Бульон трезве.
Науката като (не)посредствена производителна сила
Според една поговорка и умният, и глупавият правят грешки, само че глупавият ги повтаря повече пъти. Затова днес, връщайки се към грешките-провали на социализма, трябва да ги припомняме поне за да не ги повтаряме в бъдещето. А че такава опасност има, личи не само от лутанията на "комсомолския набор на партията", която доминира в управляващата коалиция
от Людмил ВАЦКИЧЕВ*
02 януари, 16:17
02 януари, 16:17
Автор: Иван Кутузов
Моето поколение от студентските години вероятно помни тази тема (без скобите), която влизаше във всеки въпросник по диалектически материализъм през семестрите и за държавния изпит пред дипломирането. На мен ми се падна да говоря точно по нея и като аспирант - както се наричаха тогава докторантите. Защото аспирираха да станат учени в социалистическия лагер, но трябваше да бъдат и идеологически "подковани". С усилия се справих с празнословието по тази изпитна тема и получих необходимата оценка, което ми отвори пътя да се занимавам с истинска наука, каквато е физиката. Сериозно погледнато, темата за мястото на науката в производството продължава да бъде актуална за българското общество в чисто прагматичен смисъл. Държавата и учените трябва да дадат отговор на въпроса необходима ли е науката за образователното, културното и стопанското развитие на България и кои трябва да бъдат институциите и формите, посредством които науката ще участва в това развитие. Конкретните отговори на тези въпроси обаче изискват не само голи декларации за положително отношение към науката от страна на управляващите, но и реалистичен подход на самата научна общност към ролята и функциите на научните институции в България.
Научно-техническият прогрес на държавите по света се дължи на първо място на развитието на природо-математическите и техническите науки. Затова отливът на интерес у младите към тези науки е предизвиквал през последните десетилетия сериозна загриженост дори в страни като САЩ, за които привличането на чуждестранни инженери, физици, математици и други специалисти никога не е било проблем. Високите заплати и
щедрото финансиране на научните изследвания
от държавните институции и от големите частни компании показват как науката може да стане "непосредствена производителна сила" и какво означава превръщането й в "национален приоритет". А резултатите от такава политика спрямо науката можем да проследим чрез многобройните примери за промишлени постижения във военното дело, космическите изследвания, компютърната техника и много други производствени отрасли. Почти същото (но все пак - почти!) се наблюдава и у някои европейски страни, които днес привличат и млади български специалисти с доброто си заплащане и модерно производство, за което науката дава съществения си принос.
Къде е България, която уж възприема ролята на науката за своето промишлено развитие, и защо не се копира "чуждият положителен пример" в тази насока? За да си отговорим на този въпрос, първо трябва да си припомним
грешните стъпки от миналото, които допринесоха за икономическия крах на социалистическото производство.
Според идеологическите догми бившите соцстрани трябваше да базират икономиката си на т.нар. тежка промишленост, за да се освободят от влиянието на капиталистическата система. Започна строеж на скъпоструващи металургични комбинати ("Кремиковци"), заводи за тежко машиностроене (в Радомир и Русе) и редица други (по-евтини?!). За научната поддръжка на производството бяха създадени множество научно-изследователски и проектно-конструкторски институти (НИПКИ-та) и развойни бази. Науката в БАН и университетите също беше привлечена като "производителна сила" чрез т.нар. единни центрове по науки, администрирани от Комитета по наука, технически прогрес и висше образование (КНТПВО), който (уж) финансираше приложните научни проекти на центровете. Първоначално известни успехи бяха отбелязани в развитието на електрониката чрез закупуване на чужди лицензи (заводът в Ботевград, станал популярен като завод "за почти цели проводници" след откриването му от Тодор Живков) или чрез тайните доставки на ембаргови продукти за компютърното производство. Но и в електрониката липсата на собствена елементна база и ограничен износ на произведеното доведоха до общата икономическа криза и десетмилиарден валутен дълг, който правителството на Луканов отказа да плаща.
Научно-техническият прогрес на държавите по света се дължи на първо място на развитието на природо-математическите и техническите науки. Затова отливът на интерес у младите към тези науки е предизвиквал през последните десетилетия сериозна загриженост дори в страни като САЩ, за които привличането на чуждестранни инженери, физици, математици и други специалисти никога не е било проблем. Високите заплати и
щедрото финансиране на научните изследвания
от държавните институции и от големите частни компании показват как науката може да стане "непосредствена производителна сила" и какво означава превръщането й в "национален приоритет". А резултатите от такава политика спрямо науката можем да проследим чрез многобройните примери за промишлени постижения във военното дело, космическите изследвания, компютърната техника и много други производствени отрасли. Почти същото (но все пак - почти!) се наблюдава и у някои европейски страни, които днес привличат и млади български специалисти с доброто си заплащане и модерно производство, за което науката дава съществения си принос.
Къде е България, която уж възприема ролята на науката за своето промишлено развитие, и защо не се копира "чуждият положителен пример" в тази насока? За да си отговорим на този въпрос, първо трябва да си припомним
грешните стъпки от миналото, които допринесоха за икономическия крах на социалистическото производство.
Според идеологическите догми бившите соцстрани трябваше да базират икономиката си на т.нар. тежка промишленост, за да се освободят от влиянието на капиталистическата система. Започна строеж на скъпоструващи металургични комбинати ("Кремиковци"), заводи за тежко машиностроене (в Радомир и Русе) и редица други (по-евтини?!). За научната поддръжка на производството бяха създадени множество научно-изследователски и проектно-конструкторски институти (НИПКИ-та) и развойни бази. Науката в БАН и университетите също беше привлечена като "производителна сила" чрез т.нар. единни центрове по науки, администрирани от Комитета по наука, технически прогрес и висше образование (КНТПВО), който (уж) финансираше приложните научни проекти на центровете. Първоначално известни успехи бяха отбелязани в развитието на електрониката чрез закупуване на чужди лицензи (заводът в Ботевград, станал популярен като завод "за почти цели проводници" след откриването му от Тодор Живков) или чрез тайните доставки на ембаргови продукти за компютърното производство. Но и в електрониката липсата на собствена елементна база и ограничен износ на произведеното доведоха до общата икономическа криза и десетмилиарден валутен дълг, който правителството на Луканов отказа да плаща.
Според една поговорка и умният, и глупавият правят грешки, само че глупавият ги повтаря повече пъти. Затова днес, връщайки се към грешките-провали на социализма, трябва да ги припомняме поне за да не ги повтаряме в бъдещето. А че такава опасност има, личи не само от лутанията на "комсомолския набор на партията", която доминира в управляващата коалиция. Личи и от стратегиите, рекламирани от видни икономисти, от предложения на учени от университетите и БАН - включително и такива, работещи продължително в чужбина. Вярно е, че да се критикува е по-лесно, отколкото да се предлагат нови решения на проблема за връзката между българската наука и производството. Но е вярно също, че предлаганите решения трябва да се оглеждат от всички страни. Като например как да се извършва проектното финансиране на научните изследвания - чрез специално създадена държавна банка за икономическо развитие или чрез държавен фонд за тази цел - възможности, предлагани от наши икономисти в научните среди. Защото
резултатите от научните проекти невинаги могат да се приложат незабавно
и от новата продукция да се възстановят с печалба вложените от държавата средства. (Да не коментирам идеята за нисколихвени или дори безлихвени кредити, които "не се прилагали в нормалната банкова практика" - тях кой и кога ще изплаща, ако осъществяването на "силно рисковия научен проект…" пропадне?) Трябва ли да си затворим очите за лошия сценарий, по който биха могли да се реализират горните идеи: създава се институция (банка, фонд) от хора с (немалка) държавна заплата, те разпределят държавните средства на... когото трябва, приемат отчетите от "научните" колективи, чиито проекти са финансирали, и очакват (с години!) проектите да се приложат в производството на фирма, която пък иска средства за нова материална база и квалифицирани работници. Липсата на междинно приложно звено между научния колектив по проекта и предприятието производител беше навремето причина в родната промишленост рядко да намират място нови научно-технологически идеи. А пък днес колко наши производители се нуждаят от такива?
Занаятчийският характер на българското производство понастоящем би трябвало да предизвиква сериозна грижа у управляващите. Но ако се съди по бюджета за научни изследвания в БАН и университетите, това едва ли е така. Не се забелязват усилия да бъдат привлечени и компании от чужбина, които да стимулират промишления отрасъл с модерни технологии и съвременни производствени изделия. А такива фирми ще се нуждаят и от квалифицирани български специалисти, които се подготвят в университетите и в БАН не само чрез курсове на съвременно теоретично ниво, но и чрез включване на студентите и докторантите в изследователска дейност и научни проекти на наше и на международно ниво. Това вече се прави! Една от основните задачи на университетите и БАН е именно подготовката на квалифицирани кадри с научни познания. Затова не е необходимо някакво фиктивно обединение на институциите от типа на някогашните единни центрове. Нито привличане на повече студенти чрез платено обучение в популярни специалности, които ужким обещават бърза възвращаемост на изразходваните от родителите средства. България ще има нужда от специалисти, които да полагат сизифовски труд за научно-техническото развитие на страната.
Защото именно те биха могли най-сетне да олицетворяват науката като непосредствена производителна сила.
*Авторът е професор, доктор на физическите науки в СУ "Св. Климент Охридски"
А иначе-не прочетох повече от първите 2-3 параграфа, но ок, съгласна съм с идеята. Но не виждам каква връзка има със социализма. Проблемът не ни е системата, а липсата на пари и система, с която тези пари да се дават на правилните хора.