В автобуса
Свърших работа към 19 часа и уморен, едва гледащ се качих на автобус 94 от Зимния дворец. За мен този автобус си е лична победа, тъй като си бях извоювал правото да се возя с що годе културни шофьори и да знам, че автобуса ще дойде навреме (жалба до общината, писмо до "Господари на ефира"). И седях и размишлявах за живота и за страната в която живеем.
Гледах през прозореца. Млади хора, на моята възраст. Стоят в бирарийките и си пропиляват живота. Същите тези хора ги виждам и сутрин, когато отивам на работа. Седят пак на бира, а живота за тях е низ от безгрижни купони. Спомних си моето детство, което изкарах улисан в романите на Жул Верн, Тур Хайердал, Карл Май, Агата Кристи, Айзък Азимов, Павел Вежинов, Блага Димитрова, Тери Пратчет, Дъглас Адамс и още много други знайни и незнайни писатели. И ми стана тъжно някак. Защо? Не знам. Може би за бъдещето на страната ми? Може би за мен? Нямам идея. Тъжното чувство си стоеше в мен докато пътувах и гледах разрастващият се Студентски град.
После влезе един бабаит и се запъти право към шофьора с думите "ЕЙЙЙ! Имаш ли билети?". Един друг вървеше редом с автобуса и ядеше банан. Тъкмо да го задминем го видях как направи отривисто движение и метна банана далеч от себе си. Не в кошче, а някъде по алейката. Сладур!
Типът отмина дъвчейки. Ние също го отминахме.
Аз не дъвчех, но и да дъвчех нямаше да ми стане по-солидарно с типчето.
Тази случка настани мисълта за чалгата в моята бедна редакторска глава. Не че за това мисля постоянно, от уредбата на шофьора дънеше някаква неземна простотия. Пропъдих я обаче. Замислих се за друго. Нещо по-приятно. Размечтах се.
Преди време работех в една информационна агенцийка само нощни смени. Бях още студент (и то тъкмо завършващ) и не можех да си позволя работа през деня. Като свършвахме работа към 7-9 сутринта, нощният екип отивахме да пием ракия в едно заведение, което тъкмо отваряше (няма значение, че е сутрин :)) за нас беше къъъъъсна вечер, пък и си бяхме свършили работата ;)) Обаче имаше хора, които идваха не след работа и не преди работа. Те идваха, просто за да киснат и да си губят времето и финансите, които най-вероятно някой друг им бе осигурил...
След 1-2 ракии всеки поемаше по пътя си. Моите лекции бяха приключили, упражненията - също, и ако нямах някой изпит за вземане се отправях по "Дългия път към дома". Моята съдба беше автобус 305. Натъжавах се (то и ракията е помагала) от хората, които виждах в автобуса. Отрудени граждани, бъхтили цял живот за една утопия, която не можа да издържи и половин век. Хора забравили себе си и собственото аз, залутани в ежедневната борба за насъщния и да могат и техните деца да киснат в заведенията по "Студентски" "град" (и двете са в кавички!!!). Сещах се за повечето ми колеги от университета, които идваха от най-далечните и неизвестни кътчета на БГ и се държаха като отвързани кучета, забравили откъде са тръгнали, но никога незабравящи да взимат парите от мама и татко, които също като хората пред мен бъхтеха от сутрин до мрак, за да може Тяхното дете да се чувства равностойно в "негостоприемната" Столица. Имах колеги, които не идваха на важни упражнения защото 8 часа им било много рано. Пътят от 37ми блок в СтГр до ХТИ бил много сълъг (всъщност е 10 мин. пеша), а автобусите сутрин били препълнени. Ние тъпаците от Св. Троица си ходехме всеки ден по 1 час с 3 превозни средства в посока и си седяхме сами на упражнения и лекции... Винаги ми е било загадка, защо идват хората в София и учат 4 години за инженери, за да могат като защитят да работят като сервитьорки или шефчета в ПК клубове. Нищо против последните две професии. Напротив, много ги уважавам, както и хората, които наистина ги обичат и ги практикуват от сърце. Просто се чудя защо тези хора не дойдат направо да работят тези работи. Защо си губят времето, а не запишат съответния курс, за да станат по-пълноценни граждани на тази страна...
Пак се отнесах много, но историйката на Тери ми напомни каква е тъжната реалност в БГ. Тук през деня кафетата са празни. Единствените елементи, които пъплят с винарки под ръка са търтеите, живеещи на социални помощи и мислещи над идеята "Как да смогна да изпия 500 евро този месец". В Нашата Мила Родина кафенцата са пълни ежедневно и ежечасно. Виждам хората да консумират, но малцина произвеждат. Поне в едно ни бива - винаги е най-лесно да се плюе управлението и да се оплаква човек от него, вместо всеки да поеме своята отговорност в изграждането на обществото...
И пак назад, в препълнения рано сутрин 305, в който почти никога не не си намирам място, а когато успея да го направя съм щастлив да мога да поспя до "Централна гара", за да не ме глождат тези мисли...
ПС-Доста тъжно се получи, но реалността обхваща целия спектър от настроения. Надявам се един ден положителните да са доминиращи.
И мен ме е страх от бъдеща България, в която повечето хора на средна възраст ще имат моралните ценности, които се възпяват в чалгата :(
Teri
Виж и мен на какви мисли ме наведохте само... в момента и аз самата принадлежа към онази скапана гилдия от завършващите висше образование и работещи всичко друго, но не и това, за което са учили...но това е друга история...
Та спомних си как една вечер избеснях малко, не че беше моя работа... работя в магазин с бърза закуска и идва едно момче, от тези напарфюмираните пишлеменца, за които животът си е просто Ша -ла- ла...Аз както обикновено се избъзиках (все си намирам нещо...), попитах го у тях майка му не му ли готви, че все идва при нас...Отговори ми: че защо са ми нашите? Не ми трябват, аз си живея сам.
Аз първо го пазагледах и му казах: "Брей...сам? Че аз така като те гледам, не работиш, как си живееш сам? Работиш ли нещо?" (все пак го попитах, може и аз нещо да се бъркам, нищо че все го зсичам из центъра с пърхащи момиченца и по кафенцата)... та той нищо не каза, позахили се безгрижно... И аз му казах: "Ами да... не ти трябвали вашите, сам си живееш... кой ги знае сега в коя държава се бъхтят и ти пращат парички, че ти да си живееш така...ама не ти били трябвали вашите..."
И тук също се дразня именно за онези отрудени хора, които ти, Тони, а и всеки от нас среща но улицата и знае, че те живеят така, заради отроците си, които разсъждават така...е, не всички деца са така неблагодарни...Понякога си мисля, че един ден и аз ще бъда човек, който ще забрави себе си и...жалко е...И е страшно...Децата са най-прекрасното нещо на този свят...но ние сме тези, които те копират...Задачата да ги превърнем в хора е така трудна... Аз самата виждам, че като малки децата ги учат да са добри, че хората са добри и честни, че...децата следват тези правила...но животът учи и на обратното и в един момент трябва да се намери начина, хем детето да е добро, хем да стане годно да живее именно в този живот и да се оправя с него...А времето е толкова малко! Чудиш се как да ги нахраниш и облечеш, работиш по 12 часа на ден! И понякога възпитанието заминава някъде...ох... и аз незнам, но ми се иска децата да си имат майки и татковци, които да задоволяват не само физическите им нужди...иска ми се да могат и да им обръщат повече внимание и да могат да ги насочват...
Аз също работех доста работи по време на моето следване. Работи, които не ми бяха по специалността, но винаги ми бяха интересни и давах всичко от себе си. Като студент работех в нет-клуб и после в информационна агенция. Като докторант (имайки се впредвид, че малко или много докторантурата е работа по специалността) работех паралелно още 2 работи - програмист и гипскартонджия. Има хора обаче (и то много, много), които си остават с примирението. Такова примирение води до отегчение и тежест от работата. Такива хора сме виждали на всякъде. Не случайно споменах сервитьорките и администраторчетата в нет клубовете. Всеки е виждал добри такива и лоши, специалисти и "специалисти". Има ги във всички области (скоро имаше една дискусия за шофьорите на рейсове - за простите чалгаджии и за младите и готини шофьори от форума на СКГТ). Аз лично смятам, че срамен труд няма (дори и проституцията), но също така мисля, че човек когато работи нещо трябва да го прави преди всичко от сърце и заради удовлетворението от добре свършената работа, и след това да гледа материалната част.
Аз не се съмнявам в никой буден, че ще даде нужното на децата си и ще ги направи не само добри, но и пълноценни хора! Лошото е, че когато човек гледа децата си в тежки времена, по някой път мислейки за храната (в първо значение), често забравя за духовната такава. Не е коректно изказването на една моя бивша колежка, че не можеш да нахраниш детето си с любов. Че трябва и хлебец - то е ясно. Но да не го храниш с любов и уважение, и да не намираш време за възпитание и внимание за това дете е също толкова лошо и престъпно, колкото да го оставиш без ядене.
Искрено вярвам и се надявам в близко бъдеще да можем да гледаме децата си както ни се иска и да нямаме мисли от рода "кифла или кукла", никога повече потискани от нищо. Също както децата ни да бъдат възпитавани и да растат като истински и продуктивни Човеци.
Спомням си няколко месеца преди да дойда тук. Още си бях в София и си се разхождах по Ботев към Гарата. Винаги се спирам на сергии за книги втора употреба. Не знам защо, но мисля, че истински стойностните неща се намират там. Имах 40 лв. и една-две седмици до стипендия, но това не попречи да ги оставя половината на сергията и да се сдобия с 6-7 "нови" книжки. Много ми е тъжно, че не знам немски. Тук има невероятни книжарници и магазинчета за книги и направо сърцето ме свива, че не мога да си разглеждам и купувам книжки. Е, мога, ама какво да ги правя. Тук осъзнах колко тъжно и страшно е да си неграмотен. Имаш очи, но не виждаш нищо...
... Немския ...
Това е език който се учи като всеки друг. С един ускорен курс за 6 месеца ще имаш вече нужните знания за да разбираш без речник 40 процента от съдържанието.
Не мога да разбера защо се вдига толкова шум около четенеото на книги под формата на книжно тяло. Много по удобно в повечето случай безплатно е да се чете от Монитора - по този начин запазваме и природата си. Защо трябва да се изсичат гори за да може да се правят копия на Хари Потър например.
Напоследък имам проблеми с врата ( с очите отдавна ) и ми е неудобно да чета дълго време от монитора затова и аз си принтирам това което искам да науча - но попринцип не съм привърженик на книгите в стандартната им форма.
-----------------------
И нещо друго. Не са въжни книгите, а знанието което те съдържат. А как и под каква форма човек получава нова информация не е важно.
-------------------------
The gods made heavy metal and they saw that is was good
They said to play it louder than Hell
We promised that we would
When losers say it's over with you know that it's a lie
The gods made heavy metal and it's never gonna die
Немския за момента не ми е в приоритетите. Не ми е и бил по време на специализацията. Научих дотолкова, доколкото да се разбирам с хората.
Относно хартиените книжки - мисля, че ти сам си отговори. Дори и с лаптоп в леглото, не можеш да се въргаляш както си искаш, както с една книжка. Да не говорим, че очите ти се съсипват много по-бързо ДОРИ и на ТФТ. А за горите - по-добре не го мисли. За достатъчно много глупости се изсичат гори, за да го ограничаваме откъм книгите. А пък и горите са възобновим източник, стига да има кой да го възобновява ;)
Имах един съквартирант, който си беше от Пловдив. На 26 години решил, че трябва да учи висше, това е похвално, но... Гордееше се човека, че от 18 годишен живеел самостоятелно. За него самостоятелно означаваше баба и дядо да му пълнят хладилника. Майка му да работи на две места за да му дава 500 кинта на месец и да му пере дрехите. А той беше зает единствено с учене и сериозно пиянстване. И аз бих изкарал още 2 висши при такава самостоятелност. Не може да разбере откъде съм научил елементарна електротехника за да си сглобя лампа и му беше адски странно как "интелегентен човек като мене" може да бачка лятото като строителен работник заедно с циганите и "тъпите" майстори за да си купи дрехи. Интересно ми е какво ще прави когато си отидат родителите му.
Понякога,или по точно много често си задавам въпроса защо...или по-точно не защо-много хора бутат яко пари,за да влязат някъде да следват,просто неполагат и малки усилия да седнат и да понаучат нещичко и по честен начин да кандидатстват.Първо влизат в университетите тези с парите,а току виж останало и някое местенце за тези които са се бъхтяли бая време за своята мечта-да следват.Някои учили добре за своята мечта,но въпреки всичко си остават за догодина,догодина...може да бъде по-различно,или все същата-КОРУПЦИЯ!
Има и такива,които полагат малко за да влезнат да учат,но имат късмет и успяват,не им за виждам,напротив много се радвам за тях,радвам се с цялото си сърце,защото те са имали късмет и са постигнали нещо!Радвам се и ще продължавам да се радвам за такива хора:).
Тази година завърших-училище,което преди време е било едно от най-как да кажа елитните в града ми,но в последните години забелязвам,как това училище става като всички останали-влизаш в него без големи усилия дори и с двойка на изпит те приемат,както и да е.Не бях зубар,не бях задръстенячка в това училище,признавам си-не учих много,но не учих и малко,завърших с хубава диплома,която много се радвам че я имам,дори и да не ми свърши никаква работа при кандидатстването,защото се взимаха оценките от български и математика,които ми бяха петици(е това няма значение какви са ми оценките по бълг. и матем. де:) ).Бях си поставила за цел-"Ще седна и ще се подготвя за кандидатстудентските изпити,ще дам всичко от себе си за да ме приемат да уча,защото искам това,дори и след време дипломата от университета да не ми потрябва,просто искам"!Да седнах и учих,е по някое време естествено се разтоварвахме с приятелки-ходихме за по кафенце и пак залягахме над учебниците.Някои ми се чудеха-"Как така никъде не ходиш,а си над учебниците",опровергах тези личности:)...както и да е дойде времето за изпитите ...тръгнахме по изпити,моята сестра беше с мен,тя обикаляше по градовете в които кандидатствах,няма да обяснявам колко много пари хвръкнаха за път,храна,изпити и т.н...От изпитите излезнах щастлива,доволна от темите,които ми се бяха паднали.Бях сигурна,е не сигурна но се надявах че съм се справила и че ще ме приемат,и не само аз всички около мен бяха щастливи и бяха сигурни че ще вляза...Излезнаха резултатите от изпитите ,къде добри къде не чак толкова добри,не искам да казвам какви са оценките ми,няма голямо значение но все пак ще спомена една-5,35 в УНСС.Когато си видях оценката незнаех да се радвам ли,да не се ли радвам...както и да е мина се време-дойде първо,второ,трето класиране...е на нито едно класиране,в нито един университет аз не бях приета...Една вечер като разбрах това..да почувствах се отвратително,просто седях и незнаех какво ще правя,какво ще правя с живота си..,но въпреки всичко не се предадох,за което нещо благодаря на моите родители,на човека,който срещнах съвсем случайно,който е до мен,и който страшно много обичам,тааа така де това е друга тема,да не се отклонявам:))..
Въпреки всичко си казах "Майната му,животът продължава,животът не спира до тук".След време се появи още една възможност-да ме вкарат някъде да уча,само че с пари,признавам си малко се поддадох на това изкушение,но след това разбрах,че това не е за мен и че не искам да вляза някъде да уча като повечето...просто няма смисъл от това.
После пак се появи-последният ми шанс за кандидатстване по честен начин път за тази година..силно се надявам да се получи и все пак да мога да вляза да уча,защото АЗ ИСКАМ!
Нещо много се разприказвах,съжалявам ако съм ви отегчила с мойта история,но просто имах нужда да я напиша!!!!!
ОБИЧАЙТЕ СЕ-ЛЮБОВТА ЩЕ СПАСИ СВЕТА!