Блогът на смъртта: "Вестителят", Глава 18

Уточнение: Заради Веско пускам главата по-рано, ама ми пострада интерлюдията. Нищо - нея по-късно (както и пролога де)

Когато за пръв път видя Земята тя все още беше спокойно място, обитавано от динозаври.
Сега се завръщаше отново. За четвърти път. Никак не му се искаше, но нямаше начин. Това бе негова професия, наследена от баща му, който пък я бе получил тържествено от своя баща. Не че професията беше трудна. Не беше, но беше тъжна. Той беше вестител. Вестител на смъртта.
Сам решаваше по какъв начин да занесе нейното послание. Не че всички го разбираха. Динозаврите, например - примитивни форми на живот - изобщо не разчетоха неговия знак. И когато часът им удари - бе завинаги. Нито един представител на техния вид не успя да оцелее.
Съвсем друго беше с разумните същества. В повечето случаи те не само че декодираха неговите послания, но и успяваха да предотвратят идването на неговата повелителка. Е, тя винаги взимаше своето - имаше нужда от храна. Постоянно. Имаше случаи, в които заличаваше цели звездни системи, за да утоли глада й, но имаше и случаи когато разумните форми на живот успяваха да оцелеят. Но това пак беше неин каприз. Понякога й стигаше една малка локална война, друг път - чума, трети път - някакъв лек природен катаклизъм. Смъртта беше на настроения. И обичаше да си играе с материята, дала убежище на духа.
Земята беше една от любимите й планети. Десертът след обилно хапване. Самият той имаше необяснимо топли чувства към тази планета и към съществата, които я населяваха. Не бяха от най-умните, но пък за сметка на това бяха по своему симпатични. Борбени натури с малко мозък и малко знания. Паразити. Може би затова и самата Смърт ги харесваше много. Допадна й неговият знак с озоновия слой, когато бе решила все пак да сложи край на съществуването им, но тогава на хората им се размина.
Този път, обаче, нямаше подобни изгледи. Това му стана ясно от момента, в който тя пожела да има блог - странно човешко изобретение - отдушник на всякакви мисли, страхове и мании. Прищявка, която се оказа изключително зловеща, защото Смъртта бе решила да даде права за писане в него, не само на своя вестител, а и на още поне дузина човешки същества, които изведнъж се превърнаха в нещо като богове на този малък свят.
Той се загледа през прозореца към малка група жени, които коментираха оживено някакво модно предаване, седнали на маса в отсрещното кафене. Концентрира се върху тях и само след секунда знаеше всичко за тях. Ухили се и посегна към клавиатурата.
"Циците на Марина са доста големи, а главата на Петя бе по-гладка и от билярдна топка." - Написа той и отново погледна навън, малко преди да започнат писъците.
Жената, която беше с гръб към него и имаше разкошна дълга руса коса изведнъж остана без нея, докато онази, срещу нея - разполагаща със скромен и невзрачен бюст - се сдоби с такива гърди, че копчетата на фланелката й буквално отлетяха от нея, а даденостите изскочиха навън. Всичко това стана за миг. В продължение на няколко секунди четирите жени бяха просто като замръзнали, след което се разнесоха и виковете.
Вестителят изключи компютъра и отново се замисли за задачата си. Трябваше да предаде няколко послания и да стори това по най-добрия начин. Концентрира се отново и след секунди се озова в съзнанието на Тери.

Яничка пристигна тъкмо навреме. Мощното й БМВ спря рязко и за малко не прегази лорд Стратовариус. Тери бавно се извърна към колата и Яничка с ужас разбра, че той отново е станал Приемник. "Дано да имам достатъчно време", каза си тя и гласно заповяда:
- Качвай се бързо! Остави приятелчетата тук! Имаме много работа за вършене.
Тери опита да се отдръпне, но лорд Стратовариус, който също беше предусетил нещо го сграбчи, отвори задната врата на БМВ-то и го напъха на задната седалка. Седна до него и в този миг Яничка потегли с мръсна газ.
- Къде ще го водим, Яничке? - попита лорда.
- И аз не знам, Страто - отвърна Яничка докато се провираше между колите, - но ще е на място, където няма компютри.
- Това да не е свързано с шибания блог?
- Да - каза тя. - Свързано е. Тери е...
- Приемник?
Яничка погледна изненадано лорд Стратовариус в огледалото за задно виждане.
- Откъде знаеш?
- Откъде ли? - ухили се лорда - И аз съм Приемник, пиленце.
Той извади бластера си и го насочи към главата й.
- А сега карай направо към Самоков. Там има един хубав склад, в който, уверявам те, се намират най-мощните компютри, които можеш да видиш някъде.