В петък си хванах последния автобус за Нови пазар и си се прибрах  "у дома" за уикенда.  Беше ми хубаво, имах си и планове за приятно изкарване и пълноценно шляене. Обаче...

Замъкнах се мързеливо от автогарата до вкъщи. Надявах се да ми се зарадват домашните. Е, зарадваха се, ама не съвсем.
- Що се прибираш?
-?!
- Баща ти не ти ли се обади да не си идваш?
- Не, не се е обаждал! Що?
- Ами не виждаш ли, болни сме!
Свих рамене, какво можех да кажа...
***
Събудих се в събота сутринта към 11, ни жива, ни умряла с 39 градуса температура. Еми очакваше се, с толкова болни покрай мен - съквартиранктата, домашните, някои от колегите... Качих се горе да си направя кафе и да хапна нещо. Посрещнаха ме враждебни викове - пенсионерите пак се бяха сдърпали за някоя простотия. Е, аз си го отнесох де. Как можело да ставам толкова късно (!?). Като казах, че съм болна, веднага се почна - не се обличаш, не се пазиш, казах ти да не си идваш, скиташ много и т.н., и т. н. Бях твърде зле за да се скарам, заям или защитя. Оставих ги да си мърморят, нищо че отвътре ми набираше все повече и повече...
Скарах се с баща си... По-скоро той се скара с мен... Била съм мързел, нищо не съм искала да правя, като съм се приберяла само съм спяла, нищо не съм бутвала в тая къща; как можело да съм толкова блезразлична; пораснала ми била работата от както съм била в Шумен, за много голяма съм се мислела... Аз стоях като втрещена, направо онемяла. От всеки друг в къщи бях очаквала подобно отношение, но не и от него. Нищо не му казах, но много ме обидиха думите му... Разчистих и измих посудата от обяда и без думичка да кажа излязох. Прибрах се към 9, за да съм напълно сигурна, че е заминал за работа...
***
В неделя се събудих безсрамно рано - 8:00! Не по желание разбира се, трябваше да ходим на помен на брата на маминка ми.
Леле как безумно мразя такива хиперлицемерни работи, като помените. Да не говорим, че трябва да изтърпя ужаса цялата рода да е скупчена на едно! Блях!
И като си помисля само какъв психически тормоз трябваше да изтърпя... Като ме почнаха разните му там лели и братовчедки на маминка ми на средна възраст от 70 г., барабар с нея. Направо ми разкатаха фамалията.
И като почнаха да ми изброяват кой или коя братовчед/ка какво учел/а, кой се бил задомил, кои вече деца си имали, колко са били преуспели... бла-бла-бла! Аз какво съм била чакала (!?).
Оказва се, че е голям срам това че съм учела  Шумен. Гледаха ме така съжалително - "Тая я мислехме за по-умна, пък тя..." Мамка им! Направо ми идеше да ги гръмна. Уча в Шумен не защото не можах да вляза в Софийския. Имах си съвсем лични подбуди за да избягам от столицата. Парародкасалното е, че по подобни причини сега имам огромното желание все пак да учех в София...
После ме задъвкаха, защо не съм работела или не съм заминела за Щатите " да съм печелела големите пари". Я, не знам си кои мои братовчеди как се били уредили в "чужбината". Тоя път не им мълчах. Натрих им носовете. Обясних им, че съм преценила, че не е нужно да работя, нито че имам желание да слугувам на някой тъп американец. Обясних им плановете си за бъдещето. А те бяха много възмутени, че не искам да ставам журналист. Каква била то тая работа да съм пишела романи, как можело да искам да работя в библиотека и да искам да си имам собствена книжарница...
Не ми останаха длъжни. Решиха, че вече ми било време да се омъжвам и да си имам деца. Като почнаха да ми обясняват какъв да съм си била търсела за мъж. Отново ми се прищя да ги убия. Какво ги засяга пък тях. Няма те да живеят с него я, че да ми го избират. Какъвто ми е писано такъв, важното мой да си е... Луди бабки! Какво съм им виновна, че те или братовчедите ми се изпоженили на 18-20 години. Кипна ми ужасно много. От една страна дето ми мърморят така, от друга, че май са прави за някои неща... Троснах им се нещо и избягах в кухнята... 
Мда, никога не съм била амбициозен човек. Като се замисля колко можех да постигна до сега, ако бях впрегнала интелекта си както трябва. Но не ми пука особено. И това, което съм постигнала ме радва. И съм готова да преследвам целите си, каквото и да мислят другите за мен... Само тази болка в ляво да не се обаждаше толкова често. Мда, личния ми живот е пълна трагедия, развалина, хаос... Сама съм, а човека на когото толкова много държа живее на другия край на България... А и да не беше на майната си, все тая... Сигурно нищо няма да се получи... Така поне мога да храня надежди, че не съм се влюбила за пореден път в неподходящия човек...
***
Неприятен уикенд като цяло.
Попаднах на класически случай на семеен "тормоз". За пореден път се убедих, че тия хора, т.нар. мое семейство не ме познават въобще... Такъв ми бил късмета... Здраве да е... Утре е понеделник... Нов ден, ново начало!