В Балъкесир чичо Едже и Аз

В Балъкесир чичо Едже и Аз

Чичо Едже след участието си във войната за независимост заедно с Ататюрк,към края на войната  всеотдайно  посвещава живота си за по- доброто бъдеще и образование на младото поколение…

Джан Акън

Въведение и благодарности

С  надеждата  герои като чичо Едже които съзнателно са посветили живота  за човешките ценности и са поставили основите  в развитието на бъдещето на младото поколение винаги  да съществуват.

Гледайки в днешният свят виждам  че, героите вече живеят единствено в  книгите,разказите и телевизията.

Децата ни , нашите млади хора и дори ние възрастните едно десет години напред  и не помисляме дори да направим  нещо за развитието на  идващото поколение.Натъжава ме мисълта че, нямаме дори това желание да не говорим изобщо  някой да посвити живота си.

Да оставим настрана зрелостта да направим нещо за общественото благо,дори за самите нас нищо не предприемаме.Мечтите ни за   извисяването ни към по- добро се стопяват в сивотата на ежедневният живот.Както стопяващият  се  в сънищата ни  прекрасен свят.

Дотолкова сме свикнали  с  монотонното ежедневие, с еднообразното  лепкаво удобство.Със затвора на  комфорта  си със  скалъпените и приети норми,които си мислим че,познаваме и се страхуваме да променим.

Когато и  да решим   да  излезем от света  на мечтите си и да  ги изявим в реалността. Несигурността  и неуредиците на живота с цялата си мощ падат върху нас и затварят всички пътища.С изгаснало въодушевление и разочарование ,с наведени глави се връщаме  да живеем в затвора старите си навици и привички.

Неможем дори на себе си да помогнем.Нищо и в никакъв случай не можем да променим,защото  това не е по нашите сили. Това което искаме да постигнем не се побира дори, в  най- развихрените  фантазии.

Животът  обаче е  жива картина  в която всеки миг се вливат нови цветове.Тази картина незабележимо се оцветява от нашите малки идеи които стават реалност и се разкрасява.

Стига един път  вътрешно да вземете решение;Живота си да направите по- смислен,по-човечен и да  го споделите с останалите.

Стига един път да решите да станете герой за едно малко дете, за един възрастен, за семейството си, за хората.

Стига един път да решите да посветите  съзнателно и решително себе си  за  изграждането на по – добро и хуманно бъдещето на хората.

Вие вземете решението да станете истински герой.Другото ще се нареди и ще дойде на местото си.

Вие и да не знаете,другите ще знаят.Истината и добротата никоя тъмнина не може да покрие.Тази книга посвещавам на Чичо Едже,на незнайните  истински герои и на решилите да бъдат герои.

ДЖАН АКЪН

„Човекът е създаден  като най- върховно и почтено създание между живитесъщества.Човекът обаче,за да бъде истински  човек е  възможно само ако той  търси  и намери ценностите в живота,които   задължително   да изпълнява.”

МЕВЛЯНА

Джан Акън през живота си това никога не го забравяй

„Животът има смисъл когато  го споделяш с другите,когато  се отдаваш за развитието и усъвършенстването на хората; за едно  по –човечно  общество и израстване на едно достойно младо поколение.”

ЧИЧО ЕДЖЕ

„Истинските герои са  тези които живеят сред нас скромно  и почтенно, и са се посветили  в развитието на  човечеството за по-добро  и хуманно бъдеще. Те чрез своята смелост и упоритост с малко усилия правят големи промени .”

„Геройството е да  се посветиш да обичаш , тачиш и дадеш живота си за хората.”

ДЖАН АКЪН

БЛАГОДАРНОСТИ

Благодаря искрено и от сърце на всички на които дължа това че, днес съм тук на това място, благодаря  на своите съученици на които дължа запознанството с него.Благодаря и  на Чичо Едже за неговата обич и неотменна  подкрепа,на учителите си и на незаменимите си скъпите  приятели.Благодаря  също така и на писателката и поетеса Нилгюн Нарт на която дължа идеята да напиша тази книга,защото когато й разказах тази история тя впечатлена ме посъветва:”Това непременно го напиши на книга.”каза.Благодаря  истински на всички ви….

Благодаря сърдечно и на учителите от ОУ „АТАТЮРК”  в Балъкесир които са поставили голяма снимка с лика на Ататюрк на която пише: „Обичта към детето започва с неговото образование”.Те успешно продължават обучението  на своите възпитаници с голям успех…

БЛАГОДАРЯ ВИ МНОГО…..

.
ПЪРВА ЧАСТ

 Глобалното затопляне

Между смътните  си детски спомени имаше неща които бях научил от един човек когото никога не бих забравил.Командирът на рота от освободителната война ветеранът Чичо Али Саип Едже.

Спомените ми свързани с него,годините и събитията неможаха  по никакъв начин да зачитат от съзнанието ми. Всичко си спомням така сякаш сега отново го изживявам.Когато си помисля за него или само от ума ми да мине на лицето ми една тъжна усмивка.

„Сине Джан !!” сякаш чува гласът му с войнишки акцент.Затова че имах шанса да познавам човек като него  и научените за живота тънкости с цената на перла разбирах за пореден път колко бяха важни и необходими за мен

Аз и всичките ми приятели бяхме  големи късметлии че, имахме шанса да познаваме Чичо Едже.Той беше една от причините след години отново да се видим и съберем със съучениците си от Балъкесир.По наше време нямаше телевизия а и радиото беше ограничено . При срещата на  улицата на двама ученикате веднага се питаха:

”Чичо Едже за какво говори във вашето училище?” и се започваше задълбочен диалог

Гордостта че  познавахме и бяхме възпитаници на Чичо Едже беше  истинската същност

Във всички нас обичта ни към него беше дълбоко   заседнала в сърцата ни.

Повечето ученици в началните и средните училища в Балъкесир го познаваха по речите му по  етика и морал и организираните конференции в училищата.Беше посветил живота си на турската народна просвета.След като завършва Военната академия през 1910 година участва в I. Световна война първо във Суецкият канал после в Чанаккале. Пенсиониран  с титла Майор  през 1934 година в последствие раняване на бойното поле той се заселва и установява в Балъкесир.От тази дата нататък Чичо Едже  се отдава изцяло за възпитанието и образованието на децата и става техен  учител,любимец и герой.

С наследството му останало от баща му и ветеранската пенсия той подпомага отварянето  на 12 училища в селата на Балъкесир и едно в центъра на града ОУ ”Чичо Едже”

С Чичо Едже се запознахме преди много години.Тогава бях още първокласник в Балъкесирското основно училище ”Ататюрк”

Всеки вторник посещаваше нашето училище и разговаряше с учениците.Разказваше ни истории от които да вземаме поука,даваше ни примери и съвети.

При всяко посещение  в ръцете си имаше един  сух или мек хляб.Но в ръцете му винаги се намираше хляб. Веднага щом го видим всички деца го обкръжавахме и започвахме да слушаме с любопитство.Първо ни погалваше по косите ни като баща гордеещ се с децата си,даваше един войнишки поздрав , изваждаше от торбичката хляба и започваше да разправя.

При едно от посещенията му  в един вторник,ние виждайки го наобиколихме моментално .В ръцете си носеше торба в която беше сложил от пътя събран хляб.Вдигайки хляба нагоре,

Чичо Едже:

Деца,Този хляб който виждате отдолу има печат отбелязващ фурната в която е  приготвен.Обикновено всеки откъсва тази част и я изхвърля. Аз събрах тези  талончета, откъсвайки печатчето, се откъсва и голямо парче хляб.

Аз при всяко купуване на хляб събрах тези талончета.От 50 откъснати талончета   се откъснаха толкова парченца които бяха равни на един цял хляб.”Помислете  да видим вашите майки и бащи колко  изсъхнал хляб изхвърлят на боклука.”каза и дълбоко въздишайки продължи…

”Деца един ден в света ще има хора  умиращи от глад.Лешоядите ще ги дебнат,нападат и изяждат.Затова не изхвърляйте хляба и храната в боклука.От хляба откъснатите талончета изгризвайте до край. Нищо не прахосвайте напразно.Един ден  ще има нужда от всеки изхвърлен залък. В света населението нараства.Ще дойде ден когато храната няма да достига”каза

Всички заедно много се смяхме на това че,лешоядите ще изядат хората.На никого не му се струваше истинско.Как ли пък една птица ще изяде човек си мислехме ние.Въпреки всичко обаче и бяхме много любопитни как изглежда птицата която ще изяде човека.От учебници и книги положихме огромни усилия да открием снимката на птицата която ще изяде човека, но нямаше никакви резултати.Неможахме нищо да открием.
      

 По времето когато ние бяхме в началното училище за учениците които търсеха някакви материали имаше само няколко енциклопедии от които можеше да се  черпи информация.В тях намиращите се снимки бяха много малки, колкото бълха и  за да можем да разберем какво има на снимката се взирахме толкова много ,докато ни заболят очите и въпреки това от размазаното мастило нищо неможеше да се различи.

При идването на Чичо Едже  следващата седмица се ние му се оплакахме че не можахме да открием снимката на лешояда и че сме претърси  заедно с приятелите си навсякъде в Балъкесир без никакъв резултат.

Чичо Едже ме погали нежно по главата и каза с уверен в себе си глас:

”В Балъкесир трябва да отворим голяма библиотека.Търсените от вас книги,снимки и информация неможете с точност да откриетеи това доста ви затруднява и спъва   развиването на  вашите задачи и теми.Това е голяма загуба за подрастващите.Надявам се един ден в този град да има голяма библиотека Джан.”  Моят глад за знание доста го беше впечатлило.

А аз го попитах;

”Защо те наричат Чичо Едже”

Тихичко се засмя и прошепна;

”Питай ме за неща на които мога ти отговоря.За себе си нищо незнам но, всичко свързано с уроците ти и с това за което искаш да научиш може би знам доста неща ”каза вземайки си сбогом  си тръгна обещавайки следващият вторник да дойде със снимката на лешояда.

Не можах да разбера какво искаше да каже?

Бях много любопитен какво означава името Едже затова още при започването на урока попитах учителя си.Учителят ми отговори че Чичо Едже го наричат така, защото той е много мъдър и умен  човек и, името му означава учител, наставник,знаещ и това име много му подхожда защото той непрестанно и безвъзмездно   е отдал остатъка от живота си  за блогополучието и щастието на хората.

В този момент Чичо Едже още един път порасна в моите очи и навлезе дълбоко в моето детско сърчице.  Неговите разкази и наученото от него  за мен бяха  като пътеводен лъч през целият ми живот. Тази светлина беше светлината на Чичо Едже.Аз колкото и  много да уча и колкото да се издигам професионално и да познавам много  хора тази светлина остана вътре в мен.тази светлина нито примамливото богатство нито мазните и лъжливи усмивки нито пък хорското предателство не можаха да заличат и почернят.

Всеки път  в мен изгряваше и се увеличаваше една светлина.Тази светлина ме напътстваше  винаги  при избора и намирането на правилното решение,напомняше ми  за човешките добродетели,при всякакви условия ми помагаше да остана съвестен,справедлив и верен на идеалите си.Нарасна още повече с  приемането  света на моето мислене и действията ми

В целият си живот  в мен остави  най-голяма диря Мевляна който дълбоко  впечатли  моят духовен свят  със своята философия,скромен начин на живот,човеколюбие и всеотдайна помощ  към всички.Другият човек  когото ценя и дълбоко уважавам е  чичо Едже .Двамата приех за свои учители , лидери и хора които са достойни да бъдат следвани.  От техният път и светлина не се отделих.

Теб споменах Мевляна

Върху крилете си понесох любовта,

Като в жар гори сърцето ми сега,

Във всяка клетка усетих радостта,

Обиколих много по- небе,море и земя.

На всички езици разправих за безкрайната любов на Мевляна.

Там където отивах Теб споменавах Мевляна.

Във всяка улица ,във всеки град безспир за Теб разправих,

С Божествената ти любов и светлина се озарих.

Хората с твоята праведност и всеотдайна обич просветих

В океана на щастието се потопих

Теб споменах Мевляна

Където да отида за теб разправих.

Разправяйки се възвиших

Възвишавайки се падна пердето от моите очи и щастие сърцето ми обви.

И аз в теб открих за морната си душа отдих

Река станах лудо,лудо течаща,

Езеро станах плискащо,преливащо,

Море станах с прииждащи буйни вълни,

Аз в Теб

Аз станах,безкрайното  щастие в душата си издълбах.

Слънце станах с обичта ти стопляща,

Покълнаха семената на любовта,

Нека разцъфнат цветята на радостта,

За всеки проблем решение,

За всяка болка лечение.

Отразяващо на всякъде светлината на любовта ми.

Където да отида името ти се спомина,

Където да погледна съществуването ти вълнува.

Твоето достойнство в душата ми се влива.

Тази душа в Теб радостта открива.

Аз съм една душа.Ти друга,

Навсякъде живот има.

Елате нека всички сме единни.

С божествената любов да изгорим,

Да забравим земните интриги.

Да погледнем с очите на нашите сърца

И се влеем в една единствена душа

Джан Акън

Да бъдеш герой и да си умен ,да можеш да показваш пътя на хората,да си  като светлина в тъмнината и да си готов винаги да гориш за приятелите  се убеждавах още един път колко бе важно.

По пътя на живота си колко ли  пъти сме се загубвали в дълбините на душата си.

Колко пъти  сме загубвали своя път и сме оставали самотни.Колко пъти сме падали и ставали за да продължим  напред.Кой ни подкрепи  духом и подаде ръка.За да си спомним че, сме хора и за да сме  наистина хора в истинският смисъл на думата към какви добродетели се придържахме.

Ччичо Едже следващата седмица във вторник дойде с една книга на ръце.Всички тичешком го наобиколихме и зачакахме любопитно.той  разгърна страниците на книгата и ни показа  една снимка на ”Лешояд”
. 

 На картинката имаше една птица с оскубани пера с гола и суха глава.

”Това ли ще ни изяде?”попитах

И се засмях от сърце,Почти загубих себе си от смях.Много ама, много се смях.

Бях малък, бях дете.

В живота ми нямаше много неща които да ме зарадват и развеселят.Тъй като в семейството си бях подложен на постоянен тормоз, още от ранно детство  светът за мен беше помрачен.Понякога забравях дори да се усмихвам.

Гледката на лешояда  със сухата си,плешива и оскубана глава предизвика в мен неудържим и голям смях.Защото птицата ”Лешояд” която виждахме в близко бъдеще щеше  да  изяде човека и беше една опасност.От снимката това което виждахме обаче, на мен никак не ми изглеждаше  страшна.

Всъщност опасността и насилието за мен бяха в къщи.живеех  постоянно със страха  от побоя и тормоза на баща си.С моя детски разум за мен опасността трябваше да е нещо по-голямо от вас и да застрашава живота ви.

Мисълта че, малка и плешива птица като лешояда може да бъде опасност предизвика шок в моето малко и обтегнато тяло и душа.Толкова силно и от сърце съм се смял че цялото училище се събра на главата ми и  започнаха да се смеят на моя смях.Всички заедно,цялото училище се смяхме на това че в близко бъдеще нас хората ще ни изяде лешояд.

”Една птица ще яде хората!!!  Хаха хахахах…”

Чичо Едже на нас;

”Да един ден ще дойде и тази птица ще изяде хората.”

1-Сладководните води ще  се изчерпят.

2-В света храната ще намалее.

                     3-Обработваемите земи ще изсъхнат и опустеят

4-Един ден  въздухът ще бъде замърсен и дори ще  свърши.

.

”Затова  още от сега нека бъдем пестеливи”

”Да пазим ценностите,земите и водата на  страната си както пазим живота си”

”Уважавайте майките и бащите си и ги обичайте, защото те са ви отгледали”

Не се страхувайте да  бъдeте справедливи и добри и да развивате моралните си ценности”

”Не си правете зло един на друг”

”Добротата и хубавите работи красят човека”

”Целият свят чака от човека  добро и морално поведение”

”Човекът трябва да  бъде човек в истинският смисъл на думата”

”Дори да попаднете в лошо положение  или да останете гладни и да загубите всичко което притежавате не се отказвайте от вашата почтеност и човечност”

По това време не можех да разбера смисъла  на всичко казано от него но, също така и нищо не забравих всичко внимателно записах и запазих в моята памет.Със сигурност един ден щях да имам нужда от тях

 Вниманието на Чичо Едже към мен и донесената снимка на лешояда  в училище която не забрави ме впечатли много силно.Досега никой не ми беше обърнал толкова внимание отблизо.И аз от своя страна исках да му дам нещо с което да го зарадвам.

Само че, аз нямах нищо което  да мога му дам.Какво ли можех да направя?Досетих се че,беше войник и реших да наредя своите приятели и да му устроим  малка церемония която да покаже нашата привързаност и обич към него.

Събрах своите съученициот клас  и всички заедно слезнахме долу.Наредих петнадесетте си съученика пред статуята на Ататюрк на една редица  равномерно и развълнувано зачакахме Чичо Едже.Виждайки го още на училищната врата влязъл,недовлязълизвиках с цял глас ”Внииимаааниее”

” Господин Едже Учениците от ОУ ”Ататюрк” са на ваше разположение и готови за вашите заповеди ”казах.

Съучениците ми взимайки моята заповед шумно преминаха към същинската част и заеха поза за поздрав

Всички наоколо ни наблюдаваха с интерес.

Чичо Едже дойде при нас и с радост и гордост на лице ни поздрави.Започвайки от началото на редицата се здрависваше един по един с всички мои приятели като ги погалваше мило по главата. Точно беше стигнал към края на редицата когато изневиделица се присъединиха още около десетина човека,после още десетина.Ние гледахме учудено и се опитвахме да разберем какво става.От горе учителите които ни видяха също слязоха бързешком и застанаха в редицата.

           Изтича и продавачът на закуски,сладкарят и без това беше в редицата родителите които бяха довели децата си до училище,униформени и цивилни всички заставаха на редицата и чакаха с нетърпение и вълнение Чичо Едже да се здрависа с тях и подаваха главите си напред с детско послушание за да ги погали. Той с бащинско милосърдие се здрависваше и погалваше всеки с обич.

Всичко сякаш беше като една голяма игра.Всеки излизаше на сцената изиграваше ролята си и си тръгваше.Напълно се бяхме вживели  в тази игра и бяхме очаровани

В редицата бяха наредени и класната ръководителка на съседният клас Г-жа Суна и съпругът й който беше лейтенант и беше облечен с униформата си.Когато дойде неговият ред той толкова силно се представи и даде поздрав че,всички много се развълнувахме и потреперихме.

.

.
Всички гледахме и чакахме  с любопитство.”Чичо Едже  дали обича повече Лейтенанта от нас?”си мислехме.Това което очаквахме обаче не се случи и Чичо Едже както прегърна всички така прегърна и него и обръщайки се към нас

”Вие всички сте моите войници.И вие всички сте равни пред мен. Защото преди всичко ние всички сме хора.”каза

Накрая за да изпълним националният марш ние се наредихме в истински редици и така нашата церемония завърши.

Директорът на  училището дойде до  мен и каза:

”Сине Джан Заради теб пропуснахме първият час но,си струваше защото ти превърна  този ден за нас в празник.Аз ти благодаря от свое име и от името на всички.”

С ентусиазъм изпявайки марша ние се отправихме към класните си стаи.

Чичо Едже се отдели от  нас и тръгна към  следващото училище в града.

Дълго,дълго  гледах след него.Колко много обичаше учениците и войниците.Добре че,беше пристигнал в нашият град Балъкесир и бе  останал да живее тук си помислих.

Доколкото знаех той беше родом от град Измир.След раняване във войната и дълго лечение в чужбина беше дошъл и останал да живее  тук.
.

.

.
Втора част

Чанаккале е недостъпен

При един разговор чичо Едже ми беше споделил колко много обича Балъкесир.

”Джан в този град има нещо особено което ме свързва и вълнува.Досега видяx много места обаче, никъде не се почувствах у дома си както тук. Тука почвата,водата ,хората всичко е някак си по различно.” Беше казал.

С  борбен дух до края на живота си, безвъзмездно вземащ мястото си до справедливостта и без страх от нищо винаги с истината на уста.Готов  навсякъде и при всякакви условия да се доразвива и да подпомага  развитието,образованието и възпитанието на подрастващото поколение и населението.Винаги  скромен и сдържан и наставляващ  за пестелив живот  той е един истински и неповторим  герой.Запознаването ми с него и шанса да го познавам отблизо,да се възползвам от познанията му и да бъда негов ученик.Голямата му роля  за израстването ми и оформянето ми като личност и човек. Опознаването на живота от такъв надежден човек с такъв широк мироглед и познания и удоволствието да го наблюдавам,слушам и следвам отблизо за мен бе много скъп и безценен подарък на съдбата.

Мислех си какъв човек с късмет съм. В тези дни дори, да не разбирах и да не знаех цената на това ,аз  живях давайки  заслужената стойност.Не забравих нищо от изживените си спомени. С преминаването на годините с още повече усърдие и внимание запазвайки всичко в себе си и    увеличавайки и осъзнавайки стойността на наученото  аз сега да го предавам и на другите.

Ахх Чичо Едже добре че, съм те  опознал си казах.

     И се изпълних с чувство на признателност. Сега когато подготвям книгата си за глобалното затопляне,за прехода на човека от човешкото осъзнаване към човешката любов и динамиката  на промените в  обществото колко много си спомням за теб.

Както  Мъдрецът Мевляна  така и Чичо Едже се бе отдал да служи на благосъстоянието на хората.Той ни показа как обичта към хората променя техният живот към едно по-добро бъдеще. Научи ни как да обичаме и да бъдем обичани и чрез това да станем по-добродетелни,скромни,почтени ,справедливи и мили.Сега от него наученото аз се опитвам да напиша и да предам на колкото се може повече хора за да живеем всички заедно в мир и любов.

Аз докато бях потънал в  задълбочено разсъждение изведнъж сърцето ми се присви силно.Сякаш имаше нещо което бях заровил на дълбоко и не исках да изплува,обаче то напук на мен се опитваше да излезе  на повърхността.Не можах да устоя повече и в един момент  дадох свобода и си спомних нещо за което не исках да си спомням.Пред очите ми като филмова лента се изнизаха кадри които много ме нараняваха и които не можеш да забравя и ужасно ме натъжаваха.

   Този ден никога,ама никога не можах да забравя. Следите от спомените бяха оставили  неизлечими рани по-тялото и душата ми. Опитвах се да разбера и отговоря  защо трябваше да изпитам тези мъки и страдания в своето детство. Тези спомени останаха с години между ръцете ми. В живота си  не можах да намеря място където да ги поставя.
.

Заедно със семейството си живеехме извън Балъкесир в  държавен апартамент  в един от  блоковете в зоната на тежката индустрия.Моето училище се намираше на четири километра разстояние от там.

 Бяхме бедно семейство.Баща ми беше държавен служител и парите винаги недостигаха за да изкарамесносно до края на месеца. Всяка година при започването на училищата родитело-учителското  настойство ми отпущаше пари за училищните ми потребности.Учителят ми ме хващаше за ръка и заедно отивахме на пазара който ставаше всеки вторник и ми купуваше униформа,обувки,учебници и тетрадки.

По време на ученическият си живот бях лишен от всичко и гледах само от далеч и с огорчение благосъстоянието на своите съученици.

Животът ми бе изпълнен с много трудности.За да се нахраня,да се облека ,да отида до училището полагах неимоверно големи и непосилни за годините си усилия.

Бях принуден  още на шест годинки сам да ходя на училище и да се справям сам с трудностите.От вечерта си сверявах часовника и ставах в ранни зори за да отида до училището си.За малко и хилаво дете като мене беше доста изнурително да изминавам  пеш този мъчителен и дълъг път.В летните месеци денят бе дълъг и се съмваше рано. Но ,през есенните и зимни  месеци бе тъмно,пусто и студено.

И аз много се страхувах от този за годините ми непосилно дълъг път.

Навсякъде бе  пусто и страшно и аз вървях заедно с тъмните сенки от все страни.Струваше ми се сякаш след всяко дърво ще изскочи някакво страшилище и ще ме грабне и отведе със себе си.И аз вървях с бързи крачки,почти тичайки.

По пътя към училищетодвата километра минаваха доста интересно за мен. Първо пътят ми минаваше през фабриката за металообработване”Тюлюкабаците”,след това идваше Балъкесирската кланица а след нея фабриката за военно оборудване и ремонт на оръжия за армията.

Този път беше едно от най-забавното нещо от детството ми преминало в повечето случаи в тормоз и страх  за които си спомнях.

Най-напред срещах тюлюкабаците.Виждайки ме да приближавам те скачаха като лъвове  на крак и вдигаха нагоре ръцете си като лапи и ме сплашваха”бййооооооо” и наистина всеки път много се изплашвах.Наричах ги тюлюкабаци защото ме плашеха и бяха чисто черни.

.

.Работниците от металообработващата фабрика всяка сутрин палиха големи пещи,които нагряваха  до  зачервяване. Те хвърляха в пещите големи железни отломки,които там се разтопяваха.После прекарваха нажежената и разтопена смес през големи цилиндри от които излизаха  десет метрови прътове използвани в строителството.Докато работеха пред пещите те ставаха целите в сажди.

И аз много се страхувах от тези черни мъже.От тяхната чернота в мен се пораждаше уплаха и ми изглеждаха космати,затова си плюех на петите и бягах.Разбира се без полза,всеки път ме хващаха  и ми даваха по една задача по математика.От моята външност ме оприличаваха на  индианско момче затова  ме наричаха помежду си като ”Белият Орел”.

Единият от тях хващайки ме;

”Кажи Бял Орел!Пет яйца от пет стотинки колко струват” ме подпитваше  и отговорът ми и да е верен и да е грешен без значение като на индианците ми нацапваше по едно обратно ”V”

от двете страни на носа ми със саждените си пръсти.

”хайде сега върви бързо на училище.Научи верният отговор Бял Орел.УРГ и тогава ела” казваше.

Поставяше предварително написаната на листче задача по математика в джоба ми и ме пускаше на земята да си ходя.

След време научих че, за ми подготвят  някакъв въпрос ковачите половин час от къщи до ковачницата са умували и решавали  каква задача да ми дадат,и след това са давали  лист от  хартия на някой измежду тях който може да чете и пише за да ми я подготви.Бях в трети клас когато научих за това.Един от работниците когато ми разправи за това аз много се развълнувах.С години заради мен са се мъчили да измислят задачи.

В този момент разбрах колко много се интересуват и занимават с мен за да ме учат и изпитах огромна благодарност към тях.

Аз отивах на училище със знаците от сажди на лицето си и там се мъчех да ги избърша със салфетката дадена ми от учителката.Тогава изпитвах голям яд към тюлюкабаците.Мислех си кога ли ще ми дадат въпрос на който ще мога да отговоря.

Учителката ми всеки път смеейки се на глас;

”Пак ли неможа да отговориш Джан?”Ела заедно да разрешим проблема казваше.

Преминавайки през Балъкесирската кланица се отправях към зоната на войниците.

Тук патрулиращите  с оръжие войници ме чакаха  да дойда с четири очи. Виждайки ме още на хоризонта,далеч на метри ;

”Хей Джан днес какво ще научиш” започваха да подвикват

Те с нетърпение ме чакаха да доближа  до тях и стояха хванали се на бодливата тел изплетена върху дебел бетон.

Гласовете и въпросите им ставаха все повече и се увеличаваха и вливаха в едно.

Войникът от Диарбекир Батко Шехмуз;

”Лелеееее  Джанооо   сутринта в колко се събуди кажи, олелееееее”се провикваше

Войникът от Токат бате Хайдар с плачевен глас:

”Сега и моите дечица са станали и са на път за училище Джан” казваше

По-старият от тях войник отТрабзон намесвайки се в разговора и  успокоявайки по свой начин Токатлиятя Хайдар;

”Какво си се разхленчил пък и ти,добре са ти дечурлигата.Немой така сутрин,сутрин  виж и мен ще разплачеш сега”  казвайки се смееше.

 В този момент се чувствах като един от тях.Развеселявах се,забравях за вкъщните си проблеми и летях от щастие.

Помислих си по това време колко лесно ставах щастлив въпреки проблемите  тежки за едно беззащитно дете. Стигаше ми само, някой с усмивка да  се поинтересува за мен и да ме предразположи.Като дете за да съм щастлив толкова ми беше предостатъчно.

Предполагам че,и  в техният живот в това сиво и безлюдно място освен мен нямаше никой друг.Принуден да минавам всекидневно от тук за тях бях станал за тях по-близък и от техните семейства.

Близостта ни и времето прекарано заедно с обич които си разменяхме беше  около два километра покрай телената мрежа.

Тази обич беше по-скъпа за мен от обичта опитвана да се даде цял живот или която  не бе предложена цял живот.

Защото нито аз нито те не очакваха друго освен обичта и сподялбата.Свързваше ни единствено два километровият път покрай телената мрежа извървян заедно със тях в разговори и весели закачки.

Когато пристигах в началото на мрежата батковците войници започваха да събеседват сладко с мен.Два километра вървейки ние разговаряхме.По-точно казано аз бях длъжен да вървя за да отида на училище,а те ме придружаваха за да разговаряме.

Моето хилаво и крехко телце и невинният ми детски вид предизвикваше  в тях състрадание и бащинско съчувствие.Батковците ми вземаха ученическата чанта за да я носят и с мен по-детски се шегуваха.

Взелите чантата минепременно с любопитство я отваряха разглеждаха. Тук повечето от тях бяха дошли да отслужат военната си служба оставяйки семействата и децата си и мене ме обичаха толкова колкото и собствените си деца.

В чантата си имах  книжки с приказки и разкази.батковците всеки път вземаха книжката с големи шарени картинки на животни и се мъчеха да четат от нея.Мислеха си че,ако внимателно гледат рисунките ще познаят и буквите ще разберат как да четат.

Тези книжки ми бяха подарени от моята учителка,защото за по-малко от един месец  аз пръв се научих да чета и да пиша.

Светът беше станал мой когато заедно с червената лента ми бяха връчени пред целият клас.

В нашето училище когато аз бях първокласник беше традиция ученикът който първи се научи да чете и пише да бъде награден като му поставят червена лентичка и подарят книги.Затова учителката ми ме заведе до директора и той ме изпита като ми даде да прочета и да напиша нещо от книжка със заглавие жълтият трактор.Когато направих всичко без грешка той остана силно  изненадан и зарадван.
”Браво на теб синко Джан,за много кратко време си се научил да четеш и пишеш”каза и пръв  ми постави червена лента  и връчи десет шарени книжки с приказки и разкази.

Да се разхождам между класовете с червената панделка на яката си и да казвам с гордост ”аз мога да чета и пиша” беше прекрасно и незабравимо усещане.

От подарените ми книги най-много харесвах и обичах „Чанаккале е недостъпен”в която се разказваше за войната в Чанаккале.Тази книжка беше винаги с мен и аз не я отделях от себе си  и я четях навсякъде при първа възможност.

Войниците които разглежда книжките, скришом се опитваха да четат и когато не успяваха много се натъжаваха.Аз усещах и разбирах  това  и им обещавах че, на връщане от училище ще им прочета един от разказите в  книжките.

Тъжните им и унили лица от неспособността им да четат винаги дълбоко ме впечатляваше.

Понякога ми хрумваха странни идеи.Струваше ми се че,всъщност батковците войници можеха да четат но, само се преструваха че, не могат. Защото те  ме поставяха на мястото на собствените си деца които  бяха оставили в своите села и градове, и по този начин искаха да ме насърчат да чета и  уча повече.

Сега на тези години разбирам и си давам сметка  колко много са ме обичали ковачите-тюлюкабаци и батковците войниците които заедно  с мен  извървяваха цели два километра само за да ми носят чантата ,да разговарят с мен и да ме развеселяват .Те бяха заели незаменимата си роля в малкото щастливи мигове на моя малък свят.Когато и да се замисля кога съм бил щастлив на ум ми идваха миговете прекарани с Чичо Едже,тюлюкабаците и батковците войници

През зимата когато валеше сняг по-пътя към училището на мен много ми беше студено.Бях облечен в тясното си яке с къси ръкави на което по-никакъв начин не можех да вдигна ципа  нагоре.На краката си имах вълнени чорапи и найлонови терлици.Аз докато отида до училището чорапите ми ставаха  чисто мокри и от студа понякога ставаха твърди като дъска.Когато стигах до училището  преминал през  хиляди препятствия в класната стая заварвах моята учителка госпожа Кадрие.

Учителката ми идваше рано в училището за да почисти и подреди  столовете и чиновете.Тя като ме виждаше на вратата веднага ме посрещаше и вземаше чантата от ръката ми, после ме накарваше да седна до предварително запалената печка изкарваше мокрите чорапи от премръзналите ми крака и ги постилаше върху печката за да изсъхнат.

След малка почивка помагах на учителката си да почисти и подравни  в права  редица чиновете в класната стая.След свършената работа заедно изпивахме  разговаряйки  по е един чай и тя ми помагаше да реша задачата дадена ми от тюлюкабаците.

Преди започването на първия час лека полека съучениците ми  идваха и сядаха  по местата си.

Незнаех защо но, майка ми не ми приготвяше закуска и не ме изпращаше.Аз сам ставах,сам се обличах се и тръгвах за училище.Към края на втория час  стомахът ми вече стържеше от глад .

Баща ми изобщо не ми даваше джобни пари.Аз всяка сутрин и вечер извървявах по  четири километра пеш  за да отида и да се върна от  училище.  Тези четири километра за моите малки крачета  бяха сякаш не четири ами четиристотин километра.Баща ми не само че,не ми даваше пътни но, дори пари  за един геврек не можех да поискам от него.

Когато звънецът биеше и излизахме в междучасие аз веднага изтичвах при  геврекчията  който продаваше  до училищната врата. Аз му помагах да продава гевреците си а той в замяна ми предлагаше  по-един геврек.За мое голямо съжаление той  винаги ми даваше най-сухият и застоял геврек.

За свършената от мен работа  аз според него бях заслужил най- коравият геврек.Продавачът след свършването на междучасието се отдалечаваше смятайки че, ми е платил достойно.

Аз пък с огорчено сърце вземах геврека отивах до чешмата в тоалетната  за да го намокря  и си намирах някакво затънтено местенце където да го изяждах със сълзи стичащи се по бузите ми.

Въпреки всичко бях благодарен на продавача че  ми позволяваше да му помагам и ми предоставяше възможността  да спечелвам и похапвам всеки ден по едно кравайче.

Всеки път ми идваше на ума думите на Чичо Едже.

”Деца не изхвърляйте дори и най-малкото парченце хляб.Коравият хляб можете да намокряте и  и така да го ядете.Ако всеки изхвърля изсъхналият хляб,тогава обречените да гладуват какво да правят.Аз в Африка и Суецкият канал съм видял много гладуващи хора.Ние трябва да помислим и за другите хора.Всички живеем в един и същи свят.Гладуващите не сух хляб но,дори на плесенясал биха се зарадвали.Ние купуваме без мяра и консумираме прекалено много. Изхвърляме храната в боклука сякаш на света освен нас не живеят други хора.Ако не поправим поведението си и ако нямаме уважение към поминъка си и не сме пестеливи,ще дойде ден когато за всеки залък ще милеем и за нас ще бъде жизнено важен.”По този начин той ни провеждаше дълга реч.

Тогава си помислях  и за другите гладните хора и разбирайки че, трябва да сме скромни и благодарни аз поуспокоен  продължавах да ям.С малката си уста многократно предъвквах залъците които с  трудност преглъщах.Всеки залък  мъчително разраняваше гърлото ми и аз пиех много вода за да поглъщам.Целта ми беше да се нахраня и напълня празният си стомах не да ям с наслада мекичко и топличко кравайче.

Бях малък,слаб и бях все още едно дете.Питах се многократно защо ли изживявам всичко това.

Ама вътре в себе си, в малкият си ум не намирах отговор на нито един въпрос

Може би отговора на въпросите си никога нямаше да разбера.

Топлите спомените  за тези дни  бяха изнизани  като перли в моето съзнание. Въпреки изживените горчивини и побоищата в моето детство  за които нямах  никакво обяснение аз    бях обичан от другите и пълен с обич и надежда.

Беше от дните четвъртък в един от най-студените мартенски дни когато както винаги излязох от вкъщи рано за да отида на училище и студът ме смразяваше до костите на мозъкът ми.Когато стигнах близо до ковачницата аз протегнах глава и се огледах внимателно. Трябваше да мина тихо мълком от там за да не ме хванат тюлюкаваците.Поогледах навсякъде докъдето ми поглед стигаше но, никого не можех да видя.Може би тази сутрин да дойдат по-късно работниците си помислих моментално аз.Знаех че, идват от доста далеч,горе долу един час път трябваше да извървяват  за да стигнат до тук.Работеха в много тежки условия на смени пред големи огньове,целитечисто черни в сажди за да припечелят  някой и друг  лев.

Стреснах се когато неможах да видя никой,защото от тюлюкабаците вземах кураж за да вървя към кланицата където живееха около петнадесет,двадесет та и повече  кучета които се хранеха с остатъците от месото и костите..Аз обикновено преминавах през ковачницата и  малко по-напред от зоната на войниците идваше един батко войник да ме посрещне и ме прекарваше през пътя преминаващ  през кланицата .Аз се скривах след него и така вървях докато да отминем  ръмжащите кучетата  които  изгризваха остатъците.

Ако нямаше някой който да ми помогне  аз предварително си напълвах джобовете с камъчета от пътя  които, хвърлях срещу злите кучета които искаха да ме нападнат.  Бягах като си плюех на петите и така се стремях без произшествия да премина през кланицата.

Застанал в близост до фабриката аз гледах към кланицата замислен и унил,когато изневиделица някой извика над главата ”бйоооооооо” със силен глас и същевременно ме вдигна нагоре през раменете .Аз още недоумяващ какво става пред лицето ми вече бяха фраснали математическата задача подготвена за мен.

Обикновено ми даваха задачи с такива големи цифри да събирам и изваждам, които в повечето случаи аз  неможех да реша.Задачата влезе в джоба ми а от двете страни на носа ми  със сажди изрисуваха индиански знак с двата пръста под формата на обратно “V”.После един от тюлюкабаците с дебел глас:

”Иди  на училище Бял Орел,научи решението нa задачата УРГ и така се върни” каза и ме пусна на земята.

С бързи крачки се отдалечих и преминах от другата страна на пътя.Много лошо ме бяхя изплашили пак днес.Помислих си дали ще има ден който да премина от тук без да видя някой тюлюкабак и без да бъда сплашен.Ама с тази тежка чанта на гърба ми се струваше невъзможно.

Бавно продължих напред…

Стигнах до мястото на фабриката за ремонт на оръжие, където ме чакаха около петнадесетина войници до телената мрежа  въпреки студеното време.Те ме чакаха  разправяйки смехории, смеейки се и  вдигайки голяма  врява.Както винаги разбъркаха и разгледаха чантата ми и с игри и смях ме изпратиха.

Бях все още на половината път,затова аз с ускорена стъпка продължих към училището.

Когато пристигнах в класната си стая там ме чакаше моята учителка,която идваше рано.

“Джан къде остана. Добре ли си?” ме попита. И тя бе свикнала да ме вижда рано в училището.

И аз със запъхтян глас.

”Тука съм,пристигнах Госпожо.По пътя разговаряхме с батковците войници.Те не могат да четат и пишат,затова разглеждаха моите книжки с картинки и се опитваха да четат но, не успяваха и се натъжаваха.За да не видя сълзите в очите им те се обръщаха и се отдалечаваха от мен. ”

Оставих на чина си книжките от ръката си и продължих да разказвам.

”На връщане им обещах да им прочета някоя от моите  книжките госпожо.Ще можете ли да ме пуснете да си ходя пет минути по-рано?”

Учителката ми ме погледна въпросително и аз развълнувано продължих;

”Защото когато им чета от разказа, те ще искат да им чета бавно за да разбират по-добре.           А после ще обсъждат  прочетеното и те ще ми задават много въпроси.Ако закъснея за вкъщи баща ми много ще се ядоса.”казвайки умолително погледнах учителката си и сведох глава.

Госпожата ме погали нежно по главата и каза;

”Не бери грижа днес имаме учителско събрание и всички ви ще пусна рано.”

Много бях радостен.Щях да мога да прочета на войниците книгата  ”Чанаккале е  недостъпен” която най-много обичах от всички книги.

Щях да им почета толкова,колкото пожелаят.Колко беше хубаво да можеш да четеш си помислих.За първи път от както се научих да чета аз изпитах удовлетворението и радостта от това.Аз щях да чета за другите,които никога може би нямаше да могат да четат и щях да им разказвам за прочетеното.Почувствах се горд  със себе си.Исках да чета  и уча още повече и  да науча много повече неща.Исках да уча и чета за всичко.В този момент си обещах,дадох дума на себе си.

Щях да чета и уча заради себе си и другите.

Също като Чичо Едже щях да помагам на хората за един по-достоен  и почтен живот.Живот  в който да има морални и материални  ценности и наистина ние всички с  гордост да можем носим името човек.Днес може само да им чета  книжки,но в близко бъдеще кой знае още с какво мога да бъда полезен  и да им помагам.Щях да уча за тези които нямат тази възможност.Да успея заради тези които не могат.Аз вече щях да живея не сама заради себе си,а и заради благото на другите.Аз трябваше да уча и за тях,да успея  за другите и да вървя винаги на страната на правдата.Всичко което науча ще предоставям и предавам безвъзмездно на всички.

Първите три часа минаха неусетно,защото бяхме  сутрешна смяна в училище.

Учителката ни;

”Урокът свърши.Можете да излезете и да си ходите деца.”

Грабнах ученическата си чанта и точно излизах през вратата,когато дочух гласа на учителката си.

”Джан синко,ако искаш остави чантата си тук,доста е тежка.Утре имате същите предмети,а и нямате домашна работа.Днес ми се стори  сякаш си малко болен.”каза

С майчина обич ме погали по косите и свали раницата от раменете ми.

Не можах да кажа нищо на учителката си.Нейната загриженост  за мен и погалването й с майчина любов  по косите ми ме разтресе толкова  силно,че не ми дойде и на умдори за последиците които ще дойдат на главата ми,ако ида в къщи без чантата си.

Смаян и замаян  като в сън извадих от чантата си книгата ”Чаннакале е недостъпен” и на въпроса на учителката си какво ще правя  тази книга аз отговорих;

”Войниците ме чакат госпожо.Обещах им че,ще им прочета книгата.Довиждане госпожо.”казвайки излязох от класната стаята.

С бързи крачки вървях по-шумните улици на града бързайки час по-скоро да стигна до батковците.Някой сякаш извика зад гърбами но,аз без да се обръщам продължих по пътя си тичешком, стиснал книжката в ръце.

Имах за цел колкото се може по-скоро да стигна до мястото на войниците.Вече виждах табелите по- пътя,бях приближил.Много малко път ми беше останало да извървя за да стигна.

Към обяд когато пристигнах там.Войниците играеха мач в близост до телената мрежа.Няколко от тях патрулираха разхождайки се нагоре,надолу с оръжията си на рамо.Когато ме видяха всички изтичаха към мен,освен тези които бяха на пост.Двама от войниците прескочиха оградата  и ме прекараха от вътрешната страна при тях.Бяха доста развълнувани. Лицата им просветваха, виждаше се че,от сутринта насам ме чакат с нетърпение.

Седнахме там някъде на равно място и аз отворих цветната книжка.Всички любопитно насочиха погледите си към страниците на книгата.Започнах да им чета  от книгата ”Чанаккале е недостъпен”за историята на  един смел и безстрашен войник, геройски  воювал във войната в Чанаккале.той юнашки пренесъл на гръб един ранен войник от вражеският отряд и спасил живата му.Всички слушаха в захлас без да говорят, и се чуваше единствено моят глас.

След като свърших книгата,аз развълнувано прочетох и стихотворението,написано от мен.

     Безсмъртните герои от Чанаккале

От изгубеното минало идващи

Към незнайното бъдеще устремени

В сърцата си с любов към земята

Отдадоха  живота си те за страната

Родени да умрат за Родината

С кръвта си обагриха  пръста

Имената им са забравени

Ей безименни герои с безсмъртна душа

Всеки един от вас за отечеството си

На едно парче земяе дало свобода

Независимостта е нашата съдба

Свободата е написана на нашите чела

Вие умирайки за таз земя

Дарихте разбира се живот на нас

Бъдещето ни осветлихте

Съдбата на Родината наново изградихте

Джан Акън

Докато рецитирах стихотворението виждах как след всеки стих, лицата на батковците се натъжава  все повече и главите им се свеждат към раменете.Когато свърших,те станаха на крак и ме аплодираха.

Бях много развълнуван.И заедно с батковците  бях радостен и се чувствах горд със себе си поради тяхната признателност и възхищение.

Когато свърших  да чета книгата забелязах че, моите по-големи братя ме гледаха замислено и всеки се бе вдълбил в себе си и размишлява  за проблемите на  своя живот.Тогава разбрах че, през живота си те,нямаше да ме забравят.Някъде там в съзнанието им мен винаги щеше да ме има.

Те никога не биха ме забравили.

Дори щяха да разказват за мен на своите деца и внуци, защото моето стихотворение им хареса много и аз влязох в сърцата им.Балъкесир беше офицерско градче и място където се намираха военни бази и общежития и затова тук за една година идваха и си отиваха хиляди хора.И аз виждах как на всеки четири месеца тук войниците се сменят.

Изведнъж вътре в мен проблесна огромна радост.Аз не бях сам.С моето детско добродушие, добронамереност и стиховете си бях във добри взаимоотношения с много хора.Когато стана голям ще имам хиляди верни приятели си помислих. Те щяха да разказват на децата и внуците си моите разкази и стихове.Защото те се смяха и плакаха заедно с мен и бяха ме сложили на мястото на собствените си деца.Проявиха загриженост и разбиране към мен и ми помогнаха да израсна. виждайки изживените от мен  горчивини,неволи и безпомощност  ме обвиха с обич, внимание и познание.Дори да беше едно кратко време от океана на живота,тяхната обич и подкрепа  бе незаменима  за мен.

 И наистина настъпи времето,когато аз  изживях тези мигове на незабравимо приятелство и се срещнах един по един със почти  всички мои стари познати.Поради професията си и налагащите се чести пътувания в страната и  чужбина аз се видях с моите скъпи приятели и се запознах с техните деца.Повечето от тях  настоятелно ме откриваха сами  за да се запознаят.Разказите на техните бащи или дядовци  бе впечатлило  и тях и те искаха непременно да опознаят човека заел място в техните сърца.

Защото когато свършваше тяхната служба те се завръщаха по своите родни села и градове и разправяха за войнишките си дни на семействата си,на близки и познати.В тези техни спомени заемах  своето място и аз.

Това ги бе накарало да решат да ме видят и разберат наистина  какво представлява истинското другарство. Да изживеят наново чувството на дълбока привързаност и изживеят отново дните в които стихотворението ми ” Безсмъртните герои от Чанаккале” завзе сърцата на родителите им.

Всеки път приятелите ми ме откриваха и аз откривах тях  и се срещахме.

Погледнах мълчешком батковците войници.

”Какво стана,какво  ви разстрои толкова много?” попитах

Аз  много се впечатлих от тяхното състояние.Сякаш всички се бяха умалили и бяха  станали деца като мен, на моята възраст.

Единият от тях проговори;

”Знаеш ли Джан ние изобщо не сме ходили на училище.Такива цветни книжки сме нямали досега.Никога не сме били в класна стая и не сме седели  на чинове,подредени в изрядни редове.Не сме се докосвали дори, до черната дъска на която ти пишеш.Затова че, неможем да четем и пишем ние нямаме възможност да вършим много работи. Тук на военната ни служба нас  ни поставят само като караул  да пазим.Затова че,ни прочете книгата ние ти благодарим най-сърдечно.В нашият сив  живот  ти ни донесе смисъл и цвят.Тебе вече не бихме те забравили цял живот и не бихме те изоставили никога.Двете ни ръце в кръв да са ще дойдем при теб когато си имаш нужда.Ти за нас си скъп,незаменим приятел и брат.Ще ни почетеш ли  и някой друг ден на връщане от училище,когато имате по-малко часове и излезеш рано?”ме попитаха с молещи очи.

                     И аз;

”Разбира се че, щи ви почета”казах.

След това ме изпратиха мълчешком до края на телената мрежа.

Сякаш между нас се бе родила една скрита връзка.това което си бях обещал вътрешно само на себе си като че,ли бях споделил и на тях.

Лека,полека бях стигнал до ковачницата.От далече още можех да видя че, работещите там  тюлюкабаци ме очакват с нетърпение.

Обаче този път плановете им щяха да пропаднат.Този път имах късмет,защото чантата ми не беше на гърба.и аз се движех бързо,леко и свободно.Можех да се изплъзна с  лекота от клопката им.

Така и направих.Те още докато ме забележат аз изтичах през  мястото където се намираше металообработващия завод с всички сила и ги оставих зад гърба си.

След мен само чух гласове”УРГ”,”РГ”и наплив на недоволство.Бях прескочил препятствието и се обърнах назад да погледна какво е положението.Всички бяха останали като риби на сухо от изненада.  Доста се натъжиха,защото за днес вече друго забавление не им остана.На всичко отгоре аз им направих мимика като сложих двете си ръце на върха на носа си и им се изплезих доволно.Всички останаха като замръзнали по местата си.летях от радост и днес се чувствах прекрасно.

помъчих се да вдигна ципа на якето си ,който и без това си беше развален и дори не се помръдна.Когато не успях позатворих единият край върху другият плътно и се опитах да се постопля.Времето беше станало от студено по студено.щеше да бъде добре да се прибера вкъщи час по-скоро.С бързи крачки хванах пътя към дома.

Трета част

Насилие в семейството

Приближавайки към къщи взе да ме обзема необяснимо безпокойство.

Когато пристигнах до къщи, баща ми го заварих на вратата.Сигурно ме бе видял отдалече и бе излязъл за да ме посрещне.

Той ме гледаше някак странно в лицето и с безсмислена усмивка на устните си ме попита защо  се връщам по-това време.

С моя детски разсъдък проумявах че, нещо не е наред и че, нещо лошо ще се случи.Неможех, обаче да разбера точно какво става.Хвана ме голям страх.Страхът проникна до мозъка на костите ми.След малко щеше да се случи нещо.Бях сигурен в това като името си.Въпреки усмивката на лицето на баща ми,очите му бяха черни като дълбоки  кладенци.Сякаш в тях горяха буйни  червени пламъци.
Едно парче от тези плашещи ме пламъци падна вътре в моето треперещо сърце.Дълго време замислено гледах тези огньове в очите му.Те бяха червени като ада и жестоки като дявола.

Щеше да се случи нещо лошо.Щеше да се случи нещо много ,много лошо.

Бях наясно какво става, но баща ми се усмихваше твърде рядко.Затова аз също му  отвърнах  на  усмивката с усмивка.Усмихвайки му се си пожелах силно тази усмивка да е истинска.

Какво щеше да стане поне веднъж  когато аз се прибирах вкъщи да ме посрещнат казвайки ми”Синко” и с обич и да  ме прегърнат  силно.В лицата им усмивките им да са от истинска  и сърдечна обич.Аз повече да не изпитвах страх от майка си и баща си.Сърцето ми всеки ден отново и отново да не умираше от тяхното безочие и  пренебрежение и тялото ми от  хвърляният ми побой.

Баща ми извика с ядосан глас;

”Защо се прибра толкова рано.къде ти е чантата?”

”Тате в училището имаше учителско събрание и моята учителка ни пусна по-рано.Тя ме накара да оставя чантата си в класната стая,защото утре имаме същите уроци и нямаме домашна работа.учителката ми каза  татенце…..”

В този миг пламъците в очите на баща ми  ме  обвиваха и изгаряха.

Първо  мястото на усмивката зае злобното и  сърдитото изражение. Мускулите на тялото  се обтегнаха и формите  се развалиха.

 След това,посегна към колана на панталона си и за секунди го извади.Беше ми болно и унизително.Безпомощно го наблюдавах.Нямаше къде да избягам и на кого да се оплача.

Бях все още едно малко момченце,едно безпомощно слабо дете.И най- важното беше че, учителката ми ме пусна да си ходя.

Коланът лека,полека се отдели от панталона  и изсвистявайки  изплющя във въздуха

Баща ми с треперещ от гняв глас;

”Защо  си избягал от училище,какво направи чантата.Къде ти е чантата?”

Аз не вярвах че, нещо щеше да спре неговият неутолим  гняв  но, с последни усилия опитвах всичко.

”Тате учителката ми каза да оставя чантата си в класната стая ,защото е много тежка.После тя  самата ми я свали от гърба.” Казах

Притисках силно книгата ”Чанаккале е недостъпен ”  сякаш тя можеше да ме предпази.В този миг пожелах да се изгубя в страниците на книгата.Исках да не съм се раждал. Помислих си колко ли ,често съм си пожелал това.

Той стискаше  колана толкова силно че,чак пръстите на ръцете му бяха побелели.

Вдигна нагоре ръката си и аз докато разбера какво става коланът многократно силно се стовари върху мен.Малкото ми и слабо тяло не устоя на тежките удари и се строполи на земята пред  вратата.

Удар след удар коланът многократно се стоварваше върху слабото ми детско телце.При всеки удар аз се залепвах по-още веднъж на земята.беше ме обвил от всички страни.

Навсякъде по цялото си тялото, отпред и отзад  кървях от белезите причинени ми от колана.Много страдах и ми беше много болно.За да намаля болката  се опитвах да стана но,с  един нов удар  се намирах отново на земята.


Закопчалката на колана на два пъти ме улучи  по носа  и в близост до очите и остави дълбок разрез.Носът ми кървеше а, окото ми се наду и затвори.Вътре в мен бушуваше ураган.

Сърцето ми при всеки получен удар по тялото ми се разкъсваше на хиляди  парчета.Струваше ми се че,жарта от металообработващата фабрика се вливаше в мен.Беше навсякъде  горещо,непоносимо много горещо.
При всеки удар с пяна на уста към мен;

”Защо избяга от училище,къде ти е чантата”крещейки замахваше по-силно.

При всеки удар от  и обичта ми умираше по-едно парченце.И  аз по- малко умирах при всяка загуба на всяко парче обич.В детското ми сърчице свърши цялата надежда,счупиха се всичките прозорци от дома ми и  паднаха в мен.Почерня  навсякъде,почерня

На всеки негов въпрос аз отговарях с последни сили;

”Мене ме пусна учителката ми и чантата ми тя я взе”

Не ме чуваше но, аз продължавах да го убеждавам като се надявах че,е останало в него поне малко чувство на състрадание.

Изведнъж,коланът спря;

”Ставай тогава отиваме до училището.Ще видим дали казваш истината!!!”Казвайки баща ми ме повлече на улицата.

Болеше ме навсякъде и цялото ми тяло гореше. Някои места от дрехите ми и якето ми бяхя се скъсали.От скъсаните места се виждаха белезите нанесени  от колана върху кокалестото ми и  слабо телце.От сърцето ми  капеше кръв, а  от очите ми течаха сълзи като от река.

Спряхме край пътя.Баща ми без да знае истината и без да ми повярва преди малко ме беше пребил от бой.Той спря един преминаващ  трактор  с ремарке и ме хвърли върху ремаркето отзад.После се качи и той.

”Карай към училището”даде наставление на шофьора.

Аз седнах в ъгъла на най- края на ремаркето.Всяка част от тялото ужасно ме болеше.Беше ми хем студено а,в същото време тялото ми гореше.Раните ми пареха болезнено.Главата ми се въртеше от преживените горчивини,полагах големи усилия за да не падна.

Щях да му докажа че,му казах истината.

Бях свел главата си надолу и стисках зъбите си от болките.Изведнъж почувствах някаква сянка над мен.Повдигнах глава и видях татко си.Той ме гледаше злобно и в същото време с едната си ръка в яката си нещо  претърсваше.В  яката си сякаш намери нещо,което стисна между двата си пръста.Наведе се над мен и ме хвана за ръката здраво.Между пръстите си държеше една игла.

Неочаквано за мен изведнъж мушна иглата в ръката ми.В този момент просветнаха светкавици в очите ми.Исках да разбера.Погледнах с молещи очи. Мъчех да се отърва от  изтезанията и мъките които ми причиняваше.Извиках с цял глас;

”Татко моля те,недей татко.истината ти казвам.Мен учителката ме пусна.Тя ми взе чантата.” Плачейки му се молех

Загубих съзнание,но с  болката от ново пробождане отново се видях превиващ от страдание. Отново и отново ме убождаше с иглата безмилостно и с дяволско изражение на лицето си.

Ръката ми беше станала като решето и от всякъде бликаше кръв.В ремаркето на трактора аз силно виках и плачех жално.

Понякога успявах да се измъкна от ръцете му и да избягам от другата страна на ремаркето. Но  с грамадните си крачки ме настигаше моментално и продължаваше да пробожда крещейки;

”Защо избяга от училището,защо?”викайки ми ме бодеше неспирно.

Стигнахме пред  училището.

Баща ми ме хвърли  също като някой празен чувал от задната страна на ремаркето върху земята.

От побоя се бях превърнал в купчина от месо което, слабите ми  и тънки крака не можеха да носят.Паднах върху коленете си.Твърдите камъни  разраниха целите ми колене.На всякъде от тялото ми течеше кръв.Мислех си че,бях на път да умра.Освен болката не чувствах нищо друго.

И той слезе на земята и ме вдигна  като парцал.Силите ми ме бяха напуснали и аз клатушкайки се опитвах да вървя след баща си.

Навсякъде имаше ученици излезли на обяд и дежурни учители.Всички гледаха нас.Някои от тях се присмиваха,други ме  гледаха със съжаление.Една група от  стоящите хора;

”Господине тук поне неправете така.Пред очите на учениците недейте.”

Тук виновният за всичко и лошият бях аз.Аз кървях. Аз бях  пълен с болки.Стореното на душата и на тялото ми нямаше никакво значение.

Вместо”Господине не бийте детето” да кажат,”Пред очите на учениците недейте да го биете.” казваха.Тяхната безчувственост още един път нарани моята душа.Техните думи ме засегнаха много и ме нараниха повече и от изяденият бой.започнах да плача още повече.В един момент видях как дежурните учители тичат  и подвикват след нас но, не можаха да ни настигнат.Ние бързо се качихме на горният етаж.

Баща ми научи истината в учителската стая.

Разбирайки че,съм казал истината съжали за стореното и шепнешком се обърна към мен;

”Хайде сине,ела да си ходим у дома.”

Не ми се искаше да се прибирам.Но, си нямах   никого.

 Нямах нито роднини,нито приятели  които да мога да ида.Бях принуден да се върна с баща си у”дома” както той се изрази,но не и топло ”семейно гнездо” за мен.

С наведена глава без да гледам в очите на учителката си  взех чантата в ръката си от която капеше на често, капки червена кръв.И с плачещи очи и треперещ глас
”Защо ми взехте чантата Госпожо” попитах

А тя погледна на земята с натежели и тъжни очи.

”Съжалявам,извинявай  синко Джан.Незнаех че,такова нещо може да се случи.” Каза.

Баща ми беше изчезнал от хоризонта.Пък аз  лъкатушещи крака на ляво,на дясно се опитах да изляза навън.Цареше тишина,никой дума не продума.Учителите пред гледката на побоя бяха сякаш  като замръзнали.Баща ми беше едър ,набит и външният му вид  издаваше строгост.Понякога ми се струваше че,бие хората с погледа си.Сигурно и моите учители  бяха видели същото в неговите очи.Никой нищо не можа да направи.Една дума неможаха да промълвят.Сякаш всичко беше обвито в мълчание.

Бях много малък..

Невинен…

Бях само едно дете…

Защо….

Защо….

За последно си спомням че,видях около десет-петнадесет въоръжени патрулиращи войници и  тюлюкабаците от ковачницата  да тичат срещу нас.

                ”Джан!!....Джан!!...”

                ”Какво ти стана ?....”

               ” Какво ти се случи Джан?”

                Изведнъж изображенията изчезнаха  от очите ми…

               Болките спряха….

               Навсякъде се покри с чернота…

               И аз се бях оттеглил в тази чернота….

              Бях в покой…..

             Най-накрая всичко беше свършило.

Отворих очите си на място, което не бях виждал преди.Тялото ме болешенавсякъде и аз страдах силно.На ръката си имах поставен серум.Поогледах се ,за да разбера къде съм.Тук беше някаква болница.Целият бях разсъблечен и раните причинени от иглите и колана превързани.Ръката ми  цялата  бе увита в бинт.

Аз  докато се опитвах да разбера какво става вътре влезе една медицинска сестра с голяма черна пелерина и ми остави  купичка със супа.

Не приличаше на медицинските сестри които бях виждал.беше облечена с  униформа.понадигна леглото ми  и ме постави в положение удобно за хранене.Даде лъжицата в ръката ми и каза;

”Ако не се храниш,няма да оздравееш.Хайде хапни си  от супичката.Отивам да нагледам другите болни.Докато се върна да си  изял супата”

Аз тогава я попитах:

”В ръцете си държах една книга.Чанаккале е недостъпен.Ти видя ли я?”

И погледнах наляво и надясно с надеждата да си видя книжката;

”Да не би ти да си ми взела книгата?” казах

Сестрата с пелерината тръгна към шкафчето в стаята и от взе и ми подаде  деформирано,смачкано купчина хартия.Книгата ми Чанаккале е недостъпен, от много стискане  в ръцете ми се беше смачкала и изцапала с кръв.Опитах се да я почистя.Избърсах я  натискайки силно.Бях се разстроил много при вида на книжката и сълзите ми се стекоха по бузите.Любимата ми книга се беше разпаднала.

И книгата ми като моето тяло се беше разпиляло.

Сестрата излезе от стаята.И аз когато се убедих че, съм почистил достатъчно книжката си взех лъжицата и с хиляди трудности започнах да се храня.Трябваше час по-скоро да оздравея и да се върна на училище.

Чудех се от колко ли време съм тук.Майка ми и баща ми къде са?Никой не беше дошъл при мен.

Изядох си супата и се излегнах в леглото.  Спеше ми се страшно много.Беше ми мъчно за мама и татко.Докато аз си мислех тези неща в стаята ми влезе възрастен,плешив лекар с униформа на която имаше големи звезди.

Дръпна един стол до леглото ми и седна.

”Аз съм полковник доктор Намък.Как  се чувстваш сине?Сега по-добре ли си малко?

Как трябваше да бъда?Или как можех да се чувствам?

И аз със плачлив глас;

”Навсякъде ме боли чичо Доктор.”казах

Обърнах главати си към прозореца.Исках да скрия капещите сълзи от очите си.

”Много добре те разбирам малкия.Когато те докараха беше в безсъзнание.Тук са те докарали  патрулиращите до телената мрежа войници и техният командир  полковник, който е мой  добър приятел. Бил си припаднал.До теб е бил някакъв едър и голям мъж.Какво се случи с теб?Кой те наби така?попита и ме погледна  в очите очакване на отговор.

отговорих му :

”Господине до мен беше баща ми.”

В лицето на старият доктор войник се появи изражение на гняв и тъга.Незнаеше какво да каже.Всъщност  нямаше нищо каквото да може се каже.

”Значи  това е баща ти.”каза с дрезгав глас

”Добре тогава, защо те е набил толкова лошо?Какво си направил синко?Кой баща  би набил толкова лошо ,до смърт своето дете?” ме попита той отново.

”Нищо не съм направил чичо доктор.Само се прибрах по-рано вкъщи и чантата ми не беше до мен.Защото се прибрах рано и чантата ми я нямаше,татко  си помисли че,съм избягал от училище.Мисля че,заради това ме наби толкова много.”

Доктора;  ”Защо не му каза истината?”

”Аз му казах.Но той не ми повярва.Започна да ме бие.При всеки удар с колана повтарях че, учителката ни пусна рано и че, тя ми взе чантата.Беше много ядосан и не ме чуваше в гнева си.Удряше ме все повече и по-силно.”

Доктора;

”После баща ти научи ли истината?”

”Заедно се качихме на ремаркето на един трактор и отидохме до училището.Там  от учителите ми той научи истината.Докато се прибирахме пешком вкъщи си спомням че ,последно  което видях  бяха батковците войници.Те бяха много ядосани.Още когато отивахме с ремаркето към училището те тичаха след нас.”

Доктора;

”Раните  по китката ти как се получиха?”

”Докато пътувахме в ремаркето,татко извади от яката си една игла и с нея ме убоде многократно.”
                                     

Доктора;

”Синко,толкова много е невъзможно да те е убол”

”Убоде ме чичо Докторе.Убоде ме.Даже много повече ме прободе,отколкото можете да си представите.”Разправяйки сълзите ми се стекоха като река.

Забелязах че,очите на лекарят се бяха замъглили.Моят разказ го бе впечатлил и  разтърсил силно.

Не исках да го тревожа и безпокоя повече,затова си затворих очите и се престорих сякаш ми се спи.Тогава той се обърна към мен:

”Тука можеш да останеш докато оздравееш”каза и взе внимателно и мило малките ми ръце в своите и ги стисна дружелюбно,сякаш искаше да ми даде утеха.

Точно си тръгваше,когато в стаята ми влезе неговият приятел полковник, командирът на фабриката за ремонт на оръжия ,който ме бе докарал тук в болницата.

”Как си Джан?Хайде да ми почетеш и на мене от книгата с която си разчувствал и разплакал моите войници”каза с усмивка на уста

Изведнъж се почувствах по-добре.От печалното ми състояние не остана и следа.Взех под  възглавницата си смачканата и поизцапана книга  и с ентусиазъм започнах да чета.Знаех вече наизуст историята,обаче си помислих ,че да разлиствам страниците една по една и така  да чета  ще направи разказа много по-интересен.

Викащият за помощ вражески войник,чувството му на безнадеждност, болките от раните по тялото му  разказвах с голямо  вдъхновение, съчувствие преживявайки исилно.На края  прочетох и написаното от мен  стихотворение.  Със своите мимики, жестове и с театрално умение прочетен разказ и стихотворение  бе впечатлил много двамата полковници.Сякаш и те бяха там на бойното  в Чанаккале до войника носещ на гърба си  раненият човечец от  вражеският отряд.Лицата им бяха обтегнати и очите им просълзени. Медицинската сестра която,също тайничко слушаше отзад отдавна се беше удавила в сълзите си.

Бях много щастлив.Обичах много тази история.Изпитвах една отделна радост,когато я четях и виждах че, ме слушат с интерес и изпитват същото вълнение и въодушевление като мен.

В този момент един глас вътре в мен ми подсказа че,след години  отново ще се срещнем.Доктор Намък сякяш  чувстваше същото.Съдбата  отново щеше да ни събере след години но,този път на различно място и  при различни обстоятелства.

Десет дена останах във военната болница в хълмистата  местност Чамлък.всеки ден гледах през прозореца с надеждата да видя майка си,баща си и сестра си.Но от тях нямаше  и следа, никой от тях не дойде при мен.

За пореден път умря  любовта в детското ми сърчице от чакането  в болничната стая да дойдат  майка ми и баща ми.

Войниците и командирите които ме бяха довели в болницата всеки ден се редуваха и ми идваха на свиждане като, не ме оставиха изобщо сам.

Въпреки че,майками не ми приготвяше сутрин закуска и баща ми да ме биеше а,сестра ми  не ме потърси и намери аз обичах и исках семейството си.Но,тях ги нямаше.

Когато се почувствах по-добре и можех да стоя горе-долу на крак поисках да ме изпишат от болницата.И се обърнах към лекаря:

”Трябва да отида на училище.Много дълго време останах тук.”казах и си поисках дрехите за да изляза от болницата.

Взех дрехите си които не бяха изпрани и бяха събрани на едно като топка и започнах да се преобличам.В училищната си мантичка имах скъсано и изцапани места с кръв.Дрехите ми бяха неузнаваемо измачкани.Облякох панталона  и когато бях готов ,навлякох и якето си.Бръкнах в джобовете си с надеждата да открия някакви пари,но там нямаше нищо и аз останах покрусен.Болницата беше извън града и трябваше да се прибера с автобус за който нямах пари за билет.Веднага отидох при стария лекар и с неудобство и срам  му обясних положението си.

                      
той ми каза;

”Ще ти изпратя една линейка която да те отведе до дома ти.Чакай пред врата на болницата в градинката.”

И аз излязох навън и зачаках пред врата на болницата.

Някъде около час седях на студа и чаках с раните си които от студа ме боляха още повече.Нито някой дойде,нито си отиде.

След  дълго  чакане Доктор Намък дойде при мен и ме качи в колата си.Отведе ме  в своя собствен дом.Беше привечер когато пристигнахме там. Ние позвънихме на вратата и когато тя се отвори ни посрещна една жена.Влезнахме вътре.Жената на полковника коленичи на земята и ме погледна с насълзени очи.

”Ти Джан ли си?”попита.наклоних  леко надолу главата си в отговор на съгласие.

С обич ме прегърна и с майчина нежност погалвайки косите ми рече;

”Бързо оздравяване пиленце. Ужасно съжалявам за случилото се.  Колкото и лошо да  те е набил баща ти, все пак те са твои родители.Непременномислят за твоето добро.Но този път са прекали  и отишли доста напред”каза

После ме хвана за ръка и ме заведе в салона.Запозна ме с децата си ,които ме посрещнаха  приветливо ис обич. Всичките заедно седнахме на масата отрупана с вкусни ястия приготвени  специално за мен.

Поне за малко усетих  и разбрах какво е топъл дом и сплотено семейство.На сутринта един войник по заповед на полковника ме придружи и заведе до вкъщи.Слязох от колата до врата на дома си.Никой не ме посрещна,наоколо нямаше никой.

Отправих се към вратата.Натиснах дръжката леко,бавно бутнах вратата и влязох вътре.Майка ми със студено изражение излезе от стаята и дълго ме гледа мълчаливо със сърдит поглед.Не обърнах внимание.Не исках да обърна внимание.

Все едно че, нищо не се беше случило отидох в стаята си и се приготвих за училище.Взех чантата си и точно излизах от врата когато чух гласа на мама:

”Ако искаш,днес не отивай на училище.”каза

Аз  й отговорих;

”Искам да отида на училище.днес ще дойде Чичо Едже и ще събеседваме.Неговите лекции са много интересни и важни за нас,затова не искам да ги пропусна”казвайки излязох навън.

Тръгнах към спирката и се качих на първия пристигнал автобус.беше един от редките дни в който се качвах на автобус.седнах на една седалка  и се загледах безцелно през прозореца.погледът ми ненадейно попадна на един човек увит с бял бинт на главата и с патерица под мишницата си да върви.Изведнъж сърцето ми се сви.Погледнах още веднъж човека с бинта на глава и патерица под ръката.Този човек беше баща ми.В този момент всичко много се разстроих.Когато видях баща си в това положение много ме заболя и неможах да сдържа сълзите си.Защо плачех незнаех и аз самият.Само се питах,вече очаквайки някакъв отговор.Защо?Защо се случваше всичко това?

Когато пристигнах в училището първият час отдавна беше започнал.аз влезнах в стаята поздравих, минах в редицата си и седнах на своето място.Учителите и съучениците ми се отнесоха  много добре със мен.Всички бяха притеснени и разстроени за случилото. В продължение на десетте дни престой в болницата не можаха да ме посетят,защото лежах във военната болница,която се намираше на един хълм далеч от града.

Към третия час действието на болкоуспокояващите лекарства дадени ми в болницата премина и тялото ми непоносимо започна да ме боли.От очите ми сълзите се редяхя  една след  друга от силните болки и неможех да ги спра по-никакъв начин.Учителят ми не издържа и дойде при мен.

След като видя окаяното ми положението той  взе чантата и ме отведе в учителската стая.Събра два фотьойла наедно и ми направи легло на което, ме положи да легна.Извикаха от отсрещната страна на училището от  държавната болница един лекар.В същото време се обадиха и до военната болница за да вземат сведения за лекарствата изписани ми от там.Докторът дойде и ми направи нова превръзка.Докато почистваше и превързваше раните ми, видях как лекарят  скришно плачеше, и аз обърнах главата си встрани.Даде ми болкоуспокояващи и си тръгна.Когато се посъвзех и дойдох на себе си аз успях да отворя очи.

Видях че,някой стои до мен.

Този стар Чичо с лъчезарни и притеснено втренчени в мен очи не беше никой друг а самият Чичо Едже.Когато го видях две сълзи се търколиха от очите му.

Гледайки към мен

”Какво се случи с теб Джан?Добре ли си?”каза  и ме хвана за ръка.

”Добре съм Чичо Едже.малко ме болят раните и затова се наложи да взема лекарства”рекох.

Чичо Едже;

”Добре момчето ми всичко е минало и свършило вече.Баща ти е,опитва се да те възпитава.Колко ти остана да пораснеш на теб.Виж скоро ще станеш войник и ще отидеш в армията като мен.Може би ще  станеш военен.Какво ще кажеш?Искаш ли да бъдеш военен?На млад и достоен момък като теб много ще отива офицерската униформа.

Изведнъж всичко се съживи пред очите ми.Могат порасна можех да стана военен като Чичо Едже и войника от любимата ми книжка Чанаккале е недостъпен.Можех да бъда герой също като тях.

”Наистина,мога ли да стана войник”попитах оживено.

Чичо Едже;

”Разбира се че,можеш.Но първо трябва да си го поставиш за цел и да си повярваш.Ако ти си вярваш и направиш  необходимото което трябва да се направи,непременно би станал.Без това ти  си много ученолюбив и трудолюбив ученик.Каквото и когато  да те попитам  нещо ,винаги имаш някакъв отговор.Ти синко ще бъдеш един истински,достоен войник.”каза.

Веднага на ума ми дойдоха войниците от моя път към училището,които не знаеха да четат и пишат.Знаех че,  те се учат  да четат и пишат в училище”Али”което бе отворено  специално за тях.Обаче тъй като нямаха шарени книжки, обучението им ставаше много бавно и трудно. Обърнах се с усмивка към Чичо Едже,

”Чичо Едже нали знаеш,по пътя към училището ми има войници.На тях можем ли да им намерим и занесем цветни книжки?Ако те имат шарени книжки ще се научат много бързо да четат и пишат и ще бъдат много щастливи.”казах.
Чичо Едже;

”Много добре си помислил Джан.Ти не се тревожи,аз ще им доставя и занеса книжки с големи шарени картинки.Искам също така, да проверя как върви тяхното обучение.”каза

После ме погали лекичко по главата.Сбогува се с учителя и излезе от стаята.

В този момент осъзнах че,се бях запознал с един същински  герой.Жив и действителен герой,който ме научи да  бъда  човек и да живея добродетелно и достойно.Остатъка от живота си той бе посветил на нас учениците.Беше се отдал за нашето по-добро образование, израстване и за едно по благополучно бъдеще..

Да познаваш Чичо Едже беше наистина една привилегия.В училищните празници винаги беше до нас и ние заедно празнувахме и изпълнявахме Националният марш.В училището ни по празничните церемонии, приятелите ми подготвяха интересни представления и се обличаха  с различни костюми.Някои се обличаха като пчелички,други като пеперудки,а аз  си бях винаги с ученическата си униформа.В тържествата директорът на училището винаги даваше на мен да нося знамето.

С дребното си и хилаво тяло аз полагайки хиляди усилия носех гордо с изправени рамене знамето и не го давах на никого.

Преди  започването на тържествотоцялото училище се събирахме на едно място.Първо се подреждахме в равни редици и изпълнявахме националният химн.Когато и барабаните заемаха своето място на площадката,всички заедно с маршова стъпка в ритъм с  барабаните се отправяхме към стадиона.

След свършването на  тържественият парад и честванията  започваше завръщане у дома, аз пак както съм дошъл с знамето без да го поставям на земята с гордост го носех до училището и го вдигах на местото му.Приятелчетата ми един по един си отиваха и намаляваха след мен с пристигането на майките и бащите им.Аз както винаги си останах сам.Мен никога, никой не идваше да ме гледа и подкрепя.идвах сам и си отивах сам.

Годините неусетно преминаха като по вода.

И аз пораснах и станах ученик в пети клас,когато  един ден чичо Едже дойде при мен с един пакет на ръка.

Обърна се към мен с усмивка;

”Ела Джан момчето ми,имам един подарък за теб”каза.

Отвори пакета пред любопитният ми поглед.В пакета имаше един  флаг на който имаше изобразено  един военен топ  и снимката на Ататюрк. Флагът беше стар но, внимателно съхраняван и запазен.

Беше много хубав,специален и значителен флаг.В миг  наум си казах да можеше  да е мой този флаг.От вълнение  след  това  едва разбрах думите на Чичо Едже,които чух като на сън:

”Джан момчето ми този флаг ти го подарявам по повод завършването  на началното ти образование.защото ти си много упорит ученик и въпреки лошите условия в които се намираш не се отказа и се труди с чест.Не те сломи нито немотията нито горчивините които преживя.Ти  не се отказа да се бориш и спечели  с пот на челото си да си ученик в училището.Не се отказвай от борбата за справедливост детето ми.Ти си много смело момче и заслужи с достойнство този флаг.Убеден съм че, за напред ще заемеш важни постове и ще спасиш много хорски живота.Предчувствам също че,би жертвал и живота си при нужда за доброто на родината си.Защото ти се подготви идеално и си възпитано,талантливо и добро момче.Затова успехът  е с теб.”каза

Усмихнат,той продължи:

Всеки път  сполуката ще е с теб.Не забравяй че, ти ако искаш да видиш любовта  е навсякъде.Аз много те обичам момчето ми,затова ти поверявам този ценен  подарък  за да го пазиш.Погрижи се много добре за него.

Очите му се бяха напълнили.Целунах ръката му, и също като баща и син се прегърнахме развълнувани.

Казах му че,и аз много го обичам и съм благодарен  за всичко на което ме е научил.

”Чичо Едже ти за мен си много ценен и специален.Никога няма да забравя знанията, които научих от теб.Всичко записах в сърцето си.Затова че,ме обичаш,  за проявеното доверие и интерес  към мен и заради неугасващата  светлина,която запали в душата ми аз ти благодаря от все сърце.”

Отново се прегърнахме.

Моят герой и учител лека,по-лека  отдалечавайки се,си отиде и излезе от живото ми.

Това беше последният път,когато видях Чичо Едже.

Сега неговата личност е между най-ярките  спомени  в моето съзнание.

Неговият величествен  образ  ще е винаги пред очите ми.

Месеца, месеците и годината годините преследваше.Времето изтече и премина като по-вода.

Бях в германия по служба.

По телевизията гледах предаване свързано с глобалното затопляне.Разправяха  необратимите последствия от глобалното затопляне които,водеха до страшни бедствия и екологична катастрофа.Докато гледах на екрана излезе едно изображение,което ме накара да остана като замразен.

Целият изтръпнах.всичко спря за момент.

                И аз се върнах с години назад.Бях първокласник в моето начално училище.

Сякаш изживявах някакво, пътуване във времето.Времето спря и мястото в което се намирах изчезна.Образите пред се смениха като на телевизионен екран.Сега бях в училищният двор,а Чичо Едже стоеше срещу мен.

В един момент гласът му проехтя в ушите ми.

Показвайки книжката в ръката си, той напрегнато;

”Един ден ще дойде, и тази птица ще изяде хората.Гладът и сушата ще обземат света.За парче  хляб и глътка вода хората ще се убиват взаимно.Бъдете разумни,добронамерени и пестеливи.Докато още има врем,е бъдете съвестни и не замърсявайте  околната среда.Не разпилявайте безсмислено,или ще станете плячка на тази птица.”каза и показа снимката на един лешояд.

Лешоядът израсна в моите очи….

Нарасна…

Рошава…

Една оскубана птица…

И суха.. 

Беше снимката на лешояда донесена и показана на нас.

На телевизионният екран  също бе замръзнал един птица сух,рошав,оскубан лешояд.

На  екрана имаше снимка  на  едно малко негъско момченце останало кожа и кости от глад.Детето с последни сили се сурнеше по земята и опитваше да избяга от птицата.Лешоядът вървеше след детето и чакаше да се изтощи напълно за да го изяде.

Снимката е заснета през 1994 година по време на суданският глад.Тази снимка е снимана от фотографа Кевън картър и му донася наградата”Пулицър”.

Бях шокиран.Чичо Едже е казвал истината.Всичко което ни каза едно,по една ставаше реалност.

Докато гледах изумено  снимката от  телевизията, телефонът ми  изведнъж започна да звъни.Приятелите ми от училище гледайки предаването ,си спомнили  за моите думи в този ден ”тази птица ли ще ни изяде? ”казвайки, гръмогласният ми смях.

Цяла вечер телефонът ми не млъкна. С приятелите ми от основното училище се срещнахме отново.Някои от нас изпълняваха длъжности като  прокурори, други  като съдии.Всички,обаче заемахме важни длъжности в управлението  на страната ни.Бяхме на постове, които носят голяма отговорност. Ние отговаряхме и защитавахме щастието,  мира, порядъка и справедливостта в обществото.На това ,което ни беше научил Чичо Едже ние не забравихме цял живот.

С приятелите ми се уверихме че, Чичо Едже ни е научил на истинска вяра и човечност.

Когато се срещнахме с приятелите от основното училище ние заедно се убедихме че,в името на човешкото добро сме в правият път.

Минаха няколко седмици,когато научихме че, фотографът Кевин Картър напуснал мястото веднага след като снимал  снимката.той не се е погрижил и, не е  отвел и спасил момчето.Снимал снимката с която, спечел награда и си тръгнал.Впоследствие се върнал да потърси детето за да го спаси,но от него нямало вече и следа.

Три месеца по-късно след инцидента, фотографът спечелил награда”Пулицер” влиза в депресия и се самоубива….

Кой знае, още колко неща казани от Чичо Едже ще се сбъднат?

През ума ми преминаха  отново прекрасните дни прекарани с Чичо Едже и аз го споменах с обич.Още веднъж вътрешно, искрено му благодарих.Наистина съм бил голям късметлия  си помислих, щом съм имал шанса да опозная такъв  чудесен човек.

Със съучениците и приятелите от основното училище отново се срещнахме благодарение на чичо Едже.Невидимата връзка която свързва хората не беше мястото на което  те се намират,а взаимното разбирателство,приятелство,общи идеи,учения и  обич.

Приятелствата свързани с нарастваща обич, общо учение и идеи,дори да са далеч един от друг,и да се намират на съвсем различни места, процъфтяват и продължават с още по-голяма сила и красота до край.

Срещата с моите другари,спомените от старите дни и най- важно от всичко,беседите ни  свързани с много обичаният и уважаван от нас  учител Чичо едже беше едно удивително преживяване.Да слушаш и чуваш за него от други познавали го хора,бе изключително вълнуващо чувство.

След тези планирани наши виждания,най-интересни бяха нашите случайни срещи.При различни поводи и  служебни  задължения,оставахме приятно изненадани  когато съдбата отново ни събираше на едно место.

 Преди години получих писмо-покана  за делова среща с неизяснена тема от японски бизнесмени.За бизнес срещата са избрали мен,като най-добър и надежден в професионалната си сфера.

Имаше много странно и интересно съдържание:

”Г-н Джан Акън

Каним ви най-учтиво да присъствате в нашата група от шестнадесет  души ,като консултант.Избрали сме независими, един от друг шестнадесет човека от различни региони на Турция,познаващи Японската култура.Хора с различни професии,експерти от високо ниво в своята сфера.Готвим се да направим инвестиции във вашата страна и имаме нужда от вашите опити и съвети.Вашето присъствие  би ни удостоило с чест.”

Японска  бизнес група.

След като прочетох няколко пъти писмото го позавъртях в ръце и реших да отида.Усещах че, ще е едно интересно пълно с изненади бизнес пътешествие.

Бях зает човек, цялото си време отдавах на работата си.Всъщност нямах време за подобни срещи,обаче въпреки всичко имах желанието да отида.Обзе ме притеснение и напрегнатост.Оставих нещата в течението на времето.

След като, ми бяха изпратени  билетите  за набелязаната  среща страна и хотела в който, трябваше да отседна,обмислих още веднъж  решението си.

Уважавах Японското общество.Хора,много работливи и  привързани към националните си ценности,традиции и общност.Имаха голяма прилика с  Турците.И от нас искаха съвети и помощ за нови инвестиции.

Приготвих с някаква неразбрана за мен импулсивност за страната която избраха японските бизнесмениза заседанието.

В летището ме посрещнаха служители от компанията и ме отведоха до хотела.Бях осведомен че,заседанието е утре в десет часа и  помолен  да бъда готов в девет и половина да бъда взет.

На другата сутрин се събудих много рано и обиколих безлюдните улици  на града.Това,го правех винаги,когато отивах в чужда държава или град.

Едно от любимите ми неща е в много ранни зори да повървя  за известно време, по най-оживените улици и площади на града.Това ми даваше чувството на свобода. Разглеждах и изживявах града по своему и се чувствах прекрасно в още безлюдните улици.

Погледнах си часовника,беше почти девет,тичайки се прибрах в хотела и закусих набързо.Към девет и половина се почука на врата ми.японците бяха много точни  и стриктни хора.Смятам че, с това тяхно качество с турците не си приличаха особено.Всичко правеха в точно определеното време.

Когато пристигнахме на определеното  за  фирменото събиране място, слязох от колата и се отправих към офиса в небостъргача.

Когато влезнах вътре  в стаята за срещата,петнадесет човека седяха и говореха топло и оживено.Японските организатори  изглеждаха объркани и изумени.Гледайки с невярващи очи,задаваха въпроси на  всеки гост поотделно и сякаш се опитваха да поправят някаква грешка.

Аз също погледнах внимателно присъстващите там.Стори ми се,че познавам тези лица от някъде,но от къде?изобщо не ми изглеждаха чужди?От сърцето ми избликнаха и преминаха  топли приятелски чувства.После фотографиите в моето съзнание съвпаднаха една с друга

Две изображение застанаха едно до друго.Началното ми училище”Ататюрк” и Чичо Едже.Тогава разбрах от къде познавам тези образи,в съзнанието ми за един момент просветнаха лицата на приятелите като първокласници и всичко ми се разясни.

Развълнувано се отправих към масата.Неможех да повярвам на очите си.

Изумено му извиках;

”Дженгиз”

Повдигна леко глава нагоре и озадачено ме погледна;

”Джан ти какво правиш тук”каза.

”Вие за каквото сте тук и аз заради това съм тук.Какво съвпадение да се срещнем тук,нали?

”Да мисля че,е голямо съвпадение да се видим тук.Виж и японците са в изумление.От както сме тук се чудят и ни питат откъде се познаваме?Според тяхната програма трябвало да не се познаваме за да се получат по-добри и сполучливи резултати.Сега и ти дойте и от шестнадесет души,дванадесетте се познават.”каза и започна да се смее на глас.

В същия момент и аз не можах да се сдържа и пред шашнатите погледи на японците  аз и приятелите ми изпаднахме в криза от смях.Нашият смях зарази и премина като вълна към останалите, и ние всички заедно с японските си колеги се смяхме дълги минути.

Японците бяха нетърпеливи  и вече искаха да знаят причината за нашият смях и да узнаят в края на краищата от къде се познаваме.

Когато отмина вълната от кризата на общият смях и сложиха кафетата на масата най-старшият от нашите приятели  Дженгиз се изправи за да обясни ситуацията на японските бизнесмени.

”Първо искам дави кажа че,вие сте направили правилен избор.Ние наистина  не сме се виждали дълги години.И според вас това означава че, ние не се познаваме.Всички ние сме родени в различни места,имаме различни професии и живеем далеч един от друг.Тук присъстващите дванадесет човека имат само едно нещо общо помежду си.Ние всички сме  ученици на Чичо Едже.”

Всички мълчаха в любопитство и гледаха в устата на Дженгиз какво ще каже.

Дженгиз продължи;

Чичо Едже в първата световна война е участвал на фронта в Чанаккале и суецкият канал. Там,  той е служил усърдно и геройски е воювал и спасил много човешки живота.Бил е ранен жестоко на бойното поле и така след като достига титлата ветеран се заселва да живее в градчето Балъкесир.Всички познаваме Чичо Едже от Балъкесир.Той всеки ден обикаляше училищата  в града под ред и даваше уроци и ни четеше лекции за нравственост,добродетелност,честност и ни учеше да бъдем пестеливи и човеколюбиви.Обръщаше специално внимание на всеки поотделно и се обичаше всички.Той беше нашият герой.

Балъкесир е градче на държавни служители и офицери.Децата на различните  служителите  по суша,вода,въздух,от  жандармерийските командни бази, училищата за полицаи ивоенни,различните университети и основни училища бяха мои съученици.След свършване на тяхната  една,двегодишна служба те отиваха да служат на други места.

                       Ние всички бяхме учениците на Чичо Едже.Затова въпреки че,вие ни избрахте от различни професии и местоживеене ние, всички сме били ученици в определени класове в  началните училища на Балъкесир.Познанството ни идва от тук.С Чичо Едже имаме една много интересна история с лешояда,на тази история най-много ”Тази птица ли ще ни изяде”казвайки  гръмогласно се засмя нашият приятел Джан  събра със своят  смях  на главата си цялото училище . На нас ни беше смешно от неговият силен  смях  и ние се смеехме на него.Чичо Едже разправяше във всички училища  историята за лешояда и смеха  на Джан.”каза.

                       

Японските организатори,научавайки причината за познанството на дванадесетте човека се убедихаче, нямя грешка в организацията и че, всичко е случайност.

Японците много се бяха трогнали от разказа на Дженгиз за участието на чичо Едже в освободителната война проявената от него храброст и себеотрицание.

Бяхме излезли за известно време в  обедна почивка за да обядваме и нашите домакини дълго време не се видяха в залата.Мисля че,искаха да ни оставят  сами и дадат възможността на старите приятели да се видят и поговорят.От дълго време не се бяхме виждали с приятелите си и влезнахме в задълбочени разговори.Колко се бях затъжил за приятелите си  изскочили  и дошли от спомените ми от началното училище.

Сега си давах сметка колко хубави дни сме прекарали тогава.Макар че,тогава когато бях на тези години  не разбирах  вкуса на това.Приятелството и другарството  мисля че, и спомените за тях са като старото вино.С преминаване на годините стойността им  нараства и се разбира.Когато отново ги изживяват,е разбирате техният вкус и стойност.

В края на обедната почивка японците се върнаха с купчина  листове хартия в ръка.Седнахме с вълнение на масата.Разлистиха бавно  листовете хартия  и започнаха да ни показват стари снимки на  униформени японци.

”Тези хора са нашите предци и всички са загинали  в II.световна война.Ние не  ги познаваме и незнаем лично  за техните мъки и заслуги.Ние ги познаваме и знаем за техните геройства  от разказите на майките и бащите си.Също като вашият чичо Едже и нашите дядовци  са безсмъртни  герои.Те воюваха за освобождението на страната си и загинаха безстрашно на фронта.”казаха и с трудност завършиха  изразите си.Съживиха се спомените от атомните бомбардировки над  Нагасаки и Хирошима  в съзнанието на всеки един и сълзите потекоха  като река.

.

Всички много се бяхме разчувствали и тъгата  ни беше обвила отвсякъде.В очите ни имаше едновременно  сълзи на гордост и мъка.Сълзи на гордостта да бъдем потомци на героите воювали за нашето освобождение и на мъката  от загубата на любимите за нас същества и човешката драма  преживяна във войната.

Станах на крак и предложих едноминутно мълчание в чест на загиналите в Нагасаки и Хирошима.След като постояхме прави  с уважение и почит седнахме тихо по местата си.Този път един от японските ни домакини  предложи едноминутно мълчание в почит на Чичо Едже и загиналите герои в Чанаккале.Веднага станахме и  почетохме в едноминутно мълчание  и паметта на Чичо Едже и нашите герои загинали във войната.

Много бях изненадан наистина от японците.Тяхното уважение и възвисяване на човешките  ценности

Един от японските бизнесмени се беше впечатлил от  разказаната от нас история и идвайки при нас ни попита;

”Може ли да напишете тази история накратко?”

Аз си помислих че, сигурно иска да я прочете на детето си  и написах историята  за Чичо Едже и лешояда много накратко,просто и ясно и подадох листчето  на японският бизнесмен.Човекът изчезна някъде  заедно с листа и когато се върна видях че, е превел историята на японски.  После  ни разправи че,пуснал историята  в интернет ,като я бе изпратил на всички свои приятели, познати японски бизнесмени и  членовете на японската търговска камара.

Много бях изненадан и възхитен от японците.Тяхното уважение към героите и извисяване на човешките  достойнства и ценности   ми направиха голямо впечатление и ме трогнаха искренно и дълбоко.

Всички се спогледахме.Бяхме прекарали един много  смислен,плодороден и значителен ден,какъвто друг път не бяхме изживявали.този ден беше един незабравим и прекрасен ден.

Чувствахме се радостни  и доволни от възможността да споменем  още веднъж нашият любим учител и герой Чичо Едже и с обич да разкажем за него и на другите и бяхме щастливи че, историята  за него ще се споменава и от бъдните поколения.

За да си имат и те истински герои.

Вместо измислените телевизионни и виртуални герои да познават и си имат истински и реални герои .Да не се забравят и да се помнят и обичат героите  живели и служили с чест за едно по-добро и достойно  бъдеще до последната си капка кръв.

Всяко дете  по принцип  си има един свой приказен  свят и свои мечти с  въображаеми герои.В нашето детство ние нямахме телевизия и се четяха книги като Тексас,Том микс,Червената маска,Загор и други подобни.Тези  герои  бяха  фантастични и измислени герои от романи икниги.

Аз и моите приятели обаче, по това време имахме голям  късмет,защото нашият герой не беше измислен  а,  беше жив и истински герой.Нашият герой беше Чичо Едже.Имахме голяяяям… ама ,многооо голям шанс.

След дълго пътуване се завръщах в дома си с хубави спомени.по време на целият път си мислих  и задавах въпроса,кои хора ме бяха впечатлили  най-много в живота ми.

Сега  в момента това което съм ” Аз” за да се  оформя като човек и личност, думите и делата на кои хора ми бяха повлияли най-много.Кои хора с обичта,подкрепата и обучението си ми бяха помогнали да се хвана здраво за живота и да повярвам в доброто .Кои хора бяха повлияли за  посоката на моя път  по който да вървя напред.

Дори винаги да казвам в че, в живата съм късметлия и има случайности.Всъщност вече знам че,нищо не е случайност и съвпадение.През живата ми всеки и всичко идваше точно на време и всичко ставаше така както трябва да стане.

Пак може би ще кажа случайност,обаче хората които по някакъв начин ми бяха помогнали когато бях малко момче аз ,в жизнения си път срещнах повторно.Как и защо не знам.Сякаш някаква сила ме напътстваше и хората които ми помогнаха,обичаха , интересуваха и се притесняваха навремето за  мен аз трябваше да срещна още веднъж и да им дам следното  съобщението:

” Показаната от вас обич,внимание и заинтересованост към това малко момче беше от голямо значение и повлия много полезно за неговото  развитие и бъдеще.Вашият труд не отиде напразно.Вижте това момче в името на всички, сега е тук и е на място на което взема важни решения и върши важни дейности.Бъдете сигурни че неговата  вътрешна обич и позиция са на такова  място от където той ще наблюдава и работи  в ползата на доброто за всички.

Вие да осъзнавате ,или дори да не осъзнавате при всяко положение станахте учители  на едно поколение идващо след вас.Сега  подрастващите около вас деца и младежи  могат да ви вземат за пример  и вие  да бъдете техен модел.

Вие да осъзнавате или не можете да бъдете техният  ”Герой”.

Децата обикновено са много наблюдателни и вашите думи,движения и поведение се попиват от тях, копират и имитират.Децата чувстват и разбират много добре  всичко. Отношението ви към тях, дали са обичани или необичани им е пределно ясно.

Така че,един ден можете да преминете покрай някое дете,ваш ученик.Може би ще бъдете учител на доста деца.Или  ще станете майка и баща. Или ще  му бъдете Чичо Едже.

Знайте че, всяка ваша усмивка,всяко действие за неговото развитие,всяко  добро отношение и обучение,всяка утеха,всяка научена от вас  дума, допринася за една стъпка напред  в неговият жизнен  път.

Вие ден след ден като при строежа на къща,с една дума,с една усмивка а, може би само с едно изречение ще изграждате тухла по тухла неговият характер.

И децата ще бъдат нашата творба и нашето бъдеще.

И всяко дете което и  да погледнем ще нашето дете.

Всяко малко същество ,което ние подкрепяме е един подарък за нас  към бъдещето.

Пожелавам герои като Чичо Едже които съзнателно са посветили живота си за човешките ценности и са поставили основите в образованието на младото поколение винаги да съществуват.

Посвещавам тази книга на Чичо Едже  и на истинските  незнайни  героите с незапомнени имена.

Сега съм сигурен че, ви е любопитно какво съм направил с флага на който имаше снимката на Ататюрк и един топ..

Къде се намира сега

Е тайна…

Но искам да знаете,че

Флагът се развява на много сигурно и добро място.

Автор:  Джан Акън

Кой е Али Саип Едже

Али Саип Едже е роден град Измир ( Турция).Баща му е Хюсеин а, майка му Хатидже.

Завършва военната академия с отличие през 1910 година. Участва в I.световна война в битките при Суецкият канал и Чанаккале,където придобива големи успехи.В тези боеве бива ранен сериозно, и загубва възможността си  да има деца.След   продължително и трудно лечение в Австрия и германия се завръща в страната си.Въпреки дългото лечение в чужбина той неможе да възвърне  своето предишно  здраве. През 1934 година се пенсионира  поради сериозни уврежданияр и се установява  да живее в град Балъкесир

От тази дата нататък Чичо Едже  се отдава изцяло за възпитанието и образованието на децата и става техен  учител,любимец и герой.Ходи по всички училища в балъкесир и дава уроци по добродетелност,нравственост и трудолюбие и спечелва обичта  и симпатията на  всички ученици.Наричат го с името” Чичо Едже” което много му отива и означава учител на мъдростта.Със наследеното от баща си и спестяванията от ветеранската си пенсия той подпомага отварянето на  12 училища в селата около Балъкесир…В същото време продължавайки  да изнася и лекции  по училищата той придобива обичта,доверието  и уважението на населението.

Чичо Едже смяташе да отвори и едно училище в центъра на Балъкесир.Под ръководството на Областният управител на града уважаемият г-н Ниязи Акъ и сумата  в размер 80.000 лири  дарена  от Чичо Едже това наистина стана реалност и беше построено ОУ ”Чичо Едже”

Ветеранът  Командир майор от войните в Суецкият канал и Чанаккале Али Саип Едже беше впечатлил и станал любимец и герой в очите на всички граждани на града.Балъкесрлиите за да не го забравят  сложиха името му”Чичо Едже” на своите булеварди,улици,училища и библиотеки.

Почива на 25 януари след тежко и неизлечима заболяване.Погребан е в Гр.Балъкесир  в гробищата” Башчешме”в близост до входа.

Нека духът му да почива в мир.

Балъкесир

С всеки свой исторически период изпълнен с гордост.поставил основите на културата и цивилизацията.притежаващ по-всички краища на земите си и четирите климата.С лице обърнато към бъдещето но,със собствена история град в който не са живели чуждоземци Балъкесир

Прославен с танца зейбек.с килимите.морето.маслините.есенциите си.с традиционният за тях сладкиш хьошмерим Балъкесир е един необикновено красив и прекрасен град

Свидетел на времената.с милите си и топлосърдечни хора по улиците.знаещ как да защитава.грижи и обича земите си Балъкесир

С  Балъкесирските си герои Ветерана Чичо Едже.Мехмет Пехливан от Куртдере и Тюлюкабаците си от самоотбранителните,доброволни отряди.С известната реч направена от Ататюрк в джамията „Паша Джами” един от любимите градове на Ататюрк Балъкесир

В Балъкесир чичо Едже и Аз

Документи на Ветерана  от войната за независимост Али Саип Едже от Балъкесир

В Балъкесир чичо Едже и Аз

Чичо Едже след участието си във войната за независимост заедно с Ататюрк,към края на войната  всеотдайно  посвещава живота си за по- доброто бъдеще и образование на младото поколение…

Джан Акън

Въведение и благодарности

С  надеждата  герои като чичо Едже които съзнателно са посветили живота  за човешките ценности и са поставили основите  в развитието на бъдещето на младото поколение винаги  да съществуват.

Гледайки в днешният свят виждам  че, героите вече живеят единствено в  книгите,разказите и телевизията.

Децата ни , нашите млади хора и дори ние възрастните едно десет години напред  и не помисляме дори да направим  нещо за развитието на  идващото поколение.Натъжава ме мисълта че, нямаме дори това желание да не говорим изобщо  някой да посвити живота си.

Да оставим настрана зрелостта да направим нещо за общественото благо,дори за самите нас нищо не предприемаме.Мечтите ни за   извисяването ни към по- добро се стопяват в сивотата на ежедневният живот.Както стопяващият  се  в сънищата ни  прекрасен свят.

Дотолкова сме свикнали  с  монотонното ежедневие, с еднообразното  лепкаво удобство.Със затвора на  комфорта  си със  скалъпените и приети норми,които си мислим че,познаваме и се страхуваме да променим.

Когато и  да решим   да  излезем от света  на мечтите си и да  ги изявим в реалността. Несигурността  и неуредиците на живота с цялата си мощ падат върху нас и затварят всички пътища.С изгаснало въодушевление и разочарование ,с наведени глави се връщаме  да живеем в затвора старите си навици и привички.

Неможем дори на себе си да помогнем.Нищо и в никакъв случай не можем да променим,защото  това не е по нашите сили. Това което искаме да постигнем не се побира дори, в  най- развихрените  фантазии.

Животът  обаче е  жива картина  в която всеки миг се вливат нови цветове.Тази картина незабележимо се оцветява от нашите малки идеи които стават реалност и се разкрасява.

Стига един път  вътрешно да вземете решение;Живота си да направите по- смислен,по-човечен и да  го споделите с останалите.

Стига един път да решите да станете герой за едно малко дете, за един възрастен, за семейството си, за хората.

Стига един път да решите да посветите  съзнателно и решително себе си  за  изграждането на по – добро и хуманно бъдещето на хората.

Вие вземете решението да станете истински герой.Другото ще се нареди и ще дойде на местото си.

Вие и да не знаете,другите ще знаят.Истината и добротата никоя тъмнина не може да покрие.Тази книга посвещавам на Чичо Едже,на незнайните  истински герои и на решилите да бъдат герои.

ДЖАН АКЪН

„Човекът е създаден  като най- върховно и почтено създание между живитесъщества.Човекът обаче,за да бъде истински  човек е  възможно само ако той  търси  и намери ценностите в живота,които   задължително   да изпълнява.”

МЕВЛЯНА

Джан Акън през живота си това никога не го забравяй

„Животът има смисъл когато  го споделяш с другите,когато  се отдаваш за развитието и усъвършенстването на хората; за едно  по –човечно  общество и израстване на едно достойно младо поколение.”

ЧИЧО ЕДЖЕ

„Истинските герои са  тези които живеят сред нас скромно  и почтенно, и са се посветили  в развитието на  човечеството за по-добро  и хуманно бъдеще. Те чрез своята смелост и упоритост с малко усилия правят големи промени .”

„Геройството е да  се посветиш да обичаш , тачиш и дадеш живота си за хората.”

ДЖАН АКЪН

БЛАГОДАРНОСТИ

Благодаря искрено и от сърце на всички на които дължа това че, днес съм тук на това място, благодаря  на своите съученици на които дължа запознанството с него.Благодаря и  на Чичо Едже за неговата обич и неотменна  подкрепа,на учителите си и на незаменимите си скъпите  приятели.Благодаря  също така и на писателката и поетеса Нилгюн Нарт на която дължа идеята да напиша тази книга,защото когато й разказах тази история тя впечатлена ме посъветва:”Това непременно го напиши на книга.”каза.Благодаря  истински на всички ви….

Благодаря сърдечно и на учителите от ОУ „АТАТЮРК”  в Балъкесир които са поставили голяма снимка с лика на Ататюрк на която пише: „Обичта към детето започва с неговото образование”.Те успешно продължават обучението  на своите възпитаници с голям успех…

БЛАГОДАРЯ ВИ МНОГО…..

.
ПЪРВА ЧАСТ

 Глобалното затопляне

Между смътните  си детски спомени имаше неща които бях научил от един човек когото никога не бих забравил.Командирът на рота от освободителната война ветеранът Чичо Али Саип Едже.

Спомените ми свързани с него,годините и събитията неможаха  по никакъв начин да зачитат от съзнанието ми. Всичко си спомням така сякаш сега отново го изживявам.Когато си помисля за него или само от ума ми да мине на лицето ми една тъжна усмивка.

„Сине Джан !!” сякаш чува гласът му с войнишки акцент.Затова че имах шанса да познавам човек като него  и научените за живота тънкости с цената на перла разбирах за пореден път колко бяха важни и необходими за мен

Аз и всичките ми приятели бяхме  големи късметлии че, имахме шанса да познаваме Чичо Едже.Той беше една от причините след години отново да се видим и съберем със съучениците си от Балъкесир.По наше време нямаше телевизия а и радиото беше ограничено . При срещата на  улицата на двама ученикате веднага се питаха:

”Чичо Едже за какво говори във вашето училище?” и се започваше задълбочен диалог

Гордостта че  познавахме и бяхме възпитаници на Чичо Едже беше  истинската същност

Във всички нас обичта ни към него беше дълбоко   заседнала в сърцата ни.

Повечето ученици в началните и средните училища в Балъкесир го познаваха по речите му по  етика и морал и организираните конференции в училищата.Беше посветил живота си на турската народна просвета.След като завършва Военната академия през 1910 година участва в I. Световна война първо във Суецкият канал после в Чанаккале. Пенсиониран  с титла Майор  през 1934 година в последствие раняване на бойното поле той се заселва и установява в Балъкесир.От тази дата нататък Чичо Едже  се отдава изцяло за възпитанието и образованието на децата и става техен  учител,любимец и герой.

С наследството му останало от баща му и ветеранската пенсия той подпомага отварянето  на 12 училища в селата на Балъкесир и едно в центъра на града ОУ ”Чичо Едже”

С Чичо Едже се запознахме преди много години.Тогава бях още първокласник в Балъкесирското основно училище ”Ататюрк”

Всеки вторник посещаваше нашето училище и разговаряше с учениците.Разказваше ни истории от които да вземаме поука,даваше ни примери и съвети.

При всяко посещение  в ръцете си имаше един  сух или мек хляб.Но в ръцете му винаги се намираше хляб. Веднага щом го видим всички деца го обкръжавахме и започвахме да слушаме с любопитство.Първо ни погалваше по косите ни като баща гордеещ се с децата си,даваше един войнишки поздрав , изваждаше от торбичката хляба и започваше да разправя.

При едно от посещенията му  в един вторник,ние виждайки го наобиколихме моментално .В ръцете си носеше торба в която беше сложил от пътя събран хляб.Вдигайки хляба нагоре,

Чичо Едже:

Деца,Този хляб който виждате отдолу има печат отбелязващ фурната в която е  приготвен.Обикновено всеки откъсва тази част и я изхвърля. Аз събрах тези  талончета, откъсвайки печатчето, се откъсва и голямо парче хляб.

Аз при всяко купуване на хляб събрах тези талончета.От 50 откъснати талончета   се откъснаха толкова парченца които бяха равни на един цял хляб.”Помислете  да видим вашите майки и бащи колко  изсъхнал хляб изхвърлят на боклука.”каза и дълбоко въздишайки продължи…

”Деца един ден в света ще има хора  умиращи от глад.Лешоядите ще ги дебнат,нападат и изяждат.Затова не изхвърляйте хляба и храната в боклука.От хляба откъснатите талончета изгризвайте до край. Нищо не прахосвайте напразно.Един ден  ще има нужда от всеки изхвърлен залък. В света населението нараства.Ще дойде ден когато храната няма да достига”каза

Всички заедно много се смяхме на това че,лешоядите ще изядат хората.На никого не му се струваше истинско.Как ли пък една птица ще изяде човек си мислехме ние.Въпреки всичко обаче и бяхме много любопитни как изглежда птицата която ще изяде човека.От учебници и книги положихме огромни усилия да открием снимката на птицата която ще изяде човека, но нямаше никакви резултати.Неможахме нищо да открием.
      

 По времето когато ние бяхме в началното училище за учениците които търсеха някакви материали имаше само няколко енциклопедии от които можеше да се  черпи информация.В тях намиращите се снимки бяха много малки, колкото бълха и  за да можем да разберем какво има на снимката се взирахме толкова много ,докато ни заболят очите и въпреки това от размазаното мастило нищо неможеше да се различи.

При идването на Чичо Едже  следващата седмица се ние му се оплакахме че не можахме да открием снимката на лешояда и че сме претърси  заедно с приятелите си навсякъде в Балъкесир без никакъв резултат.

Чичо Едже ме погали нежно по главата и каза с уверен в себе си глас:

”В Балъкесир трябва да отворим голяма библиотека.Търсените от вас книги,снимки и информация неможете с точност да откриетеи това доста ви затруднява и спъва   развиването на  вашите задачи и теми.Това е голяма загуба за подрастващите.Надявам се един ден в този град да има голяма библиотека Джан.”  Моят глад за знание доста го беше впечатлило.

А аз го попитах;

”Защо те наричат Чичо Едже”

Тихичко се засмя и прошепна;

”Питай ме за неща на които мога ти отговоря.За себе си нищо незнам но, всичко свързано с уроците ти и с това за което искаш да научиш може би знам доста неща ”каза вземайки си сбогом  си тръгна обещавайки следващият вторник да дойде със снимката на лешояда.

Не можах да разбера какво искаше да каже?

Бях много любопитен какво означава името Едже затова още при започването на урока попитах учителя си.Учителят ми отговори че Чичо Едже го наричат така, защото той е много мъдър и умен  човек и, името му означава учител, наставник,знаещ и това име много му подхожда защото той непрестанно и безвъзмездно   е отдал остатъка от живота си  за блогополучието и щастието на хората.

В този момент Чичо Едже още един път порасна в моите очи и навлезе дълбоко в моето детско сърчице.  Неговите разкази и наученото от него  за мен бяха  като пътеводен лъч през целият ми живот. Тази светлина беше светлината на Чичо Едже.Аз колкото и  много да уча и колкото да се издигам професионално и да познавам много  хора тази светлина остана вътре в мен.тази светлина нито примамливото богатство нито мазните и лъжливи усмивки нито пък хорското предателство не можаха да заличат и почернят.

Всеки път  в мен изгряваше и се увеличаваше една светлина.Тази светлина ме напътстваше  винаги  при избора и намирането на правилното решение,напомняше ми  за човешките добродетели,при всякакви условия ми помагаше да остана съвестен,справедлив и верен на идеалите си.Нарасна още повече с  приемането  света на моето мислене и действията ми

В целият си живот  в мен остави  най-голяма диря Мевляна който дълбоко  впечатли  моят духовен свят  със своята философия,скромен начин на живот,човеколюбие и всеотдайна помощ  към всички.Другият човек  когото ценя и дълбоко уважавам е  чичо Едже .Двамата приех за свои учители , лидери и хора които са достойни да бъдат следвани.  От техният път и светлина не се отделих.

Теб споменах Мевляна

Върху крилете си понесох любовта,

Като в жар гори сърцето ми сега,

Във всяка клетка усетих радостта,

Обиколих много по- небе,море и земя.

На всички езици разправих за безкрайната любов на Мевляна.

Там където отивах Теб споменавах Мевляна.

Във всяка улица ,във всеки град безспир за Теб разправих,

С Божествената ти любов и светлина се озарих.

Хората с твоята праведност и всеотдайна обич просветих

В океана на щастието се потопих

Теб споменах Мевляна

Където да отида за теб разправих.

Разправяйки се възвиших

Възвишавайки се падна пердето от моите очи и щастие сърцето ми обви.

И аз в теб открих за морната си душа отдих

Река станах лудо,лудо течаща,

Езеро станах плискащо,преливащо,

Море станах с прииждащи буйни вълни,

Аз в Теб

Аз станах,безкрайното  щастие в душата си издълбах.

Слънце станах с обичта ти стопляща,

Покълнаха семената на любовта,

Нека разцъфнат цветята на радостта,

За всеки проблем решение,

За всяка болка лечение.

Отразяващо на всякъде светлината на любовта ми.

Където да отида името ти се спомина,

Където да погледна съществуването ти вълнува.

Твоето достойнство в душата ми се влива.

Тази душа в Теб радостта открива.

Аз съм една душа.Ти друга,

Навсякъде живот има.

Елате нека всички сме единни.

С божествената любов да изгорим,

Да забравим земните интриги.

Да погледнем с очите на нашите сърца

И се влеем в една единствена душа

Джан Акън

Да бъдеш герой и да си умен ,да можеш да показваш пътя на хората,да си  като светлина в тъмнината и да си готов винаги да гориш за приятелите  се убеждавах още един път колко бе важно.

По пътя на живота си колко ли  пъти сме се загубвали в дълбините на душата си.

Колко пъти  сме загубвали своя път и сме оставали самотни.Колко пъти сме падали и ставали за да продължим  напред.Кой ни подкрепи  духом и подаде ръка.За да си спомним че, сме хора и за да сме  наистина хора в истинският смисъл на думата към какви добродетели се придържахме.

Ччичо Едже следващата седмица във вторник дойде с една книга на ръце.Всички тичешком го наобиколихме и зачакахме любопитно.той  разгърна страниците на книгата и ни показа  една снимка на ”Лешояд”
. 

 На картинката имаше една птица с оскубани пера с гола и суха глава.

”Това ли ще ни изяде?”попитах

И се засмях от сърце,Почти загубих себе си от смях.Много ама, много се смях.

Бях малък, бях дете.

В живота ми нямаше много неща които да ме зарадват и развеселят.Тъй като в семейството си бях подложен на постоянен тормоз, още от ранно детство  светът за мен беше помрачен.Понякога забравях дори да се усмихвам.

Гледката на лешояда  със сухата си,плешива и оскубана глава предизвика в мен неудържим и голям смях.Защото птицата ”Лешояд” която виждахме в близко бъдеще щеше  да  изяде човека и беше една опасност.От снимката това което виждахме обаче, на мен никак не ми изглеждаше  страшна.

Всъщност опасността и насилието за мен бяха в къщи.живеех  постоянно със страха  от побоя и тормоза на баща си.С моя детски разум за мен опасността трябваше да е нещо по-голямо от вас и да застрашава живота ви.

Мисълта че, малка и плешива птица като лешояда може да бъде опасност предизвика шок в моето малко и обтегнато тяло и душа.Толкова силно и от сърце съм се смял че цялото училище се събра на главата ми и  започнаха да се смеят на моя смях.Всички заедно,цялото училище се смяхме на това че в близко бъдеще нас хората ще ни изяде лешояд.

”Една птица ще яде хората!!!  Хаха хахахах…”

Чичо Едже на нас;

”Да един ден ще дойде и тази птица ще изяде хората.”

1-Сладководните води ще  се изчерпят.

2-В света храната ще намалее.

                     3-Обработваемите земи ще изсъхнат и опустеят

4-Един ден  въздухът ще бъде замърсен и дори ще  свърши.

.

”Затова  още от сега нека бъдем пестеливи”

”Да пазим ценностите,земите и водата на  страната си както пазим живота си”

”Уважавайте майките и бащите си и ги обичайте, защото те са ви отгледали”

Не се страхувайте да  бъдeте справедливи и добри и да развивате моралните си ценности”

”Не си правете зло един на друг”

”Добротата и хубавите работи красят човека”

”Целият свят чака от човека  добро и морално поведение”

”Човекът трябва да  бъде човек в истинският смисъл на думата”

”Дори да попаднете в лошо положение  или да останете гладни и да загубите всичко което притежавате не се отказвайте от вашата почтеност и човечност”

По това време не можех да разбера смисъла  на всичко казано от него но, също така и нищо не забравих всичко внимателно записах и запазих в моята памет.Със сигурност един ден щях да имам нужда от тях

 Вниманието на Чичо Едже към мен и донесената снимка на лешояда  в училище която не забрави ме впечатли много силно.Досега никой не ми беше обърнал толкова внимание отблизо.И аз от своя страна исках да му дам нещо с което да го зарадвам.

Само че, аз нямах нищо което  да мога му дам.Какво ли можех да направя?Досетих се че,беше войник и реших да наредя своите приятели и да му устроим  малка церемония която да покаже нашата привързаност и обич към него.

Събрах своите съученициот клас  и всички заедно слезнахме долу.Наредих петнадесетте си съученика пред статуята на Ататюрк на една редица  равномерно и развълнувано зачакахме Чичо Едже.Виждайки го още на училищната врата влязъл,недовлязълизвиках с цял глас ”Внииимаааниее”

” Господин Едже Учениците от ОУ ”Ататюрк” са на ваше разположение и готови за вашите заповеди ”казах.

Съучениците ми взимайки моята заповед шумно преминаха към същинската част и заеха поза за поздрав

Всички наоколо ни наблюдаваха с интерес.

Чичо Едже дойде при нас и с радост и гордост на лице ни поздрави.Започвайки от началото на редицата се здрависваше един по един с всички мои приятели като ги погалваше мило по главата. Точно беше стигнал към края на редицата когато изневиделица се присъединиха още около десетина човека,после още десетина.Ние гледахме учудено и се опитвахме да разберем какво става.От горе учителите които ни видяха също слязоха бързешком и застанаха в редицата.

           Изтича и продавачът на закуски,сладкарят и без това беше в редицата родителите които бяха довели децата си до училище,униформени и цивилни всички заставаха на редицата и чакаха с нетърпение и вълнение Чичо Едже да се здрависа с тях и подаваха главите си напред с детско послушание за да ги погали. Той с бащинско милосърдие се здрависваше и погалваше всеки с обич.

Всичко сякаш беше като една голяма игра.Всеки излизаше на сцената изиграваше ролята си и си тръгваше.Напълно се бяхме вживели  в тази игра и бяхме очаровани

В редицата бяха наредени и класната ръководителка на съседният клас Г-жа Суна и съпругът й който беше лейтенант и беше облечен с униформата си.Когато дойде неговият ред той толкова силно се представи и даде поздрав че,всички много се развълнувахме и потреперихме.

.

.
Всички гледахме и чакахме  с любопитство.”Чичо Едже  дали обича повече Лейтенанта от нас?”си мислехме.Това което очаквахме обаче не се случи и Чичо Едже както прегърна всички така прегърна и него и обръщайки се към нас

”Вие всички сте моите войници.И вие всички сте равни пред мен. Защото преди всичко ние всички сме хора.”каза

Накрая за да изпълним националният марш ние се наредихме в истински редици и така нашата церемония завърши.

Директорът на  училището дойде до  мен и каза:

”Сине Джан Заради теб пропуснахме първият час но,си струваше защото ти превърна  този ден за нас в празник.Аз ти благодаря от свое име и от името на всички.”

С ентусиазъм изпявайки марша ние се отправихме към класните си стаи.

Чичо Едже се отдели от  нас и тръгна към  следващото училище в града.

Дълго,дълго  гледах след него.Колко много обичаше учениците и войниците.Добре че,беше пристигнал в нашият град Балъкесир и бе  останал да живее тук си помислих.

Доколкото знаех той беше родом от град Измир.След раняване във войната и дълго лечение в чужбина беше дошъл и останал да живее  тук.
.

.

.
Втора част

Чанаккале е недостъпен

При един разговор чичо Едже ми беше споделил колко много обича Балъкесир.

”Джан в този град има нещо особено което ме свързва и вълнува.Досега видяx много места обаче, никъде не се почувствах у дома си както тук. Тука почвата,водата ,хората всичко е някак си по различно.” Беше казал.

С  борбен дух до края на живота си, безвъзмездно вземащ мястото си до справедливостта и без страх от нищо винаги с истината на уста.Готов  навсякъде и при всякакви условия да се доразвива и да подпомага  развитието,образованието и възпитанието на подрастващото поколение и населението.Винаги  скромен и сдържан и наставляващ  за пестелив живот  той е един истински и неповторим  герой.Запознаването ми с него и шанса да го познавам отблизо,да се възползвам от познанията му и да бъда негов ученик.Голямата му роля  за израстването ми и оформянето ми като личност и човек. Опознаването на живота от такъв надежден човек с такъв широк мироглед и познания и удоволствието да го наблюдавам,слушам и следвам отблизо за мен бе много скъп и безценен подарък на съдбата.

Мислех си какъв човек с късмет съм. В тези дни дори, да не разбирах и да не знаех цената на това ,аз  живях давайки  заслужената стойност.Не забравих нищо от изживените си спомени. С преминаването на годините с още повече усърдие и внимание запазвайки всичко в себе си и    увеличавайки и осъзнавайки стойността на наученото  аз сега да го предавам и на другите.

Ахх Чичо Едже добре че, съм те  опознал си казах.

     И се изпълних с чувство на признателност. Сега когато подготвям книгата си за глобалното затопляне,за прехода на човека от човешкото осъзнаване към човешката любов и динамиката  на промените в  обществото колко много си спомням за теб.

Както  Мъдрецът Мевляна  така и Чичо Едже се бе отдал да служи на благосъстоянието на хората.Той ни показа как обичта към хората променя техният живот към едно по-добро бъдеще. Научи ни как да обичаме и да бъдем обичани и чрез това да станем по-добродетелни,скромни,почтени ,справедливи и мили.Сега от него наученото аз се опитвам да напиша и да предам на колкото се може повече хора за да живеем всички заедно в мир и любов.

Аз докато бях потънал в  задълбочено разсъждение изведнъж сърцето ми се присви силно.Сякаш имаше нещо което бях заровил на дълбоко и не исках да изплува,обаче то напук на мен се опитваше да излезе  на повърхността.Не можах да устоя повече и в един момент  дадох свобода и си спомних нещо за което не исках да си спомням.Пред очите ми като филмова лента се изнизаха кадри които много ме нараняваха и които не можеш да забравя и ужасно ме натъжаваха.

   Този ден никога,ама никога не можах да забравя. Следите от спомените бяха оставили  неизлечими рани по-тялото и душата ми. Опитвах се да разбера и отговоря  защо трябваше да изпитам тези мъки и страдания в своето детство. Тези спомени останаха с години между ръцете ми. В живота си  не можах да намеря място където да ги поставя.
.

Заедно със семейството си живеехме извън Балъкесир в  държавен апартамент  в един от  блоковете в зоната на тежката индустрия.Моето училище се намираше на четири километра разстояние от там.

 Бяхме бедно семейство.Баща ми беше държавен служител и парите винаги недостигаха за да изкарамесносно до края на месеца. Всяка година при започването на училищата родитело-учителското  настойство ми отпущаше пари за училищните ми потребности.Учителят ми ме хващаше за ръка и заедно отивахме на пазара който ставаше всеки вторник и ми купуваше униформа,обувки,учебници и тетрадки.

По време на ученическият си живот бях лишен от всичко и гледах само от далеч и с огорчение благосъстоянието на своите съученици.

Животът ми бе изпълнен с много трудности.За да се нахраня,да се облека ,да отида до училището полагах неимоверно големи и непосилни за годините си усилия.

Бях принуден  още на шест годинки сам да ходя на училище и да се справям сам с трудностите.От вечерта си сверявах часовника и ставах в ранни зори за да отида до училището си.За малко и хилаво дете като мене беше доста изнурително да изминавам  пеш този мъчителен и дълъг път.В летните месеци денят бе дълъг и се съмваше рано. Но ,през есенните и зимни  месеци бе тъмно,пусто и студено.

И аз много се страхувах от този за годините ми непосилно дълъг път.

Навсякъде бе  пусто и страшно и аз вървях заедно с тъмните сенки от все страни.Струваше ми се сякаш след всяко дърво ще изскочи някакво страшилище и ще ме грабне и отведе със себе си.И аз вървях с бързи крачки,почти тичайки.

По пътя към училищетодвата километра минаваха доста интересно за мен. Първо пътят ми минаваше през фабриката за металообработване”Тюлюкабаците”,след това идваше Балъкесирската кланица а след нея фабриката за военно оборудване и ремонт на оръжия за армията.

Този път беше едно от най-забавното нещо от детството ми преминало в повечето случаи в тормоз и страх  за които си спомнях.

Най-напред срещах тюлюкабаците.Виждайки ме да приближавам те скачаха като лъвове  на крак и вдигаха нагоре ръцете си като лапи и ме сплашваха”бййооооооо” и наистина всеки път много се изплашвах.Наричах ги тюлюкабаци защото ме плашеха и бяха чисто черни.

.

.Работниците от металообработващата фабрика всяка сутрин палиха големи пещи,които нагряваха  до  зачервяване. Те хвърляха в пещите големи железни отломки,които там се разтопяваха.После прекарваха нажежената и разтопена смес през големи цилиндри от които излизаха  десет метрови прътове използвани в строителството.Докато работеха пред пещите те ставаха целите в сажди.

И аз много се страхувах от тези черни мъже.От тяхната чернота в мен се пораждаше уплаха и ми изглеждаха космати,затова си плюех на петите и бягах.Разбира се без полза,всеки път ме хващаха  и ми даваха по една задача по математика.От моята външност ме оприличаваха на  индианско момче затова  ме наричаха помежду си като ”Белият Орел”.

Единият от тях хващайки ме;

”Кажи Бял Орел!Пет яйца от пет стотинки колко струват” ме подпитваше  и отговорът ми и да е верен и да е грешен без значение като на индианците ми нацапваше по едно обратно ”V”

от двете страни на носа ми със саждените си пръсти.

”хайде сега върви бързо на училище.Научи верният отговор Бял Орел.УРГ и тогава ела” казваше.

Поставяше предварително написаната на листче задача по математика в джоба ми и ме пускаше на земята да си ходя.

След време научих че, за ми подготвят  някакъв въпрос ковачите половин час от къщи до ковачницата са умували и решавали  каква задача да ми дадат,и след това са давали  лист от  хартия на някой измежду тях който може да чете и пише за да ми я подготви.Бях в трети клас когато научих за това.Един от работниците когато ми разправи за това аз много се развълнувах.С години заради мен са се мъчили да измислят задачи.

В този момент разбрах колко много се интересуват и занимават с мен за да ме учат и изпитах огромна благодарност към тях.

Аз отивах на училище със знаците от сажди на лицето си и там се мъчех да ги избърша със салфетката дадена ми от учителката.Тогава изпитвах голям яд към тюлюкабаците.Мислех си кога ли ще ми дадат въпрос на който ще мога да отговоря.

Учителката ми всеки път смеейки се на глас;

”Пак ли неможа да отговориш Джан?”Ела заедно да разрешим проблема казваше.

Преминавайки през Балъкесирската кланица се отправях към зоната на войниците.

Тук патрулиращите  с оръжие войници ме чакаха  да дойда с четири очи. Виждайки ме още на хоризонта,далеч на метри ;

”Хей Джан днес какво ще научиш” започваха да подвикват

Те с нетърпение ме чакаха да доближа  до тях и стояха хванали се на бодливата тел изплетена върху дебел бетон.

Гласовете и въпросите им ставаха все повече и се увеличаваха и вливаха в едно.

Войникът от Диарбекир Батко Шехмуз;

”Лелеееее  Джанооо   сутринта в колко се събуди кажи, олелееееее”се провикваше

Войникът от Токат бате Хайдар с плачевен глас:

”Сега и моите дечица са станали и са на път за училище Джан” казваше

По-старият от тях войник отТрабзон намесвайки се в разговора и  успокоявайки по свой начин Токатлиятя Хайдар;

”Какво си се разхленчил пък и ти,добре са ти дечурлигата.Немой така сутрин,сутрин  виж и мен ще разплачеш сега”  казвайки се смееше.

 В този момент се чувствах като един от тях.Развеселявах се,забравях за вкъщните си проблеми и летях от щастие.

Помислих си по това време колко лесно ставах щастлив въпреки проблемите  тежки за едно беззащитно дете. Стигаше ми само, някой с усмивка да  се поинтересува за мен и да ме предразположи.Като дете за да съм щастлив толкова ми беше предостатъчно.

Предполагам че,и  в техният живот в това сиво и безлюдно място освен мен нямаше никой друг.Принуден да минавам всекидневно от тук за тях бях станал за тях по-близък и от техните семейства.

Близостта ни и времето прекарано заедно с обич които си разменяхме беше  около два километра покрай телената мрежа.

Тази обич беше по-скъпа за мен от обичта опитвана да се даде цял живот или която  не бе предложена цял живот.

Защото нито аз нито те не очакваха друго освен обичта и сподялбата.Свързваше ни единствено два километровият път покрай телената мрежа извървян заедно със тях в разговори и весели закачки.

Когато пристигах в началото на мрежата батковците войници започваха да събеседват сладко с мен.Два километра вървейки ние разговаряхме.По-точно казано аз бях длъжен да вървя за да отида на училище,а те ме придружаваха за да разговаряме.

Моето хилаво и крехко телце и невинният ми детски вид предизвикваше  в тях състрадание и бащинско съчувствие.Батковците ми вземаха ученическата чанта за да я носят и с мен по-детски се шегуваха.

Взелите чантата минепременно с любопитство я отваряха разглеждаха. Тук повечето от тях бяха дошли да отслужат военната си служба оставяйки семействата и децата си и мене ме обичаха толкова колкото и собствените си деца.

В чантата си имах  книжки с приказки и разкази.батковците всеки път вземаха книжката с големи шарени картинки на животни и се мъчеха да четат от нея.Мислеха си че,ако внимателно гледат рисунките ще познаят и буквите ще разберат как да четат.

Тези книжки ми бяха подарени от моята учителка,защото за по-малко от един месец  аз пръв се научих да чета и да пиша.

Светът беше станал мой когато заедно с червената лента ми бяха връчени пред целият клас.

В нашето училище когато аз бях първокласник беше традиция ученикът който първи се научи да чете и пише да бъде награден като му поставят червена лентичка и подарят книги.Затова учителката ми ме заведе до директора и той ме изпита като ми даде да прочета и да напиша нещо от книжка със заглавие жълтият трактор.Когато направих всичко без грешка той остана силно  изненадан и зарадван.
”Браво на теб синко Джан,за много кратко време си се научил да четеш и пишеш”каза и пръв  ми постави червена лента  и връчи десет шарени книжки с приказки и разкази.

Да се разхождам между класовете с червената панделка на яката си и да казвам с гордост ”аз мога да чета и пиша” беше прекрасно и незабравимо усещане.

От подарените ми книги най-много харесвах и обичах „Чанаккале е недостъпен”в която се разказваше за войната в Чанаккале.Тази книжка беше винаги с мен и аз не я отделях от себе си  и я четях навсякъде при първа възможност.

Войниците които разглежда книжките, скришом се опитваха да четат и когато не успяваха много се натъжаваха.Аз усещах и разбирах  това  и им обещавах че, на връщане от училище ще им прочета един от разказите в  книжките.

Тъжните им и унили лица от неспособността им да четат винаги дълбоко ме впечатляваше.

Понякога ми хрумваха странни идеи.Струваше ми се че,всъщност батковците войници можеха да четат но, само се преструваха че, не могат. Защото те  ме поставяха на мястото на собствените си деца които  бяха оставили в своите села и градове, и по този начин искаха да ме насърчат да чета и  уча повече.

Сега на тези години разбирам и си давам сметка  колко много са ме обичали ковачите-тюлюкабаци и батковците войниците които заедно  с мен  извървяваха цели два километра само за да ми носят чантата ,да разговарят с мен и да ме развеселяват .Те бяха заели незаменимата си роля в малкото щастливи мигове на моя малък свят.Когато и да се замисля кога съм бил щастлив на ум ми идваха миговете прекарани с Чичо Едже,тюлюкабаците и батковците войници

През зимата когато валеше сняг по-пътя към училището на мен много ми беше студено.Бях облечен в тясното си яке с къси ръкави на което по-никакъв начин не можех да вдигна ципа  нагоре.На краката си имах вълнени чорапи и найлонови терлици.Аз докато отида до училището чорапите ми ставаха  чисто мокри и от студа понякога ставаха твърди като дъска.Когато стигах до училището  преминал през  хиляди препятствия в класната стая заварвах моята учителка госпожа Кадрие.

Учителката ми идваше рано в училището за да почисти и подреди  столовете и чиновете.Тя като ме виждаше на вратата веднага ме посрещаше и вземаше чантата от ръката ми, после ме накарваше да седна до предварително запалената печка изкарваше мокрите чорапи от премръзналите ми крака и ги постилаше върху печката за да изсъхнат.

След малка почивка помагах на учителката си да почисти и подравни  в права  редица чиновете в класната стая.След свършената работа заедно изпивахме  разговаряйки  по е един чай и тя ми помагаше да реша задачата дадена ми от тюлюкабаците.

Преди започването на първия час лека полека съучениците ми  идваха и сядаха  по местата си.

Незнаех защо но, майка ми не ми приготвяше закуска и не ме изпращаше.Аз сам ставах,сам се обличах се и тръгвах за училище.Към края на втория час  стомахът ми вече стържеше от глад .

Баща ми изобщо не ми даваше джобни пари.Аз всяка сутрин и вечер извървявах по  четири километра пеш  за да отида и да се върна от  училище.  Тези четири километра за моите малки крачета  бяха сякаш не четири ами четиристотин километра.Баща ми не само че,не ми даваше пътни но, дори пари  за един геврек не можех да поискам от него.

Когато звънецът биеше и излизахме в междучасие аз веднага изтичвах при  геврекчията  който продаваше  до училищната врата. Аз му помагах да продава гевреците си а той в замяна ми предлагаше  по-един геврек.За мое голямо съжаление той  винаги ми даваше най-сухият и застоял геврек.

За свършената от мен работа  аз според него бях заслужил най- коравият геврек.Продавачът след свършването на междучасието се отдалечаваше смятайки че, ми е платил достойно.

Аз пък с огорчено сърце вземах геврека отивах до чешмата в тоалетната  за да го намокря  и си намирах някакво затънтено местенце където да го изяждах със сълзи стичащи се по бузите ми.

Въпреки всичко бях благодарен на продавача че  ми позволяваше да му помагам и ми предоставяше възможността  да спечелвам и похапвам всеки ден по едно кравайче.

Всеки път ми идваше на ума думите на Чичо Едже.

”Деца не изхвърляйте дори и най-малкото парченце хляб.Коравият хляб можете да намокряте и  и така да го ядете.Ако всеки изхвърля изсъхналият хляб,тогава обречените да гладуват какво да правят.Аз в Африка и Суецкият канал съм видял много гладуващи хора.Ние трябва да помислим и за другите хора.Всички живеем в един и същи свят.Гладуващите не сух хляб но,дори на плесенясал биха се зарадвали.Ние купуваме без мяра и консумираме прекалено много. Изхвърляме храната в боклука сякаш на света освен нас не живеят други хора.Ако не поправим поведението си и ако нямаме уважение към поминъка си и не сме пестеливи,ще дойде ден когато за всеки залък ще милеем и за нас ще бъде жизнено важен.”По този начин той ни провеждаше дълга реч.

Тогава си помислях  и за другите гладните хора и разбирайки че, трябва да сме скромни и благодарни аз поуспокоен  продължавах да ям.С малката си уста многократно предъвквах залъците които с  трудност преглъщах.Всеки залък  мъчително разраняваше гърлото ми и аз пиех много вода за да поглъщам.Целта ми беше да се нахраня и напълня празният си стомах не да ям с наслада мекичко и топличко кравайче.

Бях малък,слаб и бях все още едно дете.Питах се многократно защо ли изживявам всичко това.

Ама вътре в себе си, в малкият си ум не намирах отговор на нито един въпрос

Може би отговора на въпросите си никога нямаше да разбера.

Топлите спомените  за тези дни  бяха изнизани  като перли в моето съзнание. Въпреки изживените горчивини и побоищата в моето детство  за които нямах  никакво обяснение аз    бях обичан от другите и пълен с обич и надежда.

Беше от дните четвъртък в един от най-студените мартенски дни когато както винаги излязох от вкъщи рано за да отида на училище и студът ме смразяваше до костите на мозъкът ми.Когато стигнах близо до ковачницата аз протегнах глава и се огледах внимателно. Трябваше да мина тихо мълком от там за да не ме хванат тюлюкаваците.Поогледах навсякъде докъдето ми поглед стигаше но, никого не можех да видя.Може би тази сутрин да дойдат по-късно работниците си помислих моментално аз.Знаех че, идват от доста далеч,горе долу един час път трябваше да извървяват  за да стигнат до тук.Работеха в много тежки условия на смени пред големи огньове,целитечисто черни в сажди за да припечелят  някой и друг  лев.

Стреснах се когато неможах да видя никой,защото от тюлюкабаците вземах кураж за да вървя към кланицата където живееха около петнадесет,двадесет та и повече  кучета които се хранеха с остатъците от месото и костите..Аз обикновено преминавах през ковачницата и  малко по-напред от зоната на войниците идваше един батко войник да ме посрещне и ме прекарваше през пътя преминаващ  през кланицата .Аз се скривах след него и така вървях докато да отминем  ръмжащите кучетата  които  изгризваха остатъците.

Ако нямаше някой който да ми помогне  аз предварително си напълвах джобовете с камъчета от пътя  които, хвърлях срещу злите кучета които искаха да ме нападнат.  Бягах като си плюех на петите и така се стремях без произшествия да премина през кланицата.

Застанал в близост до фабриката аз гледах към кланицата замислен и унил,когато изневиделица някой извика над главата ”бйоооооооо” със силен глас и същевременно ме вдигна нагоре през раменете .Аз още недоумяващ какво става пред лицето ми вече бяха фраснали математическата задача подготвена за мен.

Обикновено ми даваха задачи с такива големи цифри да събирам и изваждам, които в повечето случаи аз  неможех да реша.Задачата влезе в джоба ми а от двете страни на носа ми  със сажди изрисуваха индиански знак с двата пръста под формата на обратно “V”.После един от тюлюкабаците с дебел глас:

”Иди  на училище Бял Орел,научи решението нa задачата УРГ и така се върни” каза и ме пусна на земята.

С бързи крачки се отдалечих и преминах от другата страна на пътя.Много лошо ме бяхя изплашили пак днес.Помислих си дали ще има ден който да премина от тук без да видя някой тюлюкабак и без да бъда сплашен.Ама с тази тежка чанта на гърба ми се струваше невъзможно.

Бавно продължих напред…

Стигнах до мястото на фабриката за ремонт на оръжие, където ме чакаха около петнадесетина войници до телената мрежа  въпреки студеното време.Те ме чакаха  разправяйки смехории, смеейки се и  вдигайки голяма  врява.Както винаги разбъркаха и разгледаха чантата ми и с игри и смях ме изпратиха.

Бях все още на половината път,затова аз с ускорена стъпка продължих към училището.

Когато пристигнах в класната си стая там ме чакаше моята учителка,която идваше рано.

“Джан къде остана. Добре ли си?” ме попита. И тя бе свикнала да ме вижда рано в училището.

И аз със запъхтян глас.

”Тука съм,пристигнах Госпожо.По пътя разговаряхме с батковците войници.Те не могат да четат и пишат,затова разглеждаха моите книжки с картинки и се опитваха да четат но, не успяваха и се натъжаваха.За да не видя сълзите в очите им те се обръщаха и се отдалечаваха от мен. ”

Оставих на чина си книжките от ръката си и продължих да разказвам.

”На връщане им обещах да им прочета някоя от моите  книжките госпожо.Ще можете ли да ме пуснете да си ходя пет минути по-рано?”

Учителката ми ме погледна въпросително и аз развълнувано продължих;

”Защото когато им чета от разказа, те ще искат да им чета бавно за да разбират по-добре.           А после ще обсъждат  прочетеното и те ще ми задават много въпроси.Ако закъснея за вкъщи баща ми много ще се ядоса.”казвайки умолително погледнах учителката си и сведох глава.

Госпожата ме погали нежно по главата и каза;

”Не бери грижа днес имаме учителско събрание и всички ви ще пусна рано.”

Много бях радостен.Щях да мога да прочета на войниците книгата  ”Чанаккале е  недостъпен” която най-много обичах от всички книги.

Щях да им почета толкова,колкото пожелаят.Колко беше хубаво да можеш да четеш си помислих.За първи път от както се научих да чета аз изпитах удовлетворението и радостта от това.Аз щях да чета за другите,които никога може би нямаше да могат да четат и щях да им разказвам за прочетеното.Почувствах се горд  със себе си.Исках да чета  и уча още повече и  да науча много повече неща.Исках да уча и чета за всичко.В този момент си обещах,дадох дума на себе си.

Щях да чета и уча заради себе си и другите.

Също като Чичо Едже щях да помагам на хората за един по-достоен  и почтен живот.Живот  в който да има морални и материални  ценности и наистина ние всички с  гордост да можем носим името човек.Днес може само да им чета  книжки,но в близко бъдеще кой знае още с какво мога да бъда полезен  и да им помагам.Щях да уча за тези които нямат тази възможност.Да успея заради тези които не могат.Аз вече щях да живея не сама заради себе си,а и заради благото на другите.Аз трябваше да уча и за тях,да успея  за другите и да вървя винаги на страната на правдата.Всичко което науча ще предоставям и предавам безвъзмездно на всички.

Първите три часа минаха неусетно,защото бяхме  сутрешна смяна в училище.

Учителката ни;

”Урокът свърши.Можете да излезете и да си ходите деца.”

Грабнах ученическата си чанта и точно излизах през вратата,когато дочух гласа на учителката си.

”Джан синко,ако искаш остави чантата си тук,доста е тежка.Утре имате същите предмети,а и нямате домашна работа.Днес ми се стори  сякаш си малко болен.”каза

С майчина обич ме погали по косите и свали раницата от раменете ми.

Не можах да кажа нищо на учителката си.Нейната загриженост  за мен и погалването й с майчина любов  по косите ми ме разтресе толкова  силно,че не ми дойде и на умдори за последиците които ще дойдат на главата ми,ако ида в къщи без чантата си.

Смаян и замаян  като в сън извадих от чантата си книгата ”Чаннакале е недостъпен” и на въпроса на учителката си какво ще правя  тази книга аз отговорих;

”Войниците ме чакат госпожо.Обещах им че,ще им прочета книгата.Довиждане госпожо.”казвайки излязох от класната стаята.

С бързи крачки вървях по-шумните улици на града бързайки час по-скоро да стигна до батковците.Някой сякаш извика зад гърбами но,аз без да се обръщам продължих по пътя си тичешком, стиснал книжката в ръце.

Имах за цел колкото се може по-скоро да стигна до мястото на войниците.Вече виждах табелите по- пътя,бях приближил.Много малко път ми беше останало да извървя за да стигна.

Към обяд когато пристигнах там.Войниците играеха мач в близост до телената мрежа.Няколко от тях патрулираха разхождайки се нагоре,надолу с оръжията си на рамо.Когато ме видяха всички изтичаха към мен,освен тези които бяха на пост.Двама от войниците прескочиха оградата  и ме прекараха от вътрешната страна при тях.Бяха доста развълнувани. Лицата им просветваха, виждаше се че,от сутринта насам ме чакат с нетърпение.

Седнахме там някъде на равно място и аз отворих цветната книжка.Всички любопитно насочиха погледите си към страниците на книгата.Започнах да им чета  от книгата ”Чанаккале е недостъпен”за историята на  един смел и безстрашен войник, геройски  воювал във войната в Чанаккале.той юнашки пренесъл на гръб един ранен войник от вражеският отряд и спасил живата му.Всички слушаха в захлас без да говорят, и се чуваше единствено моят глас.

След като свърших книгата,аз развълнувано прочетох и стихотворението,написано от мен.

     Безсмъртните герои от Чанаккале

От изгубеното минало идващи

Към незнайното бъдеще устремени

В сърцата си с любов към земята

Отдадоха  живота си те за страната

Родени да умрат за Родината

С кръвта си обагриха  пръста

Имената им са забравени

Ей безименни герои с безсмъртна душа

Всеки един от вас за отечеството си

На едно парче земяе дало свобода

Независимостта е нашата съдба

Свободата е написана на нашите чела

Вие умирайки за таз земя

Дарихте разбира се живот на нас

Бъдещето ни осветлихте

Съдбата на Родината наново изградихте

Джан Акън

Докато рецитирах стихотворението виждах как след всеки стих, лицата на батковците се натъжава  все повече и главите им се свеждат към раменете.Когато свърших,те станаха на крак и ме аплодираха.

Бях много развълнуван.И заедно с батковците  бях радостен и се чувствах горд със себе си поради тяхната признателност и възхищение.

Когато свърших  да чета книгата забелязах че, моите по-големи братя ме гледаха замислено и всеки се бе вдълбил в себе си и размишлява  за проблемите на  своя живот.Тогава разбрах че, през живота си те,нямаше да ме забравят.Някъде там в съзнанието им мен винаги щеше да ме има.

Те никога не биха ме забравили.

Дори щяха да разказват за мен на своите деца и внуци, защото моето стихотворение им хареса много и аз влязох в сърцата им.Балъкесир беше офицерско градче и място където се намираха военни бази и общежития и затова тук за една година идваха и си отиваха хиляди хора.И аз виждах как на всеки четири месеца тук войниците се сменят.

Изведнъж вътре в мен проблесна огромна радост.Аз не бях сам.С моето детско добродушие, добронамереност и стиховете си бях във добри взаимоотношения с много хора.Когато стана голям ще имам хиляди верни приятели си помислих. Те щяха да разказват на децата и внуците си моите разкази и стихове.Защото те се смяха и плакаха заедно с мен и бяха ме сложили на мястото на собствените си деца.Проявиха загриженост и разбиране към мен и ми помогнаха да израсна. виждайки изживените от мен  горчивини,неволи и безпомощност  ме обвиха с обич, внимание и познание.Дори да беше едно кратко време от океана на живота,тяхната обич и подкрепа  бе незаменима  за мен.

 И наистина настъпи времето,когато аз  изживях тези мигове на незабравимо приятелство и се срещнах един по един със почти  всички мои стари познати.Поради професията си и налагащите се чести пътувания в страната и  чужбина аз се видях с моите скъпи приятели и се запознах с техните деца.Повечето от тях  настоятелно ме откриваха сами  за да се запознаят.Разказите на техните бащи или дядовци  бе впечатлило  и тях и те искаха непременно да опознаят човека заел място в техните сърца.

Защото когато свършваше тяхната служба те се завръщаха по своите родни села и градове и разправяха за войнишките си дни на семействата си,на близки и познати.В тези техни спомени заемах  своето място и аз.

Това ги бе накарало да решат да ме видят и разберат наистина  какво представлява истинското другарство. Да изживеят наново чувството на дълбока привързаност и изживеят отново дните в които стихотворението ми ” Безсмъртните герои от Чанаккале” завзе сърцата на родителите им.

Всеки път приятелите ми ме откриваха и аз откривах тях  и се срещахме.

Погледнах мълчешком батковците войници.

”Какво стана,какво  ви разстрои толкова много?” попитах

Аз  много се впечатлих от тяхното състояние.Сякаш всички се бяха умалили и бяха  станали деца като мен, на моята възраст.

Единият от тях проговори;

”Знаеш ли Джан ние изобщо не сме ходили на училище.Такива цветни книжки сме нямали досега.Никога не сме били в класна стая и не сме седели  на чинове,подредени в изрядни редове.Не сме се докосвали дори, до черната дъска на която ти пишеш.Затова че, неможем да четем и пишем ние нямаме възможност да вършим много работи. Тук на военната ни служба нас  ни поставят само като караул  да пазим.Затова че,ни прочете книгата ние ти благодарим най-сърдечно.В нашият сив  живот  ти ни донесе смисъл и цвят.Тебе вече не бихме те забравили цял живот и не бихме те изоставили никога.Двете ни ръце в кръв да са ще дойдем при теб когато си имаш нужда.Ти за нас си скъп,незаменим приятел и брат.Ще ни почетеш ли  и някой друг ден на връщане от училище,когато имате по-малко часове и излезеш рано?”ме попитаха с молещи очи.

                     И аз;

”Разбира се че, щи ви почета”казах.

След това ме изпратиха мълчешком до края на телената мрежа.

Сякаш между нас се бе родила една скрита връзка.това което си бях обещал вътрешно само на себе си като че,ли бях споделил и на тях.

Лека,полека бях стигнал до ковачницата.От далече още можех да видя че, работещите там  тюлюкабаци ме очакват с нетърпение.

Обаче този път плановете им щяха да пропаднат.Този път имах късмет,защото чантата ми не беше на гърба.и аз се движех бързо,леко и свободно.Можех да се изплъзна с  лекота от клопката им.

Така и направих.Те още докато ме забележат аз изтичах през  мястото където се намираше металообработващия завод с всички сила и ги оставих зад гърба си.

След мен само чух гласове”УРГ”,”РГ”и наплив на недоволство.Бях прескочил препятствието и се обърнах назад да погледна какво е положението.Всички бяха останали като риби на сухо от изненада.  Доста се натъжиха,защото за днес вече друго забавление не им остана.На всичко отгоре аз им направих мимика като сложих двете си ръце на върха на носа си и им се изплезих доволно.Всички останаха като замръзнали по местата си.летях от радост и днес се чувствах прекрасно.

помъчих се да вдигна ципа на якето си ,който и без това си беше развален и дори не се помръдна.Когато не успях позатворих единият край върху другият плътно и се опитах да се постопля.Времето беше станало от студено по студено.щеше да бъде добре да се прибера вкъщи час по-скоро.С бързи крачки хванах пътя към дома.

Трета част

Насилие в семейството

Приближавайки към къщи взе да ме обзема необяснимо безпокойство.

Когато пристигнах до къщи, баща ми го заварих на вратата.Сигурно ме бе видял отдалече и бе излязъл за да ме посрещне.

Той ме гледаше някак странно в лицето и с безсмислена усмивка на устните си ме попита защо  се връщам по-това време.

С моя детски разсъдък проумявах че, нещо не е наред и че, нещо лошо ще се случи.Неможех, обаче да разбера точно какво става.Хвана ме голям страх.Страхът проникна до мозъка на костите ми.След малко щеше да се случи нещо.Бях сигурен в това като името си.Въпреки усмивката на лицето на баща ми,очите му бяха черни като дълбоки  кладенци.Сякаш в тях горяха буйни  червени пламъци.
Едно парче от тези плашещи ме пламъци падна вътре в моето треперещо сърце.Дълго време замислено гледах тези огньове в очите му.Те бяха червени като ада и жестоки като дявола.

Щеше да се случи нещо лошо.Щеше да се случи нещо много ,много лошо.

Бях наясно какво става, но баща ми се усмихваше твърде рядко.Затова аз също му  отвърнах  на  усмивката с усмивка.Усмихвайки му се си пожелах силно тази усмивка да е истинска.

Какво щеше да стане поне веднъж  когато аз се прибирах вкъщи да ме посрещнат казвайки ми”Синко” и с обич и да  ме прегърнат  силно.В лицата им усмивките им да са от истинска  и сърдечна обич.Аз повече да не изпитвах страх от майка си и баща си.Сърцето ми всеки ден отново и отново да не умираше от тяхното безочие и  пренебрежение и тялото ми от  хвърляният ми побой.

Баща ми извика с ядосан глас;

”Защо се прибра толкова рано.къде ти е чантата?”

”Тате в училището имаше учителско събрание и моята учителка ни пусна по-рано.Тя ме накара да оставя чантата си в класната стая,защото утре имаме същите уроци и нямаме домашна работа.учителката ми каза  татенце…..”

В този миг пламъците в очите на баща ми  ме  обвиваха и изгаряха.

Първо  мястото на усмивката зае злобното и  сърдитото изражение. Мускулите на тялото  се обтегнаха и формите  се развалиха.

 След това,посегна към колана на панталона си и за секунди го извади.Беше ми болно и унизително.Безпомощно го наблюдавах.Нямаше къде да избягам и на кого да се оплача.

Бях все още едно малко момченце,едно безпомощно слабо дете.И най- важното беше че, учителката ми ме пусна да си ходя.

Коланът лека,полека се отдели от панталона  и изсвистявайки  изплющя във въздуха

Баща ми с треперещ от гняв глас;

”Защо  си избягал от училище,какво направи чантата.Къде ти е чантата?”

Аз не вярвах че, нещо щеше да спре неговият неутолим  гняв  но, с последни усилия опитвах всичко.

”Тате учителката ми каза да оставя чантата си в класната стая ,защото е много тежка.После тя  самата ми я свали от гърба.” Казах

Притисках силно книгата ”Чанаккале е недостъпен ”  сякаш тя можеше да ме предпази.В този миг пожелах да се изгубя в страниците на книгата.Исках да не съм се раждал. Помислих си колко ли ,често съм си пожелал това.

Той стискаше  колана толкова силно че,чак пръстите на ръцете му бяха побелели.

Вдигна нагоре ръката си и аз докато разбера какво става коланът многократно силно се стовари върху мен.Малкото ми и слабо тяло не устоя на тежките удари и се строполи на земята пред  вратата.

Удар след удар коланът многократно се стоварваше върху слабото ми детско телце.При всеки удар аз се залепвах по-още веднъж на земята.беше ме обвил от всички страни.

Навсякъде по цялото си тялото, отпред и отзад  кървях от белезите причинени ми от колана.Много страдах и ми беше много болно.За да намаля болката  се опитвах да стана но,с  един нов удар  се намирах отново на земята.


Закопчалката на колана на два пъти ме улучи  по носа  и в близост до очите и остави дълбок разрез.Носът ми кървеше а, окото ми се наду и затвори.Вътре в мен бушуваше ураган.

Сърцето ми при всеки получен удар по тялото ми се разкъсваше на хиляди  парчета.Струваше ми се че,жарта от металообработващата фабрика се вливаше в мен.Беше навсякъде  горещо,непоносимо много горещо.
При всеки удар с пяна на уста към мен;

”Защо избяга от училище,къде ти е чантата”крещейки замахваше по-силно.

При всеки удар от  и обичта ми умираше по-едно парченце.И  аз по- малко умирах при всяка загуба на всяко парче обич.В детското ми сърчице свърши цялата надежда,счупиха се всичките прозорци от дома ми и  паднаха в мен.Почерня  навсякъде,почерня

На всеки негов въпрос аз отговарях с последни сили;

”Мене ме пусна учителката ми и чантата ми тя я взе”

Не ме чуваше но, аз продължавах да го убеждавам като се надявах че,е останало в него поне малко чувство на състрадание.

Изведнъж,коланът спря;

”Ставай тогава отиваме до училището.Ще видим дали казваш истината!!!”Казвайки баща ми ме повлече на улицата.

Болеше ме навсякъде и цялото ми тяло гореше. Някои места от дрехите ми и якето ми бяхя се скъсали.От скъсаните места се виждаха белезите нанесени  от колана върху кокалестото ми и  слабо телце.От сърцето ми  капеше кръв, а  от очите ми течаха сълзи като от река.

Спряхме край пътя.Баща ми без да знае истината и без да ми повярва преди малко ме беше пребил от бой.Той спря един преминаващ  трактор  с ремарке и ме хвърли върху ремаркето отзад.После се качи и той.

”Карай към училището”даде наставление на шофьора.

Аз седнах в ъгъла на най- края на ремаркето.Всяка част от тялото ужасно ме болеше.Беше ми хем студено а,в същото време тялото ми гореше.Раните ми пареха болезнено.Главата ми се въртеше от преживените горчивини,полагах големи усилия за да не падна.

Щях да му докажа че,му казах истината.

Бях свел главата си надолу и стисках зъбите си от болките.Изведнъж почувствах някаква сянка над мен.Повдигнах глава и видях татко си.Той ме гледаше злобно и в същото време с едната си ръка в яката си нещо  претърсваше.В  яката си сякаш намери нещо,което стисна между двата си пръста.Наведе се над мен и ме хвана за ръката здраво.Между пръстите си държеше една игла.

Неочаквано за мен изведнъж мушна иглата в ръката ми.В този момент просветнаха светкавици в очите ми.Исках да разбера.Погледнах с молещи очи. Мъчех да се отърва от  изтезанията и мъките които ми причиняваше.Извиках с цял глас;

”Татко моля те,недей татко.истината ти казвам.Мен учителката ме пусна.Тя ми взе чантата.” Плачейки му се молех

Загубих съзнание,но с  болката от ново пробождане отново се видях превиващ от страдание. Отново и отново ме убождаше с иглата безмилостно и с дяволско изражение на лицето си.

Ръката ми беше станала като решето и от всякъде бликаше кръв.В ремаркето на трактора аз силно виках и плачех жално.

Понякога успявах да се измъкна от ръцете му и да избягам от другата страна на ремаркето. Но  с грамадните си крачки ме настигаше моментално и продължаваше да пробожда крещейки;

”Защо избяга от училището,защо?”викайки ми ме бодеше неспирно.

Стигнахме пред  училището.

Баща ми ме хвърли  също като някой празен чувал от задната страна на ремаркето върху земята.

От побоя се бях превърнал в купчина от месо което, слабите ми  и тънки крака не можеха да носят.Паднах върху коленете си.Твърдите камъни  разраниха целите ми колене.На всякъде от тялото ми течеше кръв.Мислех си че,бях на път да умра.Освен болката не чувствах нищо друго.

И той слезе на земята и ме вдигна  като парцал.Силите ми ме бяха напуснали и аз клатушкайки се опитвах да вървя след баща си.

Навсякъде имаше ученици излезли на обяд и дежурни учители.Всички гледаха нас.Някои от тях се присмиваха,други ме  гледаха със съжаление.Една група от  стоящите хора;

”Господине тук поне неправете така.Пред очите на учениците недейте.”

Тук виновният за всичко и лошият бях аз.Аз кървях. Аз бях  пълен с болки.Стореното на душата и на тялото ми нямаше никакво значение.

Вместо”Господине не бийте детето” да кажат,”Пред очите на учениците недейте да го биете.” казваха.Тяхната безчувственост още един път нарани моята душа.Техните думи ме засегнаха много и ме нараниха повече и от изяденият бой.започнах да плача още повече.В един момент видях как дежурните учители тичат  и подвикват след нас но, не можаха да ни настигнат.Ние бързо се качихме на горният етаж.

Баща ми научи истината в учителската стая.

Разбирайки че,съм казал истината съжали за стореното и шепнешком се обърна към мен;

”Хайде сине,ела да си ходим у дома.”

Не ми се искаше да се прибирам.Но, си нямах   никого.

 Нямах нито роднини,нито приятели  които да мога да ида.Бях принуден да се върна с баща си у”дома” както той се изрази,но не и топло ”семейно гнездо” за мен.

С наведена глава без да гледам в очите на учителката си  взех чантата в ръката си от която капеше на често, капки червена кръв.И с плачещи очи и треперещ глас
”Защо ми взехте чантата Госпожо” попитах

А тя погледна на земята с натежели и тъжни очи.

”Съжалявам,извинявай  синко Джан.Незнаех че,такова нещо може да се случи.” Каза.

Баща ми беше изчезнал от хоризонта.Пък аз  лъкатушещи крака на ляво,на дясно се опитах да изляза навън.Цареше тишина,никой дума не продума.Учителите пред гледката на побоя бяха сякаш  като замръзнали.Баща ми беше едър ,набит и външният му вид  издаваше строгост.Понякога ми се струваше че,бие хората с погледа си.Сигурно и моите учители  бяха видели същото в неговите очи.Никой нищо не можа да направи.Една дума неможаха да промълвят.Сякаш всичко беше обвито в мълчание.

Бях много малък..

Невинен…

Бях само едно дете…

Защо….

Защо….

За последно си спомням че,видях около десет-петнадесет въоръжени патрулиращи войници и  тюлюкабаците от ковачницата  да тичат срещу нас.

                ”Джан!!....Джан!!...”

                ”Какво ти стана ?....”

               ” Какво ти се случи Джан?”

                Изведнъж изображенията изчезнаха  от очите ми…

               Болките спряха….

               Навсякъде се покри с чернота…

               И аз се бях оттеглил в тази чернота….

              Бях в покой…..

             Най-накрая всичко беше свършило.

Отворих очите си на място, което не бях виждал преди.Тялото ме болешенавсякъде и аз страдах силно.На ръката си имах поставен серум.Поогледах се ,за да разбера къде съм.Тук беше някаква болница.Целият бях разсъблечен и раните причинени от иглите и колана превързани.Ръката ми  цялата  бе увита в бинт.

Аз  докато се опитвах да разбера какво става вътре влезе една медицинска сестра с голяма черна пелерина и ми остави  купичка със супа.

Не приличаше на медицинските сестри които бях виждал.беше облечена с  униформа.понадигна леглото ми  и ме постави в положение удобно за хранене.Даде лъжицата в ръката ми и каза;

”Ако не се храниш,няма да оздравееш.Хайде хапни си  от супичката.Отивам да нагледам другите болни.Докато се върна да си  изял супата”

Аз тогава я попитах:

”В ръцете си държах една книга.Чанаккале е недостъпен.Ти видя ли я?”

И погледнах наляво и надясно с надеждата да си видя книжката;

”Да не би ти да си ми взела книгата?” казах

Сестрата с пелерината тръгна към шкафчето в стаята и от взе и ми подаде  деформирано,смачкано купчина хартия.Книгата ми Чанаккале е недостъпен, от много стискане  в ръцете ми се беше смачкала и изцапала с кръв.Опитах се да я почистя.Избърсах я  натискайки силно.Бях се разстроил много при вида на книжката и сълзите ми се стекоха по бузите.Любимата ми книга се беше разпаднала.

И книгата ми като моето тяло се беше разпиляло.

Сестрата излезе от стаята.И аз когато се убедих че, съм почистил достатъчно книжката си взех лъжицата и с хиляди трудности започнах да се храня.Трябваше час по-скоро да оздравея и да се върна на училище.

Чудех се от колко ли време съм тук.Майка ми и баща ми къде са?Никой не беше дошъл при мен.

Изядох си супата и се излегнах в леглото.  Спеше ми се страшно много.Беше ми мъчно за мама и татко.Докато аз си мислех тези неща в стаята ми влезе възрастен,плешив лекар с униформа на която имаше големи звезди.

Дръпна един стол до леглото ми и седна.

”Аз съм полковник доктор Намък.Как  се чувстваш сине?Сега по-добре ли си малко?

Как трябваше да бъда?Или как можех да се чувствам?

И аз със плачлив глас;

”Навсякъде ме боли чичо Доктор.”казах

Обърнах главати си към прозореца.Исках да скрия капещите сълзи от очите си.

”Много добре те разбирам малкия.Когато те докараха беше в безсъзнание.Тук са те докарали  патрулиращите до телената мрежа войници и техният командир  полковник, който е мой  добър приятел. Бил си припаднал.До теб е бил някакъв едър и голям мъж.Какво се случи с теб?Кой те наби така?попита и ме погледна  в очите очакване на отговор.

отговорих му :

”Господине до мен беше баща ми.”

В лицето на старият доктор войник се появи изражение на гняв и тъга.Незнаеше какво да каже.Всъщност  нямаше нищо каквото да може се каже.

”Значи  това е баща ти.”каза с дрезгав глас

”Добре тогава, защо те е набил толкова лошо?Какво си направил синко?Кой баща  би набил толкова лошо ,до смърт своето дете?” ме попита той отново.

”Нищо не съм направил чичо доктор.Само се прибрах по-рано вкъщи и чантата ми не беше до мен.Защото се прибрах рано и чантата ми я нямаше,татко  си помисли че,съм избягал от училище.Мисля че,заради това ме наби толкова много.”

Доктора;  ”Защо не му каза истината?”

”Аз му казах.Но той не ми повярва.Започна да ме бие.При всеки удар с колана повтарях че, учителката ни пусна рано и че, тя ми взе чантата.Беше много ядосан и не ме чуваше в гнева си.Удряше ме все повече и по-силно.”

Доктора;

”После баща ти научи ли истината?”

”Заедно се качихме на ремаркето на един трактор и отидохме до училището.Там  от учителите ми той научи истината.Докато се прибирахме пешком вкъщи си спомням че ,последно  което видях  бяха батковците войници.Те бяха много ядосани.Още когато отивахме с ремаркето към училището те тичаха след нас.”

Доктора;

”Раните  по китката ти как се получиха?”

”Докато пътувахме в ремаркето,татко извади от яката си една игла и с нея ме убоде многократно.”
                                     

Доктора;

”Синко,толкова много е невъзможно да те е убол”

”Убоде ме чичо Докторе.Убоде ме.Даже много повече ме прободе,отколкото можете да си представите.”Разправяйки сълзите ми се стекоха като река.

Забелязах че,очите на лекарят се бяха замъглили.Моят разказ го бе впечатлил и  разтърсил силно.

Не исках да го тревожа и безпокоя повече,затова си затворих очите и се престорих сякаш ми се спи.Тогава той се обърна към мен:

”Тука можеш да останеш докато оздравееш”каза и взе внимателно и мило малките ми ръце в своите и ги стисна дружелюбно,сякаш искаше да ми даде утеха.

Точно си тръгваше,когато в стаята ми влезе неговият приятел полковник, командирът на фабриката за ремонт на оръжия ,който ме бе докарал тук в болницата.

”Как си Джан?Хайде да ми почетеш и на мене от книгата с която си разчувствал и разплакал моите войници”каза с усмивка на уста

Изведнъж се почувствах по-добре.От печалното ми състояние не остана и следа.Взех под  възглавницата си смачканата и поизцапана книга  и с ентусиазъм започнах да чета.Знаех вече наизуст историята,обаче си помислих ,че да разлиствам страниците една по една и така  да чета  ще направи разказа много по-интересен.

Викащият за помощ вражески войник,чувството му на безнадеждност, болките от раните по тялото му  разказвах с голямо  вдъхновение, съчувствие преживявайки исилно.На края  прочетох и написаното от мен  стихотворение.  Със своите мимики, жестове и с театрално умение прочетен разказ и стихотворение  бе впечатлил много двамата полковници.Сякаш и те бяха там на бойното  в Чанаккале до войника носещ на гърба си  раненият човечец от  вражеският отряд.Лицата им бяха обтегнати и очите им просълзени. Медицинската сестра която,също тайничко слушаше отзад отдавна се беше удавила в сълзите си.

Бях много щастлив.Обичах много тази история.Изпитвах една отделна радост,когато я четях и виждах че, ме слушат с интерес и изпитват същото вълнение и въодушевление като мен.

В този момент един глас вътре в мен ми подсказа че,след години  отново ще се срещнем.Доктор Намък сякяш  чувстваше същото.Съдбата  отново щеше да ни събере след години но,този път на различно място и  при различни обстоятелства.

Десет дена останах във военната болница в хълмистата  местност Чамлък.всеки ден гледах през прозореца с надеждата да видя майка си,баща си и сестра си.Но от тях нямаше  и следа, никой от тях не дойде при мен.

За пореден път умря  любовта в детското ми сърчице от чакането  в болничната стая да дойдат  майка ми и баща ми.

Войниците и командирите които ме бяха довели в болницата всеки ден се редуваха и ми идваха на свиждане като, не ме оставиха изобщо сам.

Въпреки че,майками не ми приготвяше сутрин закуска и баща ми да ме биеше а,сестра ми  не ме потърси и намери аз обичах и исках семейството си.Но,тях ги нямаше.

Когато се почувствах по-добре и можех да стоя горе-долу на крак поисках да ме изпишат от болницата.И се обърнах към лекаря:

”Трябва да отида на училище.Много дълго време останах тук.”казах и си поисках дрехите за да изляза от болницата.

Взех дрехите си които не бяха изпрани и бяха събрани на едно като топка и започнах да се преобличам.В училищната си мантичка имах скъсано и изцапани места с кръв.Дрехите ми бяха неузнаваемо измачкани.Облякох панталона  и когато бях готов ,навлякох и якето си.Бръкнах в джобовете си с надеждата да открия някакви пари,но там нямаше нищо и аз останах покрусен.Болницата беше извън града и трябваше да се прибера с автобус за който нямах пари за билет.Веднага отидох при стария лекар и с неудобство и срам  му обясних положението си.

                      
той ми каза;

”Ще ти изпратя една линейка която да те отведе до дома ти.Чакай пред врата на болницата в градинката.”

И аз излязох навън и зачаках пред врата на болницата.

Някъде около час седях на студа и чаках с раните си които от студа ме боляха още повече.Нито някой дойде,нито си отиде.

След  дълго  чакане Доктор Намък дойде при мен и ме качи в колата си.Отведе ме  в своя собствен дом.Беше привечер когато пристигнахме там. Ние позвънихме на вратата и когато тя се отвори ни посрещна една жена.Влезнахме вътре.Жената на полковника коленичи на земята и ме погледна с насълзени очи.

”Ти Джан ли си?”попита.наклоних  леко надолу главата си в отговор на съгласие.

С обич ме прегърна и с майчина нежност погалвайки косите ми рече;

”Бързо оздравяване пиленце. Ужасно съжалявам за случилото се.  Колкото и лошо да  те е набил баща ти, все пак те са твои родители.Непременномислят за твоето добро.Но този път са прекали  и отишли доста напред”каза

После ме хвана за ръка и ме заведе в салона.Запозна ме с децата си ,които ме посрещнаха  приветливо ис обич. Всичките заедно седнахме на масата отрупана с вкусни ястия приготвени  специално за мен.

Поне за малко усетих  и разбрах какво е топъл дом и сплотено семейство.На сутринта един войник по заповед на полковника ме придружи и заведе до вкъщи.Слязох от колата до врата на дома си.Никой не ме посрещна,наоколо нямаше никой.

Отправих се към вратата.Натиснах дръжката леко,бавно бутнах вратата и влязох вътре.Майка ми със студено изражение излезе от стаята и дълго ме гледа мълчаливо със сърдит поглед.Не обърнах внимание.Не исках да обърна внимание.

Все едно че, нищо не се беше случило отидох в стаята си и се приготвих за училище.Взех чантата си и точно излизах от врата когато чух гласа на мама:

”Ако искаш,днес не отивай на училище.”каза

Аз  й отговорих;

”Искам да отида на училище.днес ще дойде Чичо Едже и ще събеседваме.Неговите лекции са много интересни и важни за нас,затова не искам да ги пропусна”казвайки излязох навън.

Тръгнах към спирката и се качих на първия пристигнал автобус.беше един от редките дни в който се качвах на автобус.седнах на една седалка  и се загледах безцелно през прозореца.погледът ми ненадейно попадна на един човек увит с бял бинт на главата и с патерица под мишницата си да върви.Изведнъж сърцето ми се сви.Погледнах още веднъж човека с бинта на глава и патерица под ръката.Този човек беше баща ми.В този момент всичко много се разстроих.Когато видях баща си в това положение много ме заболя и неможах да сдържа сълзите си.Защо плачех незнаех и аз самият.Само се питах,вече очаквайки някакъв отговор.Защо?Защо се случваше всичко това?

Когато пристигнах в училището първият час отдавна беше започнал.аз влезнах в стаята поздравих, минах в редицата си и седнах на своето място.Учителите и съучениците ми се отнесоха  много добре със мен.Всички бяха притеснени и разстроени за случилото. В продължение на десетте дни престой в болницата не можаха да ме посетят,защото лежах във военната болница,която се намираше на един хълм далеч от града.

Към третия час действието на болкоуспокояващите лекарства дадени ми в болницата премина и тялото ми непоносимо започна да ме боли.От очите ми сълзите се редяхя  една след  друга от силните болки и неможех да ги спра по-никакъв начин.Учителят ми не издържа и дойде при мен.

След като видя окаяното ми положението той  взе чантата и ме отведе в учителската стая.Събра два фотьойла наедно и ми направи легло на което, ме положи да легна.Извикаха от отсрещната страна на училището от  държавната болница един лекар.В същото време се обадиха и до военната болница за да вземат сведения за лекарствата изписани ми от там.Докторът дойде и ми направи нова превръзка.Докато почистваше и превързваше раните ми, видях как лекарят  скришно плачеше, и аз обърнах главата си встрани.Даде ми болкоуспокояващи и си тръгна.Когато се посъвзех и дойдох на себе си аз успях да отворя очи.

Видях че,някой стои до мен.

Този стар Чичо с лъчезарни и притеснено втренчени в мен очи не беше никой друг а самият Чичо Едже.Когато го видях две сълзи се търколиха от очите му.

Гледайки към мен

”Какво се случи с теб Джан?Добре ли си?”каза  и ме хвана за ръка.

”Добре съм Чичо Едже.малко ме болят раните и затова се наложи да взема лекарства”рекох.

Чичо Едже;

”Добре момчето ми всичко е минало и свършило вече.Баща ти е,опитва се да те възпитава.Колко ти остана да пораснеш на теб.Виж скоро ще станеш войник и ще отидеш в армията като мен.Може би ще  станеш военен.Какво ще кажеш?Искаш ли да бъдеш военен?На млад и достоен момък като теб много ще отива офицерската униформа.

Изведнъж всичко се съживи пред очите ми.Могат порасна можех да стана военен като Чичо Едже и войника от любимата ми книжка Чанаккале е недостъпен.Можех да бъда герой също като тях.

”Наистина,мога ли да стана войник”попитах оживено.

Чичо Едже;

”Разбира се че,можеш.Но първо трябва да си го поставиш за цел и да си повярваш.Ако ти си вярваш и направиш  необходимото което трябва да се направи,непременно би станал.Без това ти  си много ученолюбив и трудолюбив ученик.Каквото и когато  да те попитам  нещо ,винаги имаш някакъв отговор.Ти синко ще бъдеш един истински,достоен войник.”каза.

Веднага на ума ми дойдоха войниците от моя път към училището,които не знаеха да четат и пишат.Знаех че,  те се учат  да четат и пишат в училище”Али”което бе отворено  специално за тях.Обаче тъй като нямаха шарени книжки, обучението им ставаше много бавно и трудно. Обърнах се с усмивка към Чичо Едже,

”Чичо Едже нали знаеш,по пътя към училището ми има войници.На тях можем ли да им намерим и занесем цветни книжки?Ако те имат шарени книжки ще се научат много бързо да четат и пишат и ще бъдат много щастливи.”казах.
Чичо Едже;

”Много добре си помислил Джан.Ти не се тревожи,аз ще им доставя и занеса книжки с големи шарени картинки.Искам също така, да проверя как върви тяхното обучение.”каза

После ме погали лекичко по главата.Сбогува се с учителя и излезе от стаята.

В този момент осъзнах че,се бях запознал с един същински  герой.Жив и действителен герой,който ме научи да  бъда  човек и да живея добродетелно и достойно.Остатъка от живота си той бе посветил на нас учениците.Беше се отдал за нашето по-добро образование, израстване и за едно по благополучно бъдеще..

Да познаваш Чичо Едже беше наистина една привилегия.В училищните празници винаги беше до нас и ние заедно празнувахме и изпълнявахме Националният марш.В училището ни по празничните церемонии, приятелите ми подготвяха интересни представления и се обличаха  с различни костюми.Някои се обличаха като пчелички,други като пеперудки,а аз  си бях винаги с ученическата си униформа.В тържествата директорът на училището винаги даваше на мен да нося знамето.

С дребното си и хилаво тяло аз полагайки хиляди усилия носех гордо с изправени рамене знамето и не го давах на никого.

Преди  започването на тържествотоцялото училище се събирахме на едно място.Първо се подреждахме в равни редици и изпълнявахме националният химн.Когато и барабаните заемаха своето място на площадката,всички заедно с маршова стъпка в ритъм с  барабаните се отправяхме към стадиона.

След свършването на  тържественият парад и честванията  започваше завръщане у дома, аз пак както съм дошъл с знамето без да го поставям на земята с гордост го носех до училището и го вдигах на местото му.Приятелчетата ми един по един си отиваха и намаляваха след мен с пристигането на майките и бащите им.Аз както винаги си останах сам.Мен никога, никой не идваше да ме гледа и подкрепя.идвах сам и си отивах сам.

Годините неусетно преминаха като по вода.

И аз пораснах и станах ученик в пети клас,когато  един ден чичо Едже дойде при мен с един пакет на ръка.

Обърна се към мен с усмивка;

”Ела Джан момчето ми,имам един подарък за теб”каза.

Отвори пакета пред любопитният ми поглед.В пакета имаше един  флаг на който имаше изобразено  един военен топ  и снимката на Ататюрк. Флагът беше стар но, внимателно съхраняван и запазен.

Беше много хубав,специален и значителен флаг.В миг  наум си казах да можеше  да е мой този флаг.От вълнение  след  това  едва разбрах думите на Чичо Едже,които чух като на сън:

”Джан момчето ми този флаг ти го подарявам по повод завършването  на началното ти образование.защото ти си много упорит ученик и въпреки лошите условия в които се намираш не се отказа и се труди с чест.Не те сломи нито немотията нито горчивините които преживя.Ти  не се отказа да се бориш и спечели  с пот на челото си да си ученик в училището.Не се отказвай от борбата за справедливост детето ми.Ти си много смело момче и заслужи с достойнство този флаг.Убеден съм че, за напред ще заемеш важни постове и ще спасиш много хорски живота.Предчувствам също че,би жертвал и живота си при нужда за доброто на родината си.Защото ти се подготви идеално и си възпитано,талантливо и добро момче.Затова успехът  е с теб.”каза

Усмихнат,той продължи:

Всеки път  сполуката ще е с теб.Не забравяй че, ти ако искаш да видиш любовта  е навсякъде.Аз много те обичам момчето ми,затова ти поверявам този ценен  подарък  за да го пазиш.Погрижи се много добре за него.

Очите му се бяха напълнили.Целунах ръката му, и също като баща и син се прегърнахме развълнувани.

Казах му че,и аз много го обичам и съм благодарен  за всичко на което ме е научил.

”Чичо Едже ти за мен си много ценен и специален.Никога няма да забравя знанията, които научих от теб.Всичко записах в сърцето си.Затова че,ме обичаш,  за проявеното доверие и интерес  към мен и заради неугасващата  светлина,която запали в душата ми аз ти благодаря от все сърце.”

Отново се прегърнахме.

Моят герой и учител лека,по-лека  отдалечавайки се,си отиде и излезе от живото ми.

Това беше последният път,когато видях Чичо Едже.

Сега неговата личност е между най-ярките  спомени  в моето съзнание.

Неговият величествен  образ  ще е винаги пред очите ми.

Месеца, месеците и годината годините преследваше.Времето изтече и премина като по-вода.

Бях в германия по служба.

По телевизията гледах предаване свързано с глобалното затопляне.Разправяха  необратимите последствия от глобалното затопляне които,водеха до страшни бедствия и екологична катастрофа.Докато гледах на екрана излезе едно изображение,което ме накара да остана като замразен.

Целият изтръпнах.всичко спря за момент.

                И аз се върнах с години назад.Бях първокласник в моето начално училище.

Сякаш изживявах някакво, пътуване във времето.Времето спря и мястото в което се намирах изчезна.Образите пред се смениха като на телевизионен екран.Сега бях в училищният двор,а Чичо Едже стоеше срещу мен.

В един момент гласът му проехтя в ушите ми.

Показвайки книжката в ръката си, той напрегнато;

”Един ден ще дойде, и тази птица ще изяде хората.Гладът и сушата ще обземат света.За парче  хляб и глътка вода хората ще се убиват взаимно.Бъдете разумни,добронамерени и пестеливи.Докато още има врем,е бъдете съвестни и не замърсявайте  околната среда.Не разпилявайте безсмислено,или ще станете плячка на тази птица.”каза и показа снимката на един лешояд.

Лешоядът израсна в моите очи….

Нарасна…

Рошава…

Една оскубана птица…

И суха.. 

Беше снимката на лешояда донесена и показана на нас.

На телевизионният екран  също бе замръзнал един птица сух,рошав,оскубан лешояд.

На  екрана имаше снимка  на  едно малко негъско момченце останало кожа и кости от глад.Детето с последни сили се сурнеше по земята и опитваше да избяга от птицата.Лешоядът вървеше след детето и чакаше да се изтощи напълно за да го изяде.

Снимката е заснета през 1994 година по време на суданският глад.Тази снимка е снимана от фотографа Кевън картър и му донася наградата”Пулицър”.

Бях шокиран.Чичо Едже е казвал истината.Всичко което ни каза едно,по една ставаше реалност.

Докато гледах изумено  снимката от  телевизията, телефонът ми  изведнъж започна да звъни.Приятелите ми от училище гледайки предаването ,си спомнили  за моите думи в този ден ”тази птица ли ще ни изяде? ”казвайки, гръмогласният ми смях.

Цяла вечер телефонът ми не млъкна. С приятелите ми от основното училище се срещнахме отново.Някои от нас изпълняваха длъжности като  прокурори, други  като съдии.Всички,обаче заемахме важни длъжности в управлението  на страната ни.Бяхме на постове, които носят голяма отговорност. Ние отговаряхме и защитавахме щастието,  мира, порядъка и справедливостта в обществото.На това ,което ни беше научил Чичо Едже ние не забравихме цял живот.

С приятелите ми се уверихме че, Чичо Едже ни е научил на истинска вяра и човечност.

Когато се срещнахме с приятелите от основното училище ние заедно се убедихме че,в името на човешкото добро сме в правият път.

Минаха няколко седмици,когато научихме че, фотографът Кевин Картър напуснал мястото веднага след като снимал  снимката.той не се е погрижил и, не е  отвел и спасил момчето.Снимал снимката с която, спечел награда и си тръгнал.Впоследствие се върнал да потърси детето за да го спаси,но от него нямало вече и следа.

Три месеца по-късно след инцидента, фотографът спечелил награда”Пулицер” влиза в депресия и се самоубива….

Кой знае, още колко неща казани от Чичо Едже ще се сбъднат?

През ума ми преминаха  отново прекрасните дни прекарани с Чичо Едже и аз го споменах с обич.Още веднъж вътрешно, искрено му благодарих.Наистина съм бил голям късметлия  си помислих, щом съм имал шанса да опозная такъв  чудесен човек.

Със съучениците и приятелите от основното училище отново се срещнахме благодарение на чичо Едже.Невидимата връзка която свързва хората не беше мястото на което  те се намират,а взаимното разбирателство,приятелство,общи идеи,учения и  обич.

Приятелствата свързани с нарастваща обич, общо учение и идеи,дори да са далеч един от друг,и да се намират на съвсем различни места, процъфтяват и продължават с още по-голяма сила и красота до край.

Срещата с моите другари,спомените от старите дни и най- важно от всичко,беседите ни  свързани с много обичаният и уважаван от нас  учител Чичо едже беше едно удивително преживяване.Да слушаш и чуваш за него от други познавали го хора,бе изключително вълнуващо чувство.

След тези планирани наши виждания,най-интересни бяха нашите случайни срещи.При различни поводи и  служебни  задължения,оставахме приятно изненадани  когато съдбата отново ни събираше на едно место.

 Преди години получих писмо-покана  за делова среща с неизяснена тема от японски бизнесмени.За бизнес срещата са избрали мен,като най-добър и надежден в професионалната си сфера.

Имаше много странно и интересно съдържание:

”Г-н Джан Акън

Каним ви най-учтиво да присъствате в нашата група от шестнадесет  души ,като консултант.Избрали сме независими, един от друг шестнадесет човека от различни региони на Турция,познаващи Японската култура.Хора с различни професии,експерти от високо ниво в своята сфера.Готвим се да направим инвестиции във вашата страна и имаме нужда от вашите опити и съвети.Вашето присъствие  би ни удостоило с чест.”

Японска  бизнес група.

След като прочетох няколко пъти писмото го позавъртях в ръце и реших да отида.Усещах че, ще е едно интересно пълно с изненади бизнес пътешествие.

Бях зает човек, цялото си време отдавах на работата си.Всъщност нямах време за подобни срещи,обаче въпреки всичко имах желанието да отида.Обзе ме притеснение и напрегнатост.Оставих нещата в течението на времето.

След като, ми бяха изпратени  билетите  за набелязаната  среща страна и хотела в който, трябваше да отседна,обмислих още веднъж  решението си.

Уважавах Японското общество.Хора,много работливи и  привързани към националните си ценности,традиции и общност.Имаха голяма прилика с  Турците.И от нас искаха съвети и помощ за нови инвестиции.

Приготвих с някаква неразбрана за мен импулсивност за страната която избраха японските бизнесмениза заседанието.

В летището ме посрещнаха служители от компанията и ме отведоха до хотела.Бях осведомен че,заседанието е утре в десет часа и  помолен  да бъда готов в девет и половина да бъда взет.

На другата сутрин се събудих много рано и обиколих безлюдните улици  на града.Това,го правех винаги,когато отивах в чужда държава или град.

Едно от любимите ми неща е в много ранни зори да повървя  за известно време, по най-оживените улици и площади на града.Това ми даваше чувството на свобода. Разглеждах и изживявах града по своему и се чувствах прекрасно в още безлюдните улици.

Погледнах си часовника,беше почти девет,тичайки се прибрах в хотела и закусих набързо.Към девет и половина се почука на врата ми.японците бяха много точни  и стриктни хора.Смятам че, с това тяхно качество с турците не си приличаха особено.Всичко правеха в точно определеното време.

Когато пристигнахме на определеното  за  фирменото събиране място, слязох от колата и се отправих към офиса в небостъргача.

Когато влезнах вътре  в стаята за срещата,петнадесет човека седяха и говореха топло и оживено.Японските организатори  изглеждаха объркани и изумени.Гледайки с невярващи очи,задаваха въпроси на  всеки гост поотделно и сякаш се опитваха да поправят някаква грешка.

Аз също погледнах внимателно присъстващите там.Стори ми се,че познавам тези лица от някъде,но от къде?изобщо не ми изглеждаха чужди?От сърцето ми избликнаха и преминаха  топли приятелски чувства.После фотографиите в моето съзнание съвпаднаха една с друга

Две изображение застанаха едно до друго.Началното ми училище”Ататюрк” и Чичо Едже.Тогава разбрах от къде познавам тези образи,в съзнанието ми за един момент просветнаха лицата на приятелите като първокласници и всичко ми се разясни.

Развълнувано се отправих към масата.Неможех да повярвам на очите си.

Изумено му извиках;

”Дженгиз”

Повдигна леко глава нагоре и озадачено ме погледна;

”Джан ти какво правиш тук”каза.

”Вие за каквото сте тук и аз заради това съм тук.Какво съвпадение да се срещнем тук,нали?

”Да мисля че,е голямо съвпадение да се видим тук.Виж и японците са в изумление.От както сме тук се чудят и ни питат откъде се познаваме?Според тяхната програма трябвало да не се познаваме за да се получат по-добри и сполучливи резултати.Сега и ти дойте и от шестнадесет души,дванадесетте се познават.”каза и започна да се смее на глас.

В същия момент и аз не можах да се сдържа и пред шашнатите погледи на японците  аз и приятелите ми изпаднахме в криза от смях.Нашият смях зарази и премина като вълна към останалите, и ние всички заедно с японските си колеги се смяхме дълги минути.

Японците бяха нетърпеливи  и вече искаха да знаят причината за нашият смях и да узнаят в края на краищата от къде се познаваме.

Когато отмина вълната от кризата на общият смях и сложиха кафетата на масата най-старшият от нашите приятели  Дженгиз се изправи за да обясни ситуацията на японските бизнесмени.

”Първо искам дави кажа че,вие сте направили правилен избор.Ние наистина  не сме се виждали дълги години.И според вас това означава че, ние не се познаваме.Всички ние сме родени в различни места,имаме различни професии и живеем далеч един от друг.Тук присъстващите дванадесет човека имат само едно нещо общо помежду си.Ние всички сме  ученици на Чичо Едже.”

Всички мълчаха в любопитство и гледаха в устата на Дженгиз какво ще каже.

Дженгиз продължи;

Чичо Едже в първата световна война е участвал на фронта в Чанаккале и суецкият канал. Там,  той е служил усърдно и геройски е воювал и спасил много човешки живота.Бил е ранен жестоко на бойното поле и така след като достига титлата ветеран се заселва да живее в градчето Балъкесир.Всички познаваме Чичо Едже от Балъкесир.Той всеки ден обикаляше училищата  в града под ред и даваше уроци и ни четеше лекции за нравственост,добродетелност,честност и ни учеше да бъдем пестеливи и човеколюбиви.Обръщаше специално внимание на всеки поотделно и се обичаше всички.Той беше нашият герой.

Балъкесир е градче на държавни служители и офицери.Децата на различните  служителите  по суша,вода,въздух,от  жандармерийските командни бази, училищата за полицаи ивоенни,различните университети и основни училища бяха мои съученици.След свършване на тяхната  една,двегодишна служба те отиваха да служат на други места.

                       Ние всички бяхме учениците на Чичо Едже.Затова въпреки че,вие ни избрахте от различни професии и местоживеене ние, всички сме били ученици в определени класове в  началните училища на Балъкесир.Познанството ни идва от тук.С Чичо Едже имаме една много интересна история с лешояда,на тази история най-много ”Тази птица ли ще ни изяде”казвайки  гръмогласно се засмя нашият приятел Джан  събра със своят  смях  на главата си цялото училище . На нас ни беше смешно от неговият силен  смях  и ние се смеехме на него.Чичо Едже разправяше във всички училища  историята за лешояда и смеха  на Джан.”каза.

                       

Японските организатори,научавайки причината за познанството на дванадесетте човека се убедихаче, нямя грешка в организацията и че, всичко е случайност.

Японците много се бяха трогнали от разказа на Дженгиз за участието на чичо Едже в освободителната война проявената от него храброст и себеотрицание.

Бяхме излезли за известно време в  обедна почивка за да обядваме и нашите домакини дълго време не се видяха в залата.Мисля че,искаха да ни оставят  сами и дадат възможността на старите приятели да се видят и поговорят.От дълго време не се бяхме виждали с приятелите си и влезнахме в задълбочени разговори.Колко се бях затъжил за приятелите си  изскочили  и дошли от спомените ми от началното училище.

Сега си давах сметка колко хубави дни сме прекарали тогава.Макар че,тогава когато бях на тези години  не разбирах  вкуса на това.Приятелството и другарството  мисля че, и спомените за тях са като старото вино.С преминаване на годините стойността им  нараства и се разбира.Когато отново ги изживяват,е разбирате техният вкус и стойност.

В края на обедната почивка японците се върнаха с купчина  листове хартия в ръка.Седнахме с вълнение на масата.Разлистиха бавно  листовете хартия  и започнаха да ни показват стари снимки на  униформени японци.

”Тези хора са нашите предци и всички са загинали  в II.световна война.Ние не  ги познаваме и незнаем лично  за техните мъки и заслуги.Ние ги познаваме и знаем за техните геройства  от разказите на майките и бащите си.Също като вашият чичо Едже и нашите дядовци  са безсмъртни  герои.Те воюваха за освобождението на страната си и загинаха безстрашно на фронта.”казаха и с трудност завършиха  изразите си.Съживиха се спомените от атомните бомбардировки над  Нагасаки и Хирошима  в съзнанието на всеки един и сълзите потекоха  като река.

.

Всички много се бяхме разчувствали и тъгата  ни беше обвила отвсякъде.В очите ни имаше едновременно  сълзи на гордост и мъка.Сълзи на гордостта да бъдем потомци на героите воювали за нашето освобождение и на мъката  от загубата на любимите за нас същества и човешката драма  преживяна във войната.

Станах на крак и предложих едноминутно мълчание в чест на загиналите в Нагасаки и Хирошима.След като постояхме прави  с уважение и почит седнахме тихо по местата си.Този път един от японските ни домакини  предложи едноминутно мълчание в почит на Чичо Едже и загиналите герои в Чанаккале.Веднага станахме и  почетохме в едноминутно мълчание  и паметта на Чичо Едже и нашите герои загинали във войната.

Много бях изненадан наистина от японците.Тяхното уважение и възвисяване на човешките  ценности

Един от японските бизнесмени се беше впечатлил от  разказаната от нас история и идвайки при нас ни попита;

”Може ли да напишете тази история накратко?”

Аз си помислих че, сигурно иска да я прочете на детето си  и написах историята  за Чичо Едже и лешояда много накратко,просто и ясно и подадох листчето  на японският бизнесмен.Човекът изчезна някъде  заедно с листа и когато се върна видях че, е превел историята на японски.  После  ни разправи че,пуснал историята  в интернет ,като я бе изпратил на всички свои приятели, познати японски бизнесмени и  членовете на японската търговска камара.

Много бях изненадан и възхитен от японците.Тяхното уважение към героите и извисяване на човешките  достойнства и ценности   ми направиха голямо впечатление и ме трогнаха искренно и дълбоко.

Всички се спогледахме.Бяхме прекарали един много  смислен,плодороден и значителен ден,какъвто друг път не бяхме изживявали.този ден беше един незабравим и прекрасен ден.

Чувствахме се радостни  и доволни от възможността да споменем  още веднъж нашият любим учител и герой Чичо Едже и с обич да разкажем за него и на другите и бяхме щастливи че, историята  за него ще се споменава и от бъдните поколения.

За да си имат и те истински герои.

Вместо измислените телевизионни и виртуални герои да познават и си имат истински и реални герои .Да не се забравят и да се помнят и обичат героите  живели и служили с чест за едно по-добро и достойно  бъдеще до последната си капка кръв.

Всяко дете  по принцип  си има един свой приказен  свят и свои мечти с  въображаеми герои.В нашето детство ние нямахме телевизия и се четяха книги като Тексас,Том микс,Червената маска,Загор и други подобни.Тези  герои  бяха  фантастични и измислени герои от романи икниги.

Аз и моите приятели обаче, по това време имахме голям  късмет,защото нашият герой не беше измислен  а,  беше жив и истински герой.Нашият герой беше Чичо Едже.Имахме голяяяям… ама ,многооо голям шанс.

След дълго пътуване се завръщах в дома си с хубави спомени.по време на целият път си мислих  и задавах въпроса,кои хора ме бяха впечатлили  най-много в живота ми.

Сега  в момента това което съм ” Аз” за да се  оформя като човек и личност, думите и делата на кои хора ми бяха повлияли най-много.Кои хора с обичта,подкрепата и обучението си ми бяха помогнали да се хвана здраво за живота и да повярвам в доброто .Кои хора бяха повлияли за  посоката на моя път  по който да вървя напред.

Дори винаги да казвам в че, в живата съм късметлия и има случайности.Всъщност вече знам че,нищо не е случайност и съвпадение.През живата ми всеки и всичко идваше точно на време и всичко ставаше така както трябва да стане.

Пак може би ще кажа случайност,обаче хората които по някакъв начин ми бяха помогнали когато бях малко момче аз ,в жизнения си път срещнах повторно.Как и защо не знам.Сякаш някаква сила ме напътстваше и хората които ми помогнаха,обичаха , интересуваха и се притесняваха навремето за  мен аз трябваше да срещна още веднъж и да им дам следното  съобщението:

” Показаната от вас обич,внимание и заинтересованост към това малко момче беше от голямо значение и повлия много полезно за неговото  развитие и бъдеще.Вашият труд не отиде напразно.Вижте това момче в името на всички, сега е тук и е на място на което взема важни решения и върши важни дейности.Бъдете сигурни че неговата  вътрешна обич и позиция са на такова  място от където той ще наблюдава и работи  в ползата на доброто за всички.

Вие да осъзнавате ,или дори да не осъзнавате при всяко положение станахте учители  на едно поколение идващо след вас.Сега  подрастващите около вас деца и младежи  могат да ви вземат за пример  и вие  да бъдете техен модел.

Вие да осъзнавате или не можете да бъдете техният  ”Герой”.

Децата обикновено са много наблюдателни и вашите думи,движения и поведение се попиват от тях, копират и имитират.Децата чувстват и разбират много добре  всичко. Отношението ви към тях, дали са обичани или необичани им е пределно ясно.

Така че,един ден можете да преминете покрай някое дете,ваш ученик.Може би ще бъдете учител на доста деца.Или  ще станете майка и баща. Или ще  му бъдете Чичо Едже.

Знайте че, всяка ваша усмивка,всяко действие за неговото развитие,всяко  добро отношение и обучение,всяка утеха,всяка научена от вас  дума, допринася за една стъпка напред  в неговият жизнен  път.

Вие ден след ден като при строежа на къща,с една дума,с една усмивка а, може би само с едно изречение ще изграждате тухла по тухла неговият характер.

И децата ще бъдат нашата творба и нашето бъдеще.

И всяко дете което и  да погледнем ще нашето дете.

Всяко малко същество ,което ние подкрепяме е един подарък за нас  към бъдещето.

Пожелавам герои като Чичо Едже които съзнателно са посветили живота си за човешките ценности и са поставили основите в образованието на младото поколение винаги да съществуват.

Посвещавам тази книга на Чичо Едже  и на истинските  незнайни  героите с незапомнени имена.

Сега съм сигурен че, ви е любопитно какво съм направил с флага на който имаше снимката на Ататюрк и един топ..

Къде се намира сега

Е тайна…

Но искам да знаете,че

Флагът се развява на много сигурно и добро място.

Автор:  Джан Акън

Кой е Али Саип Едже

Али Саип Едже е роден град Измир ( Турция).Баща му е Хюсеин а, майка му Хатидже.

Завършва военната академия с отличие през 1910 година. Участва в I.световна война в битките при Суецкият канал и Чанаккале,където придобива големи успехи.В тези боеве бива ранен сериозно, и загубва възможността си  да има деца.След   продължително и трудно лечение в Австрия и германия се завръща в страната си.Въпреки дългото лечение в чужбина той неможе да възвърне  своето предишно  здраве. През 1934 година се пенсионира  поради сериозни уврежданияр и се установява  да живее в град Балъкесир

От тази дата нататък Чичо Едже  се отдава изцяло за възпитанието и образованието на децата и става техен  учител,любимец и герой.Ходи по всички училища в балъкесир и дава уроци по добродетелност,нравственост и трудолюбие и спечелва обичта  и симпатията на  всички ученици.Наричат го с името” Чичо Едже” което много му отива и означава учител на мъдростта.Със наследеното от баща си и спестяванията от ветеранската си пенсия той подпомага отварянето на  12 училища в селата около Балъкесир…В същото време продължавайки  да изнася и лекции  по училищата той придобива обичта,доверието  и уважението на населението.

Чичо Едже смяташе да отвори и едно училище в центъра на Балъкесир.Под ръководството на Областният управител на града уважаемият г-н Ниязи Акъ и сумата  в размер 80.000 лири  дарена  от Чичо Едже това наистина стана реалност и беше построено ОУ ”Чичо Едже”

Ветеранът  Командир майор от войните в Суецкият канал и Чанаккале Али Саип Едже беше впечатлил и станал любимец и герой в очите на всички граждани на града.Балъкесрлиите за да не го забравят  сложиха името му”Чичо Едже” на своите булеварди,улици,училища и библиотеки.

Почива на 25 януари след тежко и неизлечима заболяване.Погребан е в Гр.Балъкесир  в гробищата” Башчешме”в близост до входа.

Нека духът му да почива в мир.

Балъкесир

С всеки свой исторически период изпълнен с гордост.поставил основите на културата и цивилизацията.притежаващ по-всички краища на земите си и четирите климата.С лице обърнато към бъдещето но,със собствена история град в който не са живели чуждоземци Балъкесир

Прославен с танца зейбек.с килимите.морето.маслините.есенциите си.с традиционният за тях сладкиш хьошмерим Балъкесир е един необикновено красив и прекрасен град

Свидетел на времената.с милите си и топлосърдечни хора по улиците.знаещ как да защитава.грижи и обича земите си Балъкесир

С  Балъкесирските си герои Ветерана Чичо Едже.Мехмет Пехливан от Куртдере и Тюлюкабаците си от самоотбранителните,доброволни отряди.С известната реч направена от Ататюрк в джамията „Паша Джами” един от любимите градове на Ататюрк Балъкесир