Ангелска рибка (Angel fish)

Тъкмо приключих с едно ново филмче.  Into the Blue. Лекичко. Разтоварващо. Накрая казват, че на дъното на световния океан имало съкровища на стойност 6 милярда долара, които чакали някой да ги открие. „Прекрасно”. А какво ако искам просто моята ангелска рибка? Някъде прочетох, че била рядко срещана. Дори и да не е ми харесва името. Опитах се да си намеря ангелска рибкас google, и предвид многообразието от рибки, които уж всички са ангелски единственото сигурно нещо е, че на раета. Следите ли ми мисълта? Нека уточним – ангелските рибки са шартени като котката. Имаме нещо общо. А и съм такъв ангел, че не може да няма една специална рибка и за мен. Ей тъй да се обичаме.
Боже, докато го пиша и се питам как мога да вярвам и да се надявам още на тая щуротия. Ама ей ме на. На 19 още не ми е дошъл акъла в главата, лошото е, че и за вбъдеще не се очаква да ми дойде.
Почнах да го пиша след поредното разочарование. Трябваше да започва с нещо като „Как да намерим всички видове рибки и никога да не открием ангелската?” Ех, тези рибки, още ме държат. Имах предвид нещо като „Как да срещнем всички най-неподходящи мъже за нас и никога да не срещнем този, дето уж бил за нас.” Предвид, че на Земята живят повече жени, отколкото мъже, логично е да не стигат мъжете. Лошо. Значи ли това, че за мен не е предвиден мъж? Вероятно. Твърде вероятно. Е, на тва му викам късмет.
Гледам един куп филмчета. Роматични такива. Гледам кой къде намира уж Любов. Ама нали знаете защо не дават продължението, в смисъл след като се намерят?Че кой иска да гледа развода, децата, свекървата, бла бла. Тва всеки си го има вкъщи. Ама ей ме мен дето още вярвам в таласъми. И си мисля, че живот има и след това. Та идеята беше, че ако срещна един мъж на гарата ще го заговоря.От де да знам дали не е мр. Специален. И в автобуса. И на улицата и къде ли не. Вярвайте ми, заговорям ги всичките. Направо се чудя от къде намирам смелост, но го правя. Само в нета не ги заговарям, ама то за да замажа положението, да не си личи колко отчаяна съм. Всеки следващ прилича на предишния – ужасен. Не, че са лоши хора. Харесвам ги. Имат и добрите страни. Научила съм се да харесвам лошите им. Но просто не мога да бъда с тях. Само дето незнам къде е проблема.
Например последните трима.  Пламен – 5 месеца заедно и някакво глупаво обяснение, че не може да сме заедно. Ха, добро утро! Аз щях да го зарежа, но ми харесваше да съм с някой. Къде беше проблемът ли? Господинът се имаше за прекалено интелигентен, но предпочиташе да демонстрира го за сметка на другите. Опитваше се да изкара мен глупава, че да може да е той умния. Хитро, ама не точно. Не съм му някаква лигла с отрицателен коефициент на интелигентност. И само защото аз харесвах черното (примерно) той държеше да ме убеди, че няма нищо друго освен бяло. По-добре, че скъсахме. Надявах се да го направя човек, ама не стана. Сега ходи с някаква малка има – няма 20 години, дето вече е бременна и те щели да се женят.  Няма да коментирам повече.
Следващият беше Петър. Страхотно гадже. Умник като го гледаш. На 28. Паднах си по него. Бях готова на прекалено много компромиси заради него. Надявах се, че ако му покажа посоката, няма да гледа ръката ми. Сгреших. Оставих го. Не можех повече. Няколко месеца по-късно искаше да се съберем пак, но без чувства, само спорт. Отказах.
Третият... Г-н Причина Да Пиша Сега. Диан. Тоя е умник. Не може да му се отрече. Падам си по такива яко. Даже на Тери бях хвърлила око преди да разбера, че с Яничка   се обичат. Добре, че схванах, преди да почна да го свалям:)
Та... Диан.. Невероятен е... Дали ще мисля така след няколко месеца? Определено.  Само дето си пада повсички жени. Полигамия....Не мисля, че може да бъде само с една. Не и с мен.

От ангелските рибки до ”моите любовни истории” Брутално. Клише. Тъпо...

Исках да пиша за снега, за света който се променя и хората,когато вали сняг. А се оплаках от мъжете, които срещам.  Мислех, че ще ми олекне. Чувствам се по-гадно. Ами ако аз съм проблемът, а не мъжете, които срещам?

А защо занимавам всички с моите глупости? Не очаквам съвети, просто няма такива. Не очаквам да повдигнете духа ми, защото утре няма да си спомянм това състояние...Просто съм самотна и няма на кого да кажа дори глупостите, които са ми в главата, да не говорим за ценните неща.

Мразя празниците. Тогава най-силно осъзнавам, че съм сама.

Разревах се...спирам до тук, че кво лище напиша след този момент, не ми се иска да знам.

Благодаря, че ме изслушахте. Може и да не ме четете.

П.С. Знаете ли какво им е ценното на котките шарени и как оцеляват в свят, където има прекалено много сиво и където са единствени от породата си? Забравят. Забравят всичко, от което ги боли. Забравят вечери като тази, когато плачат. Забравят... Мислят само за цветове и мечтаят за истински неща.

Единственото, което незнам е, от къде намират всеки път сили да забравят.