Бабината къща

Посвещава се на нашите любими баби - най-готините баби на света.


Пътят криволичи пред мен окъпан в зеленина. Карам бавно за да се насладя отново на гледката, която не бях виждал 20 години. Клоните на дърветата от двете страни на пътя са се сплели и образуват зелен тунел. Слънцето минава през листенцата и прави картината още по сюрреалистична.
-Каква красота – промълва мъжът до мен – никога не съм виждал по живописен път.
-Тук едно време са минавали турски кервани – това е гласът на майка ми, която не спря да дудне през цялото време.

Всъщност отиваме в селото на баба, където като малък ходех през всичките си ваканции. Баба я няма много отдавна, вече 20 години и от тогава никой не ходи там. Преди време къщата беше пълна с живот, а ето че вече е запознала да се руши. Времето и природата не прощават на никой, дори и на бабината къща. Така се стигна до решеноието взето от родители, стринки и вуйчовци за продажбата на бабината къща. Появи се и купувач. 60 годишен чичка, живял 45 години в чужбина, който иска да изкара старините си в приказните Родопи. Определиха и цена от 20 000 и ето че сега пътуваме за да я види и подпише договора.
Изкачваме се на високото и изведнъж зад завоя се ширва долината и цялото село се вижда като на длан. Всичко си е същото като едно време, само някак си по самотно и безлюдно. Виждам камбанарията на църквата и къщичките накацали по склоновете. И отново ме обзема онова приповдигнато чувство, същото като едно време. Става ми весело и мило и нямам търпение да изминем последните 3 километра до селото.
Средата на лятото е, месец май, всичко се е раззеленило а слънцето напича и те кара да примижаваш. Спирам колата и слизаме на хълма за да може майка ми да продължи с рекламата на бъдещата придобивка на чичката. Отдалечавам се от тях, не искам да ги слушам. Излягам се на тревата и поглеждам надолу към това любимо място. Струва ми се че виждам баба, която мете двора и подвиква на кокошките. Съседката, леля Дора е застанала до оградата и подвиква нещо на баба ми. Поглеждам вляво, където е “центърът’ на селото. Виждам стария магазин, фурната, кръчмата... Около мен жужат всякакви мушици и аз затварям очи.
Изведнъж цялото село се изпълва със живот. Началото на лятната ваканция е. Изскачам от задната врата на новичкия ни москвич и се затичвам към портата.
-Бабо, бабо, дойдохмеееееее!

Рико скача и се впуска с лай срещу мен. Колко много е пораснал. Миналата година беше малко паленце, което постоянно ходеше след мен и ме ръфаше по крачолите, а виж го сега, вече си е един сериозен пес. В един момент май ме познава и започва радостно да върти опашка докато баба ми го гълчи:
-Стига си лаял бре мискинино, не видяш ли че Петърчо е дошел, не го ли позна паряснико?
Милата ми баба, забързва се към мен и разтваря ръце а аз се хвърлям в обятията й.
Прегръдката и е толкова топла и мила.
-Влизай, баби, влизай! Напържила съм картофки и съм направила от любимите ти кюфтенца. И мляко съм наквасила, че нали много го обичаш със сладко от боровинки.

Баба ми е щастлива, усещам го, лицето и е озарено от онази прекрасна бабина усмивка, която можеш да видиш на лицата на жените само когато виждат отново след дълга раздяла децата и внуците си. Рико подскача около мен заразен от приповдигнатото настроение и додоли някакви неразбираеми кучешки звуци. Почесвам го зад ушите и хуквам към къщата да си взема дървената пушка, която миналата година ми направи чичо Стефан. Цялото ми “бойно снаряжение” е на мястото си. Нахлупвам старата фуражка на вуйчо, мятам пушката на гръб, препасвам сабята и излизам от къщата. Липсва ми само коня. Грабвам една пръчка, една от многото на които баба се подпира и хуквам из двора. “Тъгъдък, тъгъдък, тъгъдък. Напреееееееед!”
В това време родителите ми вече са влезли извадили са хиляди неща от багажника и майка се включва активно в приготвянето на обедната трапеза.
- Петърчо, баби, иди моля те да купиш хляб и лимонада, че пусто не можах да ида от зараня.

Грабвам торбата, в която вече се почукват 5 празни лимонадени бутилки, пъхам 2та лева в задния джоб и както съм си на “коня” хуквам в галоп към магазина. На торбата са направени дълги дръжки, за да мога да си я премятам през рамо и да не ми пречи на “язденето” а бутилките ме удрят по коленете, но това разбира се не плаши храбрия боец. Рико ме следва неотлъчно и зная, че така ще е цяло лято, моят верен боен другар няма да ме изостави и за миг.
Ето че вече съм пред фурната на бай Танас. Миризмата на пресен топъл хляб е опияняваща. Влитам вътре и стоварвам 2та лева на тезгяха.
-Оооооооооо Петърчо, добре дошел мойто момче. Почна ли ваканцията? – бай Танас се подсмихва и усещаш как и на него му е топло на душата. Утре трябва да пристигне и неговият внук Наско, който също е част от нашата сезонна момчешка армия.
-Баба ме прати за хляб – казах и обърсах носа си с опакото на ръкава.
-Ето, ето , пАри, преди малко съм го извадил.
Бай Танас подхвана с любов два току що изпечени самуна и ги сложи в торбата, където пъхна и рестото. Отчупих си един голям “димящ” краешник и започнах да ям настървено.
-Ще се опариш бре, Петърчо, чекай да изстине малко – чух го да казва докато излитах през вратата, пред която Рико вече точеше лиги.
Хвърлих му малко от коричката и “запрепускахме” към кръчмата. Вътре вече седяха чичо Стефан,Кольо Аязмото и бай Иван Вълчидолския и обсъждаха вчерашния мач по “първа”. Като ме видя, чичо Стефан се усмихна с прекрасната си огромна усмивка и скочи да ме прегърне. Толкова се радваше да ме види този двуметров мъж, когото толкова много обичах.
-Как е пушката Петре, виждам че е здрава още. И какъв е този кон бре, тя стара кранта вече. Тази година ще ти направя хубав, изрисуван.
Чичо Стефан беше дърводелец и резбар. Ръцете му бяха златни. Обожаваше децата, но самият той нямаше такива и затова беше като баща на всички нас “сезонните внуци”.
-Ела Петре сега тука на масата да те черпя един алтай и да ми разкажеш за училището.

Оставих торбата на масата а Аязмото скочи извади отвътре празните бутилки и отиде зад тезгяха да донесе 5 лимонади и един алтай. Взе си колкото пари му трябват и седна при нас да си допие ракията.
-Е как е сега в училище, не е като в детската градина – усмхна се чичо Стефан
-Да, сега минавам във втори клас с отличен успех и примерно поведение – похвалих се гордо аз.
-А момите как са, имаш ли си гадже вече – дяволито ме попита бай Иван Вълчидолския
-Брррррррр – изсумтях потрепервайки – мразя женките.

Изгълтах набързо студения алтай, грабнах торбата и хукнах навън, оставяйки мъжете да продължат прекъснатия разговор. Реших да мина напряко през поляните за да съкратя пътя до бабината къща. Излязох на една невероятна поляна пълна с глухарчета. Птичките пееха а насекомите жужаха, композирайки най-прекрасната музика на света. Легнах по гръб и размахах ръце. Глухарчетата литнаха подети от подухващия ветрец. Чувствах се щастлив. Очакваха ме 3 месеца игри и забавления в най-прекрасното място на света – при баба.
Отново скочих на крака и “препуснах” към къщи.
-Пак си начупил хляба Петре, бива ли така – смъмри ме баща ми.
-Остави го бре Гьорги, нека яде, щом му е сладко на детето – защити ме баба.
-Мий си ръцете и сядай на масата – изкомандва майка ми.

Ммммм, любимите селски пържени картофи. Първо леко сварени и после изпържени с мас. Само баба може да прави такива. Тя е най-добрата готвачка на света. Започнах да ям бързо, защото знаех, че ако не си изям всичко, няма да получа от домашното кисело мляко с бабиното сладко. Най- страхотният “сладолед” на света. Наядох се и излетях през вратата нетърпелив за нови подвизи. Изтичахме заедно с Рико и легнахме под дървото да гледаме облаците. Те рисуваха приказни картини по небето. Ето един дракон с три глави а срещу него се е изправила мечка на задните си крака. Изведнъж дракона се преобразява на кораб и плува из небесната шир. Постепенно очите ми се затвориха и задрямах. След малко усетих как някой ме побутва.

-Ауууу ма ти си заспал. Ставай Петре, че окъсняхме, ще се запилее кмета и няма да можем да свършим работа – майка ми стоеше до мен и ме побутваше.

Станах, погледнах отново отгоре бабиното село, погледнах чичката, който искаше да купи бабината къща за 20 хиляди и казах:
-Съжалявам, но къщата не се продава.
-Ама как? – в един глас промълвиха майка ми и чичката.
-Така. Чухте ме. Къщата не се продава, тя е безценна, защото това е БАБИНАТА КЪЩА.