Блогът на смъртта: "Надежди и чувства", Глава 20

Като се поуспокои и установи при кои движения я боли най-много рамото, Лейди Фрост се огледа. Това, което видя, й се хареса. Намираше се в светло жълта, чиста и много приветлива стаичка без прозорци. Досети се, че това е едно от онези оздравителни заведения, в които се влиза само, ако знаеш къде е вратата, където нищо не те питат и откъдето не биха те изгонили, естествено, ако можеш да си го позволиш. Търсейки с поглед нещо за хапване, Фрости се натъкна на Ейс, който беше задрямал на един стол, свит на кълбо. Тя се усмихна и се благодари, че онази сутрин беше останал в тях. Онази сутрин... Скрежанка се намръщи.

    - Ейс! Ей, докторе! Събуди се!   
    - А! Добре ли си? Много се бях притеснил! Боли ли те? Искаш ли нещо?
    - Оф, стига де! Нищо ми няма. Слушай сега! Обади се на Борис да дойде, че искам да говоря с него. След това иди на покрива и разгледай, знаеш какво имам предвид. А аз кога мога да се чупя от тука?
    - Хехе, личи си, че нищо ти няма, пак започна да даваш заповеди! На покрива пратих вече Весо и той се е заел да намери кой е, ами Борис защо ти е?
    - То си е моя работа, кажи кога мога да се махна оттук?
Ейс се намръщи.
    - Предполагам, че утре, ако няма усложнения. Изчистиха раната, а и нищо сериозно не е засегнато. Сега след като виждам, че си възвърнала обичайното си хладнокръвие, ще ида да пусна една вода и да си сипя кафе.

Ейс се обърна и се отправи към вратата. Лейди Фрост се почувства малко неловко, все пак, ако не беше той, кой знае кога щеше Лейдито ин ред  да я открие.
    - Ейс!

Коук обърна недоспалата си и начумерена физиономия към нея. Фрости нерешително отвори устни да каже нещо, но веднага след това ги затвори и лицето й отново сложи обичайната маска на безчувственост.
    - Донеси ми нещо за ядене!

*****

Докато Борис вървеше пеш до най-близкия таен вход на "Зеления кръст", където го бе повикал Ейс, през главата му минаваха хиляди мисли. Беше забравил що е то да си само на 3 големи картофенки! Но откакто настъпи жестокият дефицит, самият той започна да ограничава количествата и производството му се намали за лични нужди. Системата от фирми "седмИци" продължаваше да работи и до днес, но не се знаеше докога. Затова Борис трескаво размишляваше през последния месец към какъв друг бизнес да се ориентира.
Тука ли беше? Уф, тия входове ги сменяха непрекъснато с цел запазване на анонимността. То хубаво, ама тоя ум за какво по-напред! Добре тук е. В асансьора след 11тия опит на едното бутонче светна малко зелено кръстче. Кабинката се засвятка надолу и след като стигна дестинацията си, двама яки мъжяги отвориха вратата и пребъркаха Борис.
Псувайки уредбата на тая гилдия подземни доктори, Творецът се чудеше дали не са пропуснали да конфискуват някоя цигара и се ядосваше, че бутилката първак в джоба му беше почти пълна. Сега пък други мисли му влязоха изведнъж в главата (ей, мама му стара, на тия трезвените хич не им е лесно, толкова много мислене му удрят) - сети се за Щепселинка. Не я беше виждал след онази нощ, когато й каза за положението. Чувстваше се много кофти заради историята със секретарката - защо му трябваше да прави тая глупост! Сега изчакваше да поутихне бурята, малко да й мине преди да почне да я търси, че никаква я нямаше. Творецът обаче не се притесняваше, че няма да я намери. Той се усмихна. Да, винаги намираше всички. И онова копеле Аурин, дето пусна част от колорадските бръмбари, които му унищожиха бизнесчето,  и него го намери. Усмивката му растеше, спомняйки си начина, по който го очисти. Беше доволен, че с всеки изминал път ставаше все по-оригинален. Така, както си вървеше захласнат, едва не се сблъска с Ейс, който отиваше към изхода.
    - Във стая 30450 е.
    - Добре ли е? Кво ти има на тебе и къде отиваш?
Ейс не му отговори и продължи. Все така усмихнат, но леко озадачен, Борис влезе в стая 30450.

*****

Глупости! Тия жени са полудели! Защо му ги говори тия неща сега? Неща гнило има в цялата работа. Може още да е под влиянието на случилото се или пък са я наблъскали с болкоуспокояващи. Не може да е вярно! Но пък  никога не го бе лъгала... Вратата на малкия апартамент в Нюйоркското гето лежеше на пода на стаята, а Борис трамбоваше около леглото със слушалки в ушите и малко мобилно устройство в ръцете си. От време на време спираше за малко да погледне лаптопа и да напише нещо. След цели 3 часа маршируване най-накрая Творецът седна, привидно спокоен, на фотьойла и си запали цигара. Цели три часа му трябваха да я открие! Цели три часа! Но той не мислеше за това в момента. Не там трябваше да я открива, не там. Това, което видя, хич не му се хареса. В ума му започнаха да се прокрадват съмнения, което вече съвсем не му беше по вкуса. Той просто не знаеше какво да прави. Заряза цигарата на одрасканото бюро и затвори очи. Как се беше стигнало дотук?

*****

Джери подозрително се размърда. Ани вдигна поглед от разкъсаната книга, която четеше и се заслуша. Не чу нищо особено, но ягурът никога не се лъжеше, така че затвори книгата, постави я внимателно в една прозрачна кутия и натисна копчето. За 10 секунди кутията измери температурата и влажността вътре и след още 40 щеше вече да е постигнала изискваните стойности. Ани се отправи към вратата. Когато стигна до средата на стаята с размери на футболно игрище, уведомителната система се включи и на екрана се появи огромен букет с цветя. Любопитство загложди шефката на Аниспин Корпорейшън, когато охраната й каза, че е пратен по куриер и че е минал всички тестове за безопасност. Асансьорът спря на нейния етаж и тя отвори вратата. Аниспин разгледа обстойно букета. Цветята бяха красиви и много на брой и бяха поставени в дебела метална кошница. Изведнъж нещо изсъска и Джери, уплашен, избяга в съседната зала, където бяха компютрите и архивите на корпорацията. Ани мръдна една стъпка назад точно преди ръба на кошницата да се обагри от десетки малки пламъчета. Те се движеха като серпентини нагоре и бяха във всички цветове на дъгата. Когато някое от тях угаснеше, на неговото място се появяваше ново, което пак се въртеше спираловидно. Ани просто ахна, не успя дори да се уплаши, поне не и докато не изгасна лампата. Тогава вече се стресна. Когато се включи и музиката, вече я побиха тръпки.
    - Харесва ли ти?
На екрана, на който се виждаше нощна Витоша, осветена от прожекторите на Аниспин Корпорейшън, се беше облегнал Веселин.
Джери се ръзмърда в другата стая, изглежда притеснен от нечакания гост, но Ани не му обърна внимание. Не й стигаше цялата история с блога на смъртта, покрай която изникнаха сума ти спомени, ами сега трябваше и вкъщи да й се изсипе. Тя въобще и не се замисли как е влязъл. Как да се държи? Дали ще се поддаде? Опита се да изглежда спокойна и съвсем не развълнувана от нощния си гост, но желанието в погледа й не можеше да се скрие. Лирикът стоеше все така небрежно опрян на екрана с ръце в джобовете. Беше облечен в тъмно сив спортен костюм с разкопчано сако. Ризата му, също тъмна на цвят, Ани не можа да определи каква точно, беше разкопчана. Сянката от тъмните коси скриваше лицето му и тя не можеше да види очите му. Не беше усмихнат. Ако беше, щеше да й е лесно да го изгони, но той беше сериозен. Ани пак се уплаши, този път от себе си. В стаята се носеше лек аромат на ванилия, както и нотките на едно бавно парче на Мануел Гуахиро Мирабал. Огънчетата от кошницата продължаваха да проблясват и хвърляха разноцветни сенки по стените. Ани се взе в ръце. Тя отиде до едно канапе в тон със старинните мебели, с които беше обзаведена стаята и седна.
    - Какво искаш?
Той не отговори. Защо не говореше? Ако си беше отворил устата, тя лесно щеше да го постави на мястото му и убедила себе си, че има защо, да го разкара. Но сега не можеше да се концентира върху тази си цел и объркана го наблюдаваше. Дори в устата му я нямаше неизменната цигара! Дали пък не се беше променил? Все пак не беше го следила отдавна... Веселин се размърда и тръгна към нея. А така, ами сега? Той вървеше много бавно и седна до нея на канапето толкова близко, че Ани можеше да усети дъха му върху лицето си. Седеше и просто я гледаше. След това хвана ръката й и се приближи още повече. Една част от съзнанието на Аниспин искаше да го отблъсне, да стане от канапето и да го изгони, но другата част от нея от толкова време беше зажадняла  за ласки и за страст, че й трябваше още малко сама да скочи в прегръдките му. Втората част надделя, Ани се отпусна и затвори очи...
Точно в този момент лампата светна и дълбокият глас на Борис ги извади от приказката, в която бяха потънали.
    - Ани, къде е стаята с архивите?
Първата част от съзнанието на Ани я накара да стане като ужилена и да се запъти към съседната стая. Когато влязоха вътре, по лицето й  се изписа учудване, а после гняв. Тя се върна отново при Веско и му се разкрещя:
    - Ти ли си виновен за това? Как можа! Чудовище!
    - Не, не е той - гласът на Борис беше станал дрезгав, а лицето му се беше изкривило в тъжна усмивка.
Веско стана и отиде в архивната. Там миризмата на ванилия беше по-силна, а на пода лежеше Джери, заспал в някаква неестествена поза. Лирикът се приближи до монитора, който още светеше и прочете адреса на някакъв бивш склад за картофи в Самоков. До монитора имаше няколко фаса и една все още димяща пура. Веско отиде при Борис и сложи ръка на рамото му.

    - Съжалявам, опитах се да се свържа следобяд с теб, но всичко ти даваше заето.

Борис не даде признак, че го е чул. През това време Ани се суетеше около приспания ягуар...