Бръмбари
Възкръснал на някой деня.. това се дочу в девета глуха, където живея.. толкова силно се чу, представям си как са го чули останалите.
Пламъкът за цял живот угасна.. но защо нямам такова чувство и за живота?
А аз си мислех, че онези приказки за „докато смъртта ни раздели” са верни и не са само бла-бла, както всеки казва.. но то е така..
Докато не мине нещо през нас самите, то няма как да му повярваме, но няма как да повярваме на нещо, без да го усетим..
Излиза, че вярата не е разум, че вярата е усещане, че вярата е чувство.
Чувството не изгаря.. или то самото изгоря.. както казах някъде другаде.. дори прах и пепел няма вече.
Бичове размахват камшиците си и хиляди кожени ресни се врязват в плътта ми. Камбаната бие на … смърт?
На живот?!
На събуждане?!
Мозъкът се превръща в пихтия ядосан, че никой за нищо не се допитва до него.
Това и за мен се отнася.. и дума не може да стане да правя изключение от правилото, за това говоря и в обобщително лице.
Дървен философ.. какво го прайваш такова?
Камшици ли? Бичове?
Мозъци стиснати между двете павета, които представляват собствените ни ръце.. собствените ни ръце унищожаващи всичко, което са направили.. с онова… любов май му казваха..
Ма дай на мира да го оставим, дайте малко и за обичта.. ма то малко ли е?!
Па за тая пък колко ланкане сме изланкали..
Та к’во остана от цялата галимация?!
Хаос и напосоки ти идват различни уж мисли и уж тото, а все едно и също нещо се получава.
И после? Хаос било.. какъв ти хаос.. мамата си трака тука, пак сме прецакани.
Казваме, че мразим, а всъщност не знаем, че това не е омраза, а истинска обич..
Казваме, че обичаме и убиваме обичта си..
Това не е обичта.. това е омразата..
Казваме, че носим господ в душите си, а всъщност не него носим.
Казваме, че мразим самоубийствата, а се убиваме всеки БоЖи ден…
Казваме, че сме спокойни хора.. че сме хора !
А то…цигънарим се тук като някакви… Все едно пък сме по-различни.
Не ми идват думите.. друго ми идва…
Сводовете падат все по ниско и ту се издигат отново, ту пак пропадат и ми оставят маалко място, колкото да мога да дишам и да виждам, че извън сводовете съществува и друг живот..
Превръщам се в него.. в Люцкан.. протягащ умиращ ръка към маргаритката…
Кекле, ако си мислиш обаче, че нещата спират до тук, много се лъжеш. Побързала си гледам да сложиш край, защото твоите работи винаги са завършени, но това нещо край няма. Докоснала си нещо и си се уплашила и си побързала да се дръпнеш. Че то си е за уплаха.
Знаеш ли какви ветрове веят в стратосферата, високо над уютния ни бръмбарски свят, там където не ни е дадено да ходим? А как ни се иска да сме там... Там във висините, където стават големите работи, където са отговорите на всички въпроси, където е спокойствието и свободата. Където няма нужда от любов, защото любовта не е някакво висше благо, някаква нирвана, която се постига след дълги мъки в бръмбасркия живот, а тя е един посредник между слоевете, където сме разпрострени ние, защото главите на мнозина от нас достигат до стратосферата и за да не се загубят там, и да се откъснат от бръмбара под себе си е нужна любов.