Блогът на Смъртта : “Покоряване”, Глава 29

В тази Вселена, която съществуваше от толкова време, че спокойно можеше да се нарече безкрайно, съществуваха толкова много галактики, че спокойно можеха да се нарекат безброй. Но единствената интересна галактика бе Млечният път. И то не за друго, а защото Вселената бе започнала съществуването си от там. Единствен Господ знаеше кога бе това. Скуката и самотата му го бяха принудили да създаде Вселената и да започне това Сътворение от малката зелено синя  планета, наречена Земя. Въпреки, че хората много бързо отхвърлиха тези твърдения, когато се появиха някои странни науки.
Като пръв и единствен свидетел на Големия взрив Той (Господ) съществуваше наистина от безкрайно дълго време и му предстоеше до продължи съществуването си отвъд всичко. Той създаде галактиките, звездите и техните системи. Някои от тях насели с различни същества. Някои от тях естествени, други свръхестествени. Някои от тях се развиха дотолкова, че да могат да създават още по-свръхестествени творения, които започнаха да властват в шестте измерения на Всемира.
Смъртта бе едно от най-свръхестествените същества. Тя бе нещо повече от божество. Но също така и имаше своите слабости. За първи път откакто съществуваше, Смъртта се бе поддала на една от тях. На едно пламъче, което грееше в очите на съвсем обикновената простосмъртна Щепси...

***

Иван Ангел се сгромоляса с невероятна скорост върху черната неопределена повърхност. Единствено това, че вече бе умрял веднъж го спаси от повторна смърт. Но болката! Болката си оставаше. И то умножена многократно. Към нея се добавяха и острите пулсации в изгорелите чуканчета, от които допреди няколко мига стърчаха чифт прелестни криле. Бившият ангел повдигна глава и видя едно стъкло. През него виждаше три фигури. Той много ясно позна трите смъртни персони, но това което виждаше го накара да притръпне. Знаеше, че всяко зло носи в себе си и малко добро. Знаеше за гривната, която Ейс носеше. Но не можа да разбере защо сега я няма. Видя приближаването на Лейди Фрост към наемния убиец. Иван неАнгел усещаше събитията. Усещаше с каква мисия е изпратен тук, но болката от падането му попречи да предотврати това, което се превъртя като на забавен кадър пред очите му. Скрежната лейди се приближи към Ейс и впи устни в неговите. С последни сили Иван неАнгел скочи, но беше късно. Стъклото се пръсна на три части и трите фигури отлетяха на някъде.

***

Тук Долу доброто почти нямаше сила. Това заглуши малкото доброта в Лейди Фрост. Злото в нея надделя, а с това успя да обърне равновесието в душата на Ейс към тъмната половина. Самият той лежеше в непрогледен мрак. Непрогледен бе неточно описание, защото той можеше да види само себе си и нищо друго. Това което не можеше да види, нито да почувства, беше леката промяна в душата му и силната промяна в погледа. Живецът в него беше изчезнал, а на негово място се мъдреха чифт празни пъстри очи.
Внезапната поява на една видеостена. На нея той видя една романтична сценка между Борис и Щепселника, последвана от тъмна вечер и същата тази дама с насочен към светещ прозорец снайпер, както и забавен кадър на куршум, който пронизва Лейди Фрост. Празнотата в погледа му стана по-празна, а след миг всичко около него изчезна и той се озова на една зелена полянка, в приятна безлунна вечер. Но в погледа на Ейс имаше само едно нещо – кръв. В ръката си държеше античен пистолет “Стечкин” с 30 патрона в дръжката.
Лейди ин ред стана ням свидетел на случката. Тя бе разбрала мисията си, но твърде късно. Сега само един човек можеше да й помогне да я осъществи. Но той бе смятан за твърде мъртъв, въпреки че...

***

Старецът натисна последователно двата спусъка. Лекото отместване на лявата му ръка спомогна на два мозъка да обагрят скалата, която стоеше съвсем скромно насред непрогледната тъма. Димящите гилзи паднаха от гнездата си и на техно място застанаха два нови фишека. Старецът счупи последователно кутретата на десните ръце на гардовете и в скалата се отвори пролука метър на половин през която той сполучливо премина.
В малка пещерна зала седяха четирима души. Бившите най-велики на Земята – софтуерният бос Бил, алкохолният бос академик Смирноф, цигареният бос Филип и босът на натркотиците – опицветецът Анфет Аминов. Обсъждаха последния шанс да се върнат отново при големите пари. Руснаците им бяха помогнали много. Също и онзи, който ги бе отстранил. Сега оставаше и последната брънка, въпреки че това момиче с тези сиви очи и бели устни бе доста своенравно и щеше да бъде въпрос на голямо щастие, ако беше успяла да вкара онзи мизерен убиец в Тяхната игра.
Разбитата врата ги изненада. На нейно място стоеше едричък мъж на преклонна възраст, чиято надцевка се затваряше готова за стрелба.
- Е, господа, кажете ми каквото ми трябва и ще живеете.
- Ние изобщо не знаем...
Трясък оглуши затвореното помещение. Главата на Бил се бе превърнала в червеникава топка, а тялото му се свлече тежко на пода.
- Грешен отговор! – Промълви Старецът и насочи пушката към останалите трима.
- Аз...
Втори изстрел отнесе нежната главица на Филип, а рязкото движение на дясната ръка на академик Смирнов му струва 14 изстрела по едрото му тяло, от ненадейно озовалия се между пръстите на непознатия пистолет. Сега академикът приличаше на кулинарен шедьовър от култувото предаване “Да си приготвим пица”.
- Имам още един, приятелче. Главата ти спира ли куршуми?
- Грег е при нас, господине. Закрепихме го и се възстановява. Не сме виновни ние. Просто това своенравно момиче... добре че имахме късмет и теорията ми за свиването на мозъка, вследствие прекомерната употреба на генномодифицирана трева и картофена ракия се оказа вярна...
Гъста кафяво зелена течност се проточи по крачолите на доктор Аминов, който имаше невероятният шанс да стане известен с теорията си, но бе препънат от недоброжелатели. Отнищонепредизвикана скала се отмести и пред погледите им се отвори стая, в която журналистът лежеше на легло с превързана глава и четеше разпадащо се томче на “Ян Бибиян”. Мозъкт му наистина се бе свил дотолкова от употребата на наркотици и алкохол, че куршумът бе преминал през кухината в черепната кутия, одрасквайки леко някои от центровете. Същият този мозък, който единствен знаеше за призванието на доскорошната сутеньорка Лейди ин ред. Тя гледаше на 20 метра височина, невиждана от никой. Две сълзи се стекоха от нежните й очи и изчезнаха малко по надолу като че ли изобщо не се бяха появявали...

***

- Здравей, приятелю.
Тези думи разбудиха Борис, който с болка се надигна от калния тротоар. Главата му бучеше и имаше чувството, че вътре има друга, по-голяма от нея.
- Ейс?! Не!? Кой си ти?
- Аз съм, приятелю. Кой друг. Исках да те погледна, преди да те пратя при онзи, който те е създал.
Неочакваното движение на дясната ръка на приятелят му, който гледаше много странно за другаря по чашка изненада Творецът. Още по изненадан бе от собствения си рефлекс, който спаси главата му от огнената паст на “Стечкин”-а и от излезлият оттам куршум. За миг Борис забрави за главоболието и усети невероятната сила на краката си, които с ловкост носеха останалата му част между кофите за боклук по малките улички. Топовните гърмежи се редяха зад гърба му и отнасяха последните парчета мазилка в един от многото западащи квартали на западащите градове на западащия свят...

***

- Виждаш ли, мила. Това е твоят свят. – Смутолеви Смъртта след поредната чаша вино от осмата бутилка. – Изпълнен с омраза. Брат срещу брата. Всеки иска да е отгоре, а не разбира, че с това пада все по долу. Ние с теб ще властваме над този свят. Трябва ми само една твоя думичка. Искам да станеш моя съпруга. Това ще бъде твоят знак, че си съгласна да управляваш с мен. А онези – терррррррикатитте, тъй или иначе вече не ебават работата. Ни ддобббрия, ни лошшшшия...
Смъртта се струполи мъртво пиян на нищото, а уплашените очи на Щепси стояха заковани от страх в картината, която се развиваше насред мрака. След миг силите й я напуснаха и тя рухна психически изтощена във водоравно (или поне така изглеждаше) положение.