Блогер Lady in red - Аутсайдер

и предимството да бъдеш такъв

 Мислех да публикувам книга на тази тема, но материалът май е малко за книга.
Какво е да си аутсайдер - в никакъв случай не е лоша карма. Да бъдеш аутсайдер е рядко срещана привилегия. Това, че си такъв не те изключва от общата игра, а ти отрежда особена роля в нея. Роля,  с която можеш да погледнеш света с други очи, която ти дава право да се надсмееш над елементарното мислене на стадото, свикнало да следва свирката на овчаря. То върви доверчиво след него и се страхува да бъде себе си, за да не бъде отлъчено. Ето това е нашата държава - стадо овце тичащо подир свирката на пастира. Повечето хора са свикнали да се подчиняват на "великата му сила" и писаните от него закони, които са угодни предимно на него. Малко са хората, които биха събрали смелост и биха застанали пред стадото, за да изразят собственото си виждане и да защитят полагащите им се права. За това - поклон пред българските революционери и апостола. Днес не се борим за свободата на народа си, но трябва да се борим за бъдещето на децата си. Народ ли казах? Какво е това? В нашата държава народ няма, има тълпа. Определението "народ" отдавна не е това, което би трябвало да бъде. Народът е общност (от човеци), които защитават общи интереси и ценности и работят за цялото и единството. Тълпата е сбирщина човекоподобни (така наречените "нощни шкафчета" или "стадо овце" все едно и също е), които работят само и единствено за себе си. Ще кажете: "Как така за себе си? Ние, ако работихме за себе си нямаше да сме на това дередже!". Да прави сте. Ние работим за държавата, но държавата вече не работи за нас. Под "работят само и единствено за себе си" имам предвид държавниците, онези, които дърпат юздите. А кой им ги даде? - Ние. И само ние можем да им ги вземем, защото е писано, че не държавата се самоназначава, а народа. Тук мога да цитирам част от куплета на eдна песен изпълнявана от Роберта "Нека, нека сме различни! ..., но само не безлични!" Да си аутсайдер, това е да бъдеш себе си и част от народа, а не част от тълпата.

Ето това съм аз - един пъзел чийто елементи имат нужда да се подредят по местата им,
защото при многото неуспешни опити на някои хора да ги наместят където им се ще малко са се поразместили. Освен това от мен може да се очаква всичко, дори и някои елементи да се губят отвреме навреме или да се появяват нови.

Това е - 8.12.1983 г. Денят е четвъртък, мястото е бургаското родилно отделение, а навън вали сняг. Ражда се момиченце голямо колкото кукла и тежащо 2.800 кг. Очакванията били за момче, но когато майката съзира бебето  се влюбва в големите му бадемови очи с дълги, извити мигли и широко отворени, за да посрещнат радостите и трудностите на белия свят.
Трябвало е да се казвам Николета или Ния - на дядо ми Никола, но ме кръстили Ивелина
(на баба ми Иванка). Мразила съм проходилката и вместо това, за да се науча да ходя съм си
хващала ръцете над главата и съм си представяла, че се държа за нещо.

Това дотук ми е разказвано.

Ето какво помня аз:

Най-ранният ми детски спомен е от пеленаческа възраст. Аз, майка ми и баща ми сме в Сливен и пътуваме с лифта към "Карандила". Аз съм увита в лично изработено от баба ми дантелено, копринено, бебешко чувалче и се намирам в прегръдките на майка си. А родителите ми бяха облечени в онези кожуси, които бяха модерни преди 2-3 години, но от камилска вълна.

Друг спомен е, че обичах да пъхам разни неща някъде си, докато един ден не пъханах едно болтче в контакта и токът ме хвърли от единия край на стаята до другия - около 5 метра /действието се развива в Крумовград/. Оттървах се без драскотина, но това не ме отказа да го правя и по-късно. Дядо ми Кольо, на баща ми бащата - от Бургас, все ми се караше: "Няма да пипаш там! Ясно ли ти е?" и аз в знак на съгласие правех дълбок до земята поклон с разперени настрани ръце и изричайки: "Яааасно!"..., но "ясното" траеше докато той се обърне на някъде и аз пак отивах да бъркам в контакта.

Най-хубавите ми игри и занимания бяха с татко, а майка ми все учеше за изпити. Играехме шах, табла, шиехме обувки, правехме мост от кубчетата ми и аз ходех по него, строяхме най-различни неща от пъзелите и конструктура ми. Имах и един метален конструктор, не се продаваха такива, баща ми ми го измисли от разни части (колела, зъбчатъци, дълги, къси и криви елементи, уплътнители, болтчета и гайки). Сглобявала съм коли, вятърни мелници, роботи... Ходехме в наблизо намиращата се планина (това е когато живеехме в Крумовград), търсихме кратери на недействащи вулкани, возех се на гигантска костенурка. Удома си играехме на хеликоптер - мяташе ме на табуретката с колелца в хола и ме въртеше и разкарваше из целия хол. Играехме си на криеница - пъхаше ме във високите шкафове на гардеробите, а после се провикваше: "Я да видим сега, къде се е скрила Ивката!", а аз затворена в шкафа умирах от смях. Рисувахме, четяхме, гледахме "Формула". Имахме си дори любимо място в терена на болницата. Между оградата и площадката имаше една долчинка и оттам минаваше широка, бетонена тръба дълга 10-на метра. Той заставаше от едната й страна, а аз от другата и се провиквахме. В близост имаше гора и пътека, която водеше до страхотна хижа. Много тичахме с него. Откакто се помня все тичам, дори и днес си потичвам до работа.

Имах няколко огромни плюшени играчки, в които обичах да се гуша - бяла мечка /около 1 м./ с червена каишка на врата, която ревеше и имаше твърдо, подвижно тяло - беше от истински плюш; Том и Джери и един заек. Обожавах книжките, както и всичко онова, с което ме занимаваше татко - той никога не ме занимава с глупости. Обожавах и игрите на баба ми за етикета и културните обноски. Обичах да плета с нея, както и тя да ми тананика нещо, а аз да танцувам.

Ходех по лагери с родителите ми, тъй като и двамата са учители. А от тях колко спомени имам..., но няма да се впускам.

Непрекъснато търсих приключения. Не обичах лесните и скучни пътища до вкъщи. Минавах през най-забутаните улички, дерета, прескачах телени и бодливи огради.
Не харесвах съучениците си, защото бяха лоши и злобни (дори щяха да ме обесят), но винаги съм им помагала. Веднъж дори си рискувах живота, за да спра сълзите на моя съученичка. Тя си хвърли ракетката (онези, които едно време изрязвахме и лепяхме по "Ръчен труд") през прозореца на втория етаж и ракетата падна на една наклонена ламарина под прозореца, а под нея имаше трошачка на въглища, която отива чак в мазето и работеше. Аз прескочих, взех ракетката и й я върнах. Тя беше щастлива и доволна, а аз ядох шамари.

Немога да кажа, че детството ми е неизживяно. Вечно скитосвах из гората на с.Вранско със Сиса  и Пепа, ходехме чак до с.Кувил. Мразех детската градина. Чувствах се не на място там. Мисля, че съзрях рано, рано, затова и не бях предпочитана компания. Вълнувах се от други неща - наблюдавах отношенията между възрастните и си вадех бележки за това, което ми харесва и което не ми харесва в тях; ходех на кукловодство; пеех във вокланата група на баща ми и в "Младежки дом". Предпочитах компанията на момчетата пред тази на момичетата, защото не са завистливи и защото не се интересуват от клюки. Това може да звучи малко скучно, но винаги намирах време за някоя щуротия. Веднъж сменяхме тапетите удома и с най-добрия ми приятел Емил, който живееше в Казанлък и ми беше дошъл на гости (, а сега живее в Канада), извадихме едно старо руло тапет и го спуснахме от терасата (живеехме на втория етаж). Тъкмо прескачам, за да се пързулна по него (нямаше да го направя наистина де, но за играта и майтапа) и леля Дияна (майката на Емил) се зададе уплашена. Друга щуротия - имаше едно надолнище, в което беше копано и беше започнат строеж на висок блок, скелето му беше високо 60 м., значи представете си и колко е бил дълбок изкопа. Този изкоп имаше стена, която достигаше 50-на метра и беше широка една стъпка, а зад нея имаше оше една 10-на метра висока и аз съм хванала от едната си страна брат ми (на 2 годинки), а от другата Нелито (на 3 годинки, а аз самата на 8) и вървим по тази стена облягайки се на другата. Дължината на стената беше около стотина метра и докато стигнем до другият и край Нелито се напишка. После се притесних за безразсъдството си: "Ами, ако бяхме паднали?".

В Крумовград прекарах до 3-ти клас включително.

Детството ми премина в три града започвайки от детската градина в Бургас, детска градина в Сливен, детска градина и училище в Крумовград и отново в Бургас до ден днешен. От Сливен също има какво да разкажа, но няма да се впускам, че се поувлякох, а трябва да кажа нещо и за по-сериозните си години.

Когато се върнахме в Бургас беше истински шок за мен. Лошотията на съучениците ми в Крумовград ми се видя безобидна. Тук беше още по-лошо. Понеже бях добра и услужлива и майка ми и баща ми работеха в същото училище, в което учех аз, бързо си спечелих врагове. Хубавото е, че не им се връзвах, защото мразех клюките и злословенията (и все още ги мразя) и ги нареждах хубаво. Веднъж в основното училище се заядохме с един съученик и аз се изпуснах и му казах: "А ти като си двойкаджия!". Тази ми реплика го ядоса много и след училище дойде да и ме измъкна от съблекалнята (аз имах народни танци), събраха се трима и ме подгониха. Зарязах всичко и хукнах. Три момчета са, а немогат да ме стигнат, но аз ги надхитрих - първият блок, който стигнах се мушнах в един от входовете и се качих на втория етаж, та ако ме спипат да мога да потърся помощ, но те дори не разбраха и продължиха да бягат нагоре. А като се усетиха, че нищо не гонят се залутаха. На следващият ден получих признанието им, че съм много бърза, а на мен душата ми се смееше, защото знаех истината и си траех. Имах си и една съученичка, която ми беше единствената приятелка там и аз много държах на нея - защитавах я, давах й да преписва, помагах й както можех. Никога не съм се стремяла да правя всички около себе си мои приятели, а просто да се разбирам с тях, стигаше ми само един такъв за подкрепа. Та един ден чух лоши думи за моята приятелка от едно момиче, за което знаех, че през междучасията посещава мъжките тоалетни и не издржах и я нарекох: "Курва!". Тя се ядоса и тръгна да ме бие. Скрих се в женската тоалетна, но не съобразих и влезнах в последната, която беше до прозореца. Качи се на перваза и ме наплю едно хубаво, но това не е нищо, а после си имаше проблеми с директорката, първо защото бях права и второ, защото имах защита й.

После в гимназията - всичките ми съученици се вълнуваха от секс, от дискотеки, от алкохол и от кафета. Аз пък точно тогава се амбицирах.Тези неща не ме интересуваха. Интересувах се от това да докажа на учителите си от основното училище, че са ме подценили и успях (дори ми пращаха цветя и бонбони с извинения), интересувах се оттова да изкарам висок успех, за да влезна в хубава специалност и успях (завърших с 5.80 - най-високият успех в класа), интересуваше ме да взимам степендия (нямаше срок, в който да не съм получавала). В началото като влезнах беше трудно, защото не се познавах с учителите. По физика ме вдигнаха още на втория ден, аз си разказах урока, но понеже ми беше притеснено говорех тихо и госпожата ми писа едвам тройка. Съучениците ми нямаха уважение към учителите, държаха се неподобаващо с тях и тя си помисли, че съм една от многото, но аз си казах на ум: "Така ли? Много грешите госпожо и аз ще Ви покажа коя съм!" Бързо спечелих обичта, уважението, доверието и подкрепета на всички, които ми преподаваха, защото внимавах в час (случваше се и да ми е скучно, но поне не пречех), интересувах се истински от това, което уча и винаги задавах въпроси след часа, винаги когато се разминавахме по коридорите ги поздравявах и им се усмихвах - ето, че можело! Начинът не е да ги обиждаш и псуваш, а да имаш нужният респект към тях. За благодарност винаги са ме канели на конференции и състезания. Редовно ходих на философските конференции, които се организираха в нашето училище всяка година. Разминах се с Националният кръг на олимпиядата по литература в 11 клас на която много държах да присъствам и бях много щастлива, но в семейството се случи нещастен случей и аз предпочетох здравето на майка си пред олимпиядата. Не съжалявам, че направих този избор, но наистина имах голямо желание да се явя и усещането, че ще се справя. Интересното там беше, че точно тези съученици, които се опитваха да ми правят мръсно, винаги идваха да ме молят за помощ - от там, а и от други житейски ситуации, в които съм попадала намразих лицемерието и се научих да усещам, кой ме използва и кой наистина държи на мен и се нуждае от помощта ми, а и аз мога да разчитам на него. Мина и този период. Завършихме. Накрая всички бяха милички и добрички, а ние двете с Диана ги наказахме лишавайки ги от присъствието си на общата маса - не ни се слушаха лицемерни думи, но вечерта мина страхотно.
Ами сега! Накъде? Трябваше да реша къде да кандидатствам. Много исках да опитам в НАТФИЗ и се чувствах уверена и готова, защото се готвех добре по-литература - винаги учех повече стихотворения от дадените и не скъпях думи и време за домашните си. Но, нашите казаха не, защото било недоходоносна и неблагодарна професия. Ако не зависеше от това те да ми плащат образованието и ако живеех в София, нямаше въобще да ги питам. Реших да запиша икономика, защото в училище бяхме учили и ми беше интересно, но желаех да влезна във ВИНС. Не ми стигна една стотна и се поболях, а нашите казаха: "Няма да си пропускаш годината! Влизаш в БСУ!". Не исках да влизам тук имайки предвид, че университета беше нелигитимен и имаше много оплаквания от него... Но ето, че го завърших и не съжалявам. Тук наистина усетих сериозността на живота и станах наясно с желанията си. Записах задочно - нови хора, нови светове, които на някои бяха познати, но за мен тепърва се разкриваха. Разбрах, защо им е толкова готино да ходят на дискотека и да се събират, усетих първите истински любовни импулси. Попаднах в страхотна група. Специалността ми беше "Стопанско управление". Бяхме единствената група в университета, в която макар, че се бяхме събрали от различни краища на България бяхме толкова сплотени и си помагахме за всичко. Единственото, за което не можех да помогна е по време на изпит да дам на някой да препише, както и ме беше страх да го правя. Рединствено на своите знания. Никога не съм се доверявала на чужди, въпреки, че понякога е трябвало. Не завърших с хубав успех (тук не съм доволна от себе си, но не съм единствена, което е още по-трагично) по две причини: 1) самият университет късаше доста, за да построи този страхотен музей, защото ги притискаха да се изнесат от старата сграда, за да я освободят само за апелативния съд и 2) защото не учих с особено голямо желание, защото не учих там където исках. Въпреки това накрая ми се дощя да си вдигна успеха, но беше късно. На държавния изпит изкарах 4.00 - бях се подготвяла само два дни (поради ред обстоятелства, които ми пречеха да го направя по-рано), ами представете си, ако имах още два дни, можеше да изкарам и отлична оценка. С този успех не бях за никъде освен пак за тук. Сега записах магистратура "Публична администрация", но понеже аз съм си я харесала този път няма да се дам. Имам огромно желание да уча, усещам го и ме влече и съм сигурна, че ще се справя.

Нещата, с които съм се занимавала отделно ученето, са следните: пеене във вокална група, кукловодство, народни танци, художествена гимнастика, рисуване (исках да влезна в художествена гимназия(, но колега-художник на родителите ми им казал, че това не е женска работа как съм щяла да кова рамки, как съм щяла да извайвам скулптури, щяха да ме приемат, но не това ме накара да отстъпя, а думите на баща ми: "Ти талантът си го имаш. Винаги можеш да рисуваш." и беше прав, въпреки, че щях да понауча някои тънкости, които не владея.). Свирих на пияно, но не професионално - самоука. Ходех в училищния хор да пея, но съучениците ми бяха несериозни и той се разпадна и сега отново пея, но в общинския хор - хор "Милка Стоева". Радвам се, че имам честта да пея в него. Тук отново съм в свои води. Пеенето прави живота ми по-лек и приятен. Обичам музиката откакто се помня, понеже баща ми освен, че е начален учител се занимава и с музика и от него и неговите родители ми е тази любов към нея. Обичам да пиша стихове, есета и разкази, обичам да мисля - тук вече не Ви казвам нищо ново. Сега се опитвам да работя с компютърна графика.
Обичам конете и искам да се науча да яздя. Искам и да се науча да карам зимни кънки. Обичам планинарството и туризма. Най-добре се учи география на път. Обичам хубавата музика - с ритъм, с красива мелодия, която те грабва и те кара да забравиш къде си, и смислен текст. Стилове като: блусове, балади, рок, метъл, латино, реге... Почти няма стил, който да не ми харесва, но не съм особена любителка на чалгата и на новия поп. Ежедневки са, минават и заминават ( да ме извинят тези, които си я харесват, нищо лично към тях), а и текстовете са им едни ...! Няма да коментирам (иначе някои имат страхотен ритъм).Обичам животните и природата, обичам и разни гадинки (змии, гущери и буболечки), но само когато не пълзят по мен и не обичам да ги убивам освен, ако не съм застрашена.

Ами,... смятам да спра до тук! Споделих Ви това, което мога, а личните си желания, спомени и мисли ще споделя само на много специален за мен човек.

И за миг не съжалявам за това, което съм, защото благодарение на него видях в какво се крие  щастието на хората около мен. Получих признанието и благодарностите им. Научих се да различавам вечните от временните ценности. Това, което съм дължа на майка ми, на баща ми и на всички онези хора, които понякакъв повод (независимо лош или добър) са взаимодействали с мен и на себе си разбирасе, защото имах воля да остана такава.

Благодаря Ви за житейският опит, който придобих и тепърва ще добивам още!

Съвет към подрастващите, които гребат с пълни шепи от живота: "Успокойте темпа! Животът е пред вас! Не го скъсявайте от любопитство (цигари, неразумни количества алкохол, наркотици)! Не бързайте и с насладите (секса)! Имам малко братче, което ми каза: "Ивка, много си задръстена (по-този повод)!", а аз му отговорих: "Не, Стенли, не съм задръстена! Просто обичам да достигам до нещата по-бавно и когато ги открия да им се наслаждавам дълго! Той се замисли и мисля, че дори не можа да разбере какво исках да му кажа.

П.П: Снощи публикувах кратко представяне на "Аз"-ът си, но го изтрих, защото беше неясно, а и реших, че има още какво да Ви кажа. Май се поувлякох с писанията си, но това ми достави огромно удоволствие.