В Едно Селце, Близо до Панагюрище (2) - продължение

- Деца! Снежни игрички! – промърмори чичо Петьо и тръгна към задния двор, следвайки тънката кървава вадичка по заснежената пътека. Двамата майстори, Тош и ГьореАта, засукали мустаците по запотените лица, клечаха и пърлеха прасето. „Мамка му, и прасе…” - помисли си чичо Петьо кисело.

Пенка мразеше суетнята около прасето. Селско й беше някак, кървища, миризми, кой ще я чисти тая пуста мръсотия! Пенка беше аптекарка,  което на село значеше почти докторка, а и обичаше чистичкото, наготово… Нали си беше и от Сопот, някак панагюрското село бе дребно място за големите й мечти. Ама, на, Петьо, с тоя фасон я грабна, а сега… - кръчми, аптеки, прасета. Пфу! Ще има даде тя да се разберат на всичките!

Извади чичо Петьо дребното запотено шишенце от джоба си, дръпна жадна глътка от ракийката, като се огледа крадешком да не го изненада Пенка в гръб. Както винаги...Не че е лекичка стъпката й, ама в тоя сняг кой ще я чуе! „Ех, майстори са тия двамата прасари! Пак ще ми оберат карантията, мамка му и прасе!” – залутаха се мислите му.

- Ей, момчета, я по-сериозно! Така както сте го подхванали тва прасе, май с Пенка ще го дооправяме после! Я, си гледайте качествено работата! Че и виното както сте наченали….

Тош го погледна начумерено и продължи да си пърли. Хубаво момче беше той, майстор, и си разбираше от работата, а и кротък беше. ГьореАта, обаче, щото на по-старите им кипи кръвта, се надигна, поизпъна отмалелия си кръст, изгледа свирепо кръчмаря и нагло надигна каничката с винцето. Червено, ама твърде резливо някак. „Мамка му и скръндзата е тоя Петьо, к'во вино... половин ден му клечим тука, пък той на шеф ща ми са прави…” – помисли ГьореАта и му тегли една здрава наум. Дип, че Пена си я биваше, инак да му е теглил сиктира…

Пенка погледна прасарите, въздъхна, набърчи нос, щото тя тия селски истории мноооого ги недолюбваше. Баница ще му вие на тоя селяндур! Да му се не види! Ама, нали е тарикатка, звънна един телефон на кака Тана, Гьоревата булка, и я намаза със сладки думи:

- Ох, како Тано, помагай, миличка! Че с това рамо дето ме е стегнало хич не мога кори да точа! А и тук весело ще стане, прасето като сложим да печем, пържолки, пръжки  – к’во ща правиш самичка там, я ела тук да си месим заедно….

Тана това и чакаше. И без това й беше чоглаво дето ГьореАта по цял ден клечи да пърли прасетата на чуждите булки, грабна кожухчето без ръкави и право у Петьови.  Чичо Петъо не я долюбваше Тана, много й знаеше устата и все го клъвваше я за туй, я за онуй. Ама, нали неговата Пена си падаше гражданка, все някой да й помогне, да я понаучи, да й посвърши работата, че тя докторка се бара с тая аптека… Що ли не извика сестра си Еовина, от Карлово,  да върти аптеката - пусто, на нея да я беше дал! Тя не че и Еовина беше лесна, пък и с тоя нов мъж вече хич не си падаше да си идва у дома често, ама поне кръв му е....„Пусти гражданки, да ви се не види, макар!”

Снегът бавничко натрупваше. Децата вече бяха изградили десетина снежни човеци, и сега шумно се валяха в снега.  Велина беше обула новите си ботушки, които много й отиваха на якето. Паца се почувства някак втора ръка, щото майка й я беше курдисала да играе с по-старите дрешки.

Изведнъж се разнесе глъч откъм пътя. Чичо Петъо обърна глава и се загледа….