ВРЕМЕТО

ВРЕМЕТО

-Беше време, когато можехме да се смеем и то без да се сещаме за онези дни... лошите... Помниш ли?

- Остава и да не помня... точно пък аз. Но времето си е време... Дали е беше, дали е сега и дали ще бъде... това нас какво ни касае... Миналата година посях онова дръвче, което ти ме помоли да засадя, а мен ме мързеше... Все пак го направих. Заради теб и заради звездите, които изгряват всеки ден в очите ти, когато виждаш как дървото расте...

- Беше време, когато не мислехме за времето и ти ми носеше цветя от градината на онози зла жена... А нима тя е зла? Нима човек отглеждащ толково красиви създания е зъл...?! Научих историята й. И ме достраша. Преди време и тя е имала засадено дърво, и тя е гледала всяка пролет нежните му цветове..., които така и не са дали плодове и до днес. Дървото изсъхнало и на негово място пораснали цветя... затова така те навика снощи, когато ми донесе букета...

- Наистина? Не знаех за това...Колко ли я е заболяло...?

- Не знам..., но мен ме боли страшно много, защото разбрах нещо... Срам ме е да се погледна и се чудя, защо трябва да има толково много жестокост! Защо! Все пак животът ми спести тази истина и ме пощади. Научих я едва година по-късно..., ако беше по онова време, когато съм била на косъм... тогава сега изобщо нямаше да седя с теб на дивана и да ти говоря за всичко това. Чудя се дали има изобщо нужда да се сбъдне проклетата ми трета мечта..., чудя се и защо проклетите сълзи текат по страните ми, независимо, че ти си тук и защо не ти давам да ги избършеш...

- Спокойно. И аз плача, само че вътрешно... Нещо ме дере вътре в мен и искам да ти помогна. Не ме интересува, че не искаш да избърша сълзите ти, не ме интересува, че тези сълзи са за друг... интересуваш ме ти и твоето щастие и твоите звезди... Те...те ме интересуват... Не ми пука... За пръв път в живота си не мисля за себе си, ами за някой друг... И това си именно ТИ... Не ме интересува, че няма да бъда с теб...просто искам един ден да ми изпратиш снимка на сина си...

- От къде знаеш, че ще имам син? От къде знаеш... аз си мечтая за това...

- То си личи, личи си още откакто ме погледна с онзи преценяващ и скептичен поглед и ми каза, че явно майка ми е била велика жена, щом е създала такъв син... Това не променя нещата... Моля те, спри да плачеш, моля те!

- А? Аз нима плача...? Не бях забелязала... Пак съм навлязла във вълните, от където няма излизане... Няма! Кога стана това с водовъртежа? Защо трябваше да разбирам, че вече не съм онова същество, което спечели една душа, за да я загуби, за да я загуби, защото се опита да спаси живота си и да не извърши грях, нали самоубийството грях било... Ето я поредната жертва... Еето я...! Съзнанието ми отказва да приеме, че едно същество, което толкова, ама толково много обичам... го разочаровах и му причиних болка...

- Виж какво, малката, нима не свикна  с всичко това, нима не разбра, че ти не си господар на положението, че не ти казваш какви ще са правилата? Чувстваш се така, точно така както аз се чувствам като гледам теб... Знам, че дните ти са преброени, знам, въпреки че отказваш да си го признаеш, ти много добре знаеш какво става и какво те очаква... И двамата знаем, че ти няма да родиш син, че няма да го снимаш... Знаем, че земята ще те погълне, но днитети все още не са отминали! Не бързай да се погребваш!

- Закъсня малко... Аз отдавна се погребах, а мисълта, че съм мъртва и сядам отвреме навреме да си пия чашката с момичето, което бях ме прави алкохолизирана наркоманка... Очите ми не са подпухнали само от плач, носа ми не е червен само от пиене, а главата ми не тежи от тревата, която пуших снощи... Снощи беше много хубава и прекрасна нощ... Сещаш ли се?

- Да... остава и да не се сещам. Знам , че сега не си мислиш за пиянството си... Знам, че сега те изгаря като виждаш, че той е тук и си мълчи, знам, че сега се чувстваш най-отблъскващото същество на света, защото така или иначе са ти обърнали гръб... Поварвай в съдбата си и недей така да се измъчваш... Повярвай, иначе наистина ще те цапардосам с нещо! По дяволите, ти си жива, бе мама му стара, стягай си парапаткте и тръгни по билото на планината! Там ще се видите пак с онази другата пияница и ще станете едно цяло...

- Хе хе... Аз отдавна не вярвам в това, много, ама много отдавна..., дори сега пак съм на онзи проклета граница... Мислех си, че вече съм готова да се погледна в очите и ще мога да посрещна самата мен... За съжаление чувствам, че преждевременно напускам този свят... И теб.

- Тука много се лъжеш... От мене оттърване просто няма... Щеш-не щеш, аз ще съм твоята нахална сянка и крачка няма да направиш без мен... Мисля, че разговорът, който водим няма смисъл... Прибирай си, че ще простудиш и тялото си...