В отговор на "Има дни..., в които не върви!"

Има дни, в които ти се ще изобщо да не си ставал от леглото... А има и такива, които въобще не трябва да ти се броят за изживяни!

Станах рано, пих вода - наглед нищо необичайно. Ден като всеки друг, в който трябва да ходя на работа. Излитам от входа и докато почти тичам към спирката усещам, че съм си забравила слънчевите очила. Не, че има слънце или аз ще видя такова цял ден затворена на луминисцентното осветление, обаче всичкии в тролея ще разберат, че спя /'щото това ми беше великолепната идея - да си доспя там/. Замислих се дали да не се върна да си ги взема, но понеже по график си закъснявах се отказах. Отиде ми спането... На спирката - КОШМАР! Народ, народ... откъде толкова хора в този квартал по дяволите?!? И всички някак събудени... МРЪСНИЦИ! Тролея идва, качвам и естествено не успявам да седна. Увисвам си на едната ръка и се старая с останалите пасажери да не си ставаме много близки, щот ни мъ кефи. Три спирки по надолу започва и епопеята на един ден, който продължавам да твърдя, трябва да ми бъде разрешено да "преиграя" отново!

Докато с мъка се опитвам да си задържа очите отворени, някой ме потупва по рамото и ми казва нещо. Свалям си едната слушалка и се обръщам. В първия момент не виждам друго освен пътници, които с нищо не показват, че имат да ми споделят нещо. В следващия момент вниманието ми е привлечено от "Вашето билетче моля!". Следвайки звука поглеждам надолу и намирам източника - дребничка контрольорка. Преди да помислите, че съм се разправяла относно редовността си, ще кажа, че аз без билетче или карта в градския транспорт не мога да се возя. Казвам "Момент", свалям си раницата и почвам да си търся картата. Няма я. Преравям раницата. Пак я няма. Почвам джобовете. Продължава да я няма. Накрая си бъркам в задния десен джоб, където се оказва и тя, заедно с парите ми. Размахвам я победоносно пред носа на лелката и тя с мърморене се отправя да тормози другите пътуващи. Натъпквам си обратно слушалката в ухото и вече гледам от близки с хората да не си станеме резки. Изтърсвам се от тролея с непреодолим никотинов глад и решавам, че е време да си купя цигарки. Понеже вече знам къде са ми парите уверено си бъркам в задния десен джоб... Обаче те за съжаление изобщо не се намират там. Следва нова инвентаризация на раницата и джобовете, която показва ужасяващата липса на всичките ми парички. Реших, че ще го преживея все някак.

Докопвам се до местоработата си и се преобличам в прекрасния си костюм, благодарение на който приличам на мормон-абсолвент. В момента, в който се паркирах на любимата си позиция, където посрещам и изпращам всички решили да си разтоварят нервите, крещейки по персонала на магазина, в който работя се появи и прекрасната болка от цистита. Неустоимо просто! И понеже с цистита се знаем от дълго време, сметнах, че направя ли необходимото, той ще си тръгне. Е да, ама друг път! Към 11.30 часа вече бях в предистерично състояние, а 3 до 5 мин. по-късно мечтаех да удуша някаква жена, а част от мениджърския екип се опитваше да ме успокои. С'а, ебаси, като не я устройва нещо, да си го изкарва на някой, който има отношение към проблема, а не на болните възрастни хора, тоест аз!

Минава обедната почивка... Минават още няколко часа... Нещата всъщност вървят към прогрес... само, че откъм болка и изхабени нерви в безсмислени спорове с кретени! Накрая вече положението вече е ън издържабъл и аз съобщавам на шефчето, че си взимам втората почивка по-раничко от предвиденото. С мисълта, че там, където е локирана колежката в момента има тоалетна, чиито услуги аз мога да ползвам, сиреч да си вися и да се самосъжалявам в следващия половин час, си взимам стъклена бутилчица кола и отпътувам. Два метра преди финала се спъвам в малоумно поставения бордюр и падам. Получава се някакъв микс от плонж и завлачване. Ама много яко паднах като си припомням сега. На колена, бедра, после размазани ръце и бутилката с колата се озова под мен сякаш цял ден беше чакала само и единствено да ми се забие в диафрагмата! После забодох и рамото в плочките, и точно когато дойде кулминацията и трябваше да си размажа фейса, се оказа, че следва стъпало и пропуснах тази част. Струваше ми нечовешки усилия за да успея да се изправя на крака. Огледах се, тъй като исках да се разрева сърцераздирателно, ма нямах публика и се отказах. Докато си оглеждах щетите и промивах раните, колежката се беше преоблякла и съобщила на шефа, че тя ще довърши моята смяна, а аз нейната. Пих нелегално една бира в кафето и цялата ми отделителна система зафункционира като нова. Пратиха ме в магазина с предписанието да стоя по-далеч от всичко, което може да ми падне на главата и така доизкарах деня без повече ексцесии. Затова да преминем към вечерта.

По време на вече традиционната биричка след работа, точно когато мислех, че всичко е наред се оказа, че хич изобщо не е. Един от колегите в изблик на алкохолно ръкомахане бутна една бутилка с бира... Тя се разля по цялата маса и всички около мен. Направо не можех да повярвам, че останах суха! Вече се бях приготвила да ходя да пална няколко свещички за тоз късмет, когато седящият до мен Стоян почисти цялата останала течност от масата... върху мен! След известно време и неизвестно количество изпити бирички всички дружно излизаме от заведението миришейки на кръчмата на леля Васа /пояснявам: леля Васа държи кръчмата на село и първото нещо, което ти се набива в съзнанието, когато влезеш там е специфичният мириз на джибре, пот и още нещо... кисело/. Разбира се, нямаше такси едно известно дълго време, а на мен ми се пишкаше отчайващо много. Накрая спряхме някакво жълто возило и на влизане си ударих главата. На излизане пък си одрах вече стабилно ожулената при падането ръка.

Общо взето това беше денят. Даже не можах да гледам записа с пребиването си от камерата.  Мога единствено да се хваля, че съм оживяла :)