Блогът на смъртта: "Пътят към истината", Глава 27

Когато пристигнаха там, където може би трябваше да пристигнат или просто някъде другаде, Ейс можеше единствено да мисли. Не чувстваше нито една част то тялото си. Доста време му беше нужно да дефинира неясното псуващо петно до себе си като един от непознатите си спътници през това „адско” пътуване. Мъжът, който дойде с брата на Фрости, се справяше не по-добре от него със ситуацията и това до някъде го успокояваше. За съжаление обаче нямаше други оформящи се петна наоколо, което значеше, че тримата пернати се бяха изпарили. Ейс се опита да се изправи на крака, но безпомощно се върна в първоначалното си положение, примирен, че ще почака още малко. Когато Фрости каза, че ще боли, докторът си помисли, че тя говори на брат си – все пак той се наряза, не Ейс! Да, ама Коук не се сещаше да е чувствал по-силна болка през живота си. Имаше чувството, че кръвта за първи път минава през вените му и си „пробива” място милиметър по милиметър. Петното отдясно, което беше добило вече сравнително продълговата форма, както и оранжевикъв цвят, не беше на по-различно дередже. Това си личеше главно по несекващите ругатни по неизяснено чий адрес. Следващият звук обаче накара Морли да замлъкне, а Ейс да провери дали амулетът, даден му от Фрости, още е на ръката му. Кръвта им започна значително по-бързо да се движи по вените, причинявайки естествено още по-голяма болка, а зрението им се възвърна точно, за да ги заслепи силната светлина от нещо, което с много светлинни години в час и с адски звуци се приближаваше към тях.

*****

Когато двамата междупланетни или междупространствени пътници с мъка спряха Астън Мартин-а на Яничка, вътре дънеше яко Мегасмърт.
Адският шум заглъхна и светлините се скриха, когато Ейс с безумно облекчение дочу един добре познат леко провлачен глас:
-    Коук, къф е тоя бе?

*****

След като измисли някаква скопосита лъжа пред Веско и Ани, че Фрости не е добре, че още трябва да седи в болница, че не трябва нищо да се предприема преди срещата на блога и така нататък, Борис се отправи към „Червения дракон” за едно питие. Като не пиеше имаше тъжен, но по-чист поглед върху нещата. Щеше да дрънне едно по-скоро по навик отколкото, защото имаше нужда. Но точно сега наистина имаше нужда от нещо, което да си е по старому, а какво по-обикновено и по-присъщо нещо от едно смъртоносно коктейлче в „Червения дракон”! Докато вървеше мислите се стрелкаха с бясна скорост в главата му. Не можа да отклони вниманието на Веско от стария склад в Самоков и ги остави с Ани да проучат нещата. На него обаче с нищо не му се занимаваше. Беше убил брата на Лейди Фрост, брат й! Чувстваше се отвратително и сякаш му се връщаше – Щепси се беше опитала да убие Фрости. Да, наистина е била тя. Всичко доказваше истинността на този факт – и проучванията на Лирика, и записът в блога на смъртта, и това, което бе видяла Фрости – всичко се нагласяше в някакъв ужасяващ пъзел. Борис започна да осъзнава, че колкото повече парчета се наместваха в него, толкова по-страховити краски добиваше той.
„Червеният дракон” беше затворен. На вратата пишеше:

Фирма „Ред Лайт Плежър” се извинява за причиненото неудобство. Надяваме се да ни извините. Ще се молим за изкуплението на вашите души.

Пред затворената врата на заведението беше седнал мъж, изключително гладко обръснат, облечен в костюм с отлично изгладено сако, който плачеше и си говореше сам:
-    Толкова млада! Защо си тръгна? А аз оставих всичко, за да бъдем заедно!
Мъжът предизвика някакъв спомен в Борис, но той не се сети къде го беше виждал. Побърза да се измъкне, защото не му се говореше с никой точно сега. Творецът се отправи към сградата на Севън Континентс Ънлимитид Пропърти Холдинг Груп. След като отдавна беше разпуснал излишния персонал, там можеше на спокойствие да изчезне от другите и от себе си. За съжаление обаче не би. И тази възможност се осуети, когато след като се беше отпуснал на удобния си фотьойл в кабинета си, беше си сипал отлежала ракийка реколта 2005 и се наслаждаваше на отпускащите ритми на Кафе дел Мар, Борис забеляза дяволската машинка на бюрото в другия край на кабинета. Той се замисли за момент. В общи линии Вестителят им разясни какво се очаква от тях и Творецът знаеше, че беше почти невъзможно да го изпълнят. Не знаеше каква е ролята на Щепселинка, но тя едва ли беше толкова важна. Знаеше на две-на три какво крои Лейди Фрост. Какво ли искаше да му покаже лаптопът сега? Не искаше повече жокери и без това си беше достатъчно ясно в колко дълбока каша бяха затънали. Той отпи от чашата си, бавно стана и се запъти към лаптопа. В следващите няколко минути Творецът не знаеше дали да се радва или да се ядосва. Бяха го изиграли. На екранчето течеше прясната новина:

По особено жесток начин бе убит един от главните босове на руската мафия Иван Николаевич Мужик Корен
Тялото на бившия бос е открито в къща на Хавайските острови, собственост на известния в подземния свят гангстер Аурин, който изчезна безследно  преди 9 години. Първоначалната версия на убийството е разпределяне на дяловете от новосъздадената фирма „Спирт”*, собственост на убития, измежду другите руски мафиотски босове, тъй като в остатъците от тялото на Мужик Корен беше открито огромно количество картофена ракия, а е известно, че той е страдал от свръхчувствителна алергия към тази напитка. Убийството беше разкрито обаче, когато се откри запис, който е приложен в текущия бюлетин и на който ясно си личи, че убиецът е Борис с прякор Твореца, който бавно и мъчително обезобразява и доубива вече и без това умирающия Иван Николаевич.
*За въздържателите припомняме, че през изминалата година рязко спадна производството на ракия и с цел избягване на революция се стартира производството на водка като първата фирма, пробила на пазара беше тази на покойния Мужик Корен. Напомняме също така, че тайнственото нашествие на колорадски бръмбари над картофените насаждения беше обвързано с имената на убития, на руските мафиотски босове Поручик Ржевски, Мурзилка и Шлемник Байкалски, както и с генералния секретар на МВР ГеоргеАта.

Веднага на Борис му стана ясно откъде познава физиономията на мъжа пред бара. Творецът се изстреля през вратата и се втурна обратно към „Червения дракон”.

*****

ИванАнгел почти не можеше да ги стигне. Отдавна беше загърбил живота си на неземно същество и макар, че беше прекарал цял месец Горе, още не бе превъзмогнал земната си природа. А те се движеха сякаш цял живот това са правели, а може би цял живот това са чакали да направят и това им даваше сила. А може би това, че бяха заедно ги изпълваше с тази безгранична енергия... Най-накрая намалиха и спряха. Намираха се на място, което ИванАнгел би нарекъл изключително красиво, ако не бяха обстоятелствата, които изобщо му попречиха да забележи странното езеро, заобиколено от сталактити и сталакмити, както и това, че пещерния проход, през който толкова време летяха, се беше превърнал в нещо като зала. Единственото, което виждаше, бяха двете полубожества пред себе си, чиито призрачни криле се поклащаха тревожно. Той забеляза, че гледат в една и съща посока и излезе напред да види за какво става въпрос. Пред тях залата се простираше докъдето поглед стига и беше пълна с хора (или нещо подобно на хора). Те не издаваха никакви звуци и представляваха ужасяваща гледка. Лицата им бяха изкривени в измъчени физиономии, телата им правеха някакви отчаяни бавни движения,  а погледите им блуждаеха някъде нагоре. Обхващайки с поглед цялата зала, човек виждаше само едно желе, сгъстена смес от тела, която леко потрепваше. ИванАнгел вече беше виждал това и се притесни повече какъв ефект щеше да има то върху двамата му спътници. В ада, където беше ходил за малко едно време, това беше наказанието степен оргия. Душите така да се каже запазваха вида си от долния свят, т.е. запазваха телата си. Когато се опитваха да докоснат някой до себе си, само да го погалят, да му кажат нещо, да го погледнат само дори, не успяваха. От устните им не излизаше никакъв звук,  очите им не се подчиняваха на исканията им, нито пък другите части от тялото – в опита си да се докоснат, ръцете им се изкривяваха до неузнаваемост и се движеха безцелно, телата им приличаха на водорасли, подмятани от водно течение. Беше страшна гледка и с право всички смятаха това наказание за най-непоносимо. Странното за ИванАнгел беше, че тук имаше много повече души, отколкото той беше виждал в ада и изобщо това дали бяха души или са ЖИВИ ХОРА!!! Тази мисъл направо го ужаси! Някакъв глух тътен наруши мъртвешката тишина в огромната зала и тримата безучастно наблюдаващи се обърнаха по посока на него. В дясно от себе си забелязаха чак сега огромен надпис „В Клуба” и една малка врата, от която идваше шумът и която се затвори, за да възобнови тишината, пропускайки през себе си две фигури.
Едната фигура приличаше по-скоро на сянка, отколкото на човек. Облечена в черно наметало и леко прегърбена, Смъртта се усмихна като видя новите си гости. ИванАнгел и Аурин потръпнаха от студенината на погледа на това тъмно създание, докато Лейди Фрост беше вперила проницателния си и остър поглед в другата фигура. Щепселинка стоеше някак си смешно изпружена до прегърбения силует на Смъртта. Пръстите й конвулсивно потреперваха, кожата й беше неестествено бяла, а очите й бяха загубили игривия си блясък. След първоначалното стъписване, не съвсем наясно какво трябва да направят, тримата пернати се отправиха към вратата в дясно. С неочаквано отривисто движение, Щепси отвори вратата и се шмугна през нея. Докато ангелът и полубожествата успеят да стигнат до нея, Смъртта, както се усмихваше презрително, започна да се размива, да прозира и най-накрая изчезна, заедно с нея изчезна и вратата с надписа над нея. Тримата спътници стояха и се споглеждаха объркано...