорим?"
"Няма"
Морал
Дядо почти си тръгна, отваряше и затваряше вратата, колкото да каже нещо, "много поздрави от баба ти", "ъхъ", вратата скръцна, после пак се отвори, "исках да ти кажа нещо", "давай", "ти стига вече с тия кратки връзки с жени, че ще ти лепнат я трипер, я сифилис, я СПИН... ще имаш време цял живот да се [...], сега жените са такива проститутки, търси си постоянна, за да живееш дълго с нея".
Както винаги, нищо не разбрах. Живея си, както си искам.
Симпатични миниатюри. Има нещо в това момче. Може да се научи да пише. Прави снимки, които вероятно не са издържани в техническо отношение, но улавят най-важното - настроението... Забавни правописни грешки, но забележително смислени разсъждения за кинематографичната техника на Ларс фон Трир. Едва взел диплома за средно образование, но добър познавач на Набоков... Странно момче.
Бях свикнала с постингите му. Гледах на тях като на интересни текстове. Нуждаещи се от изглаждане, вярно. Но емоционални, искрени и с усет към детайла. Пишех коментари, за да насърча писателските му усилия. Много, много внимателно, защото момчето е честолюбиво, докачливо - току-виж изключил ме от списъка на приятелите си, а има навик от време на време да затваря блога си за хора извън този списък :) Мило виртуално общество.
Да, но в един хубав ден момчето реши да ми напомни, че не е просто автор на текстове, а жив човек. Написа ми лично съобщение, в което ми разказваше, как за един ден успял да се влюби в три момичета, срещнати случайно. Пита ме, дали е възможно да ги обича и трите едновременно. Ха сега де! Край на илюзията за чиста виртуалност :)
Няма
Дядо пристигна.
"Какво си седнал, изключи го и ела да поприказваме, че рядко се виждаме".
Седя си и не ми се ще да го изключвам, защото знам за какво иска да говорим. Изключих монитора, отпуснах се на облегалката. Разприказвахме се за работата, за осигурителните книжки, за старата ми работа, откъдето не си взех документите. Сърцето ми се къса, чувствам мислите му. За проблеми и проблеми.
"Е, добре, виждам, че не ти се говори".
Докато пиша, той въздиша, "да-да-да-да-да".
"Не се заседявай много пред това чудо, опасна работа е... знаеш ли?"
"Не знам".
"Много предавания има за това".
Гледам го.
"Е, какво няма ли да говорим?"
"Няма"
Морал
Дядо почти си тръгна, отваряше и затваряше вратата, колкото да каже нещо, "много поздрави от баба ти", "ъхъ", вратата скръцна, после пак се отвори, "исках да ти кажа нещо", "давай", "ти стига вече с тия кратки връзки с жени, че ще ти лепнат я трипер, я сифилис, я СПИН... ще имаш време цял живот да се [...], сега жените са такива проститутки, търси си постоянна, за да живееш дълго с нея".
Както винаги, нищо не разбрах. Живея си, както си искам.
Симпатични миниатюри. Има нещо в това момче. Може да се научи да пише. Прави снимки, които вероятно не са издържани в техническо отношение, но улавят най-важното - настроението... Забавни правописни грешки, но забележително смислени разсъждения за кинематографичната техника на Ларс фон Трир. Едва взел диплома за средно образование, но добър познавач на Набоков... Странно момче.
Бях свикнала с постингите му. Гледах на тях като на интересни текстове. Нуждаещи се от изглаждане, вярно. Но емоционални, искрени и с усет към детайла. Пишех коментари, за да насърча писателските му усилия. Много, много внимателно, защото момчето е честолюбиво, докачливо - току-виж изключил ме от списъка на приятелите си, а има навик от време на време да затваря блога си за хора извън този списък :) Мило виртуално общество.
Да, но в един хубав ден момчето реши да ми напомни, че не е просто автор на текстове, а жив човек. Написа ми лично съобщение, в което ми разказваше, как за един ден успял да се влюби в три момичета, срещнати случайно. Пита ме, дали е възможно да ги обича и трите едновременно. Ха сега де! Край на илюзията за чиста виртуалност :)
Коментари